От Капатник надолу всъщтност пътека няма (да речем има я 10% от пътеката). Участъкът, който е много тежък е само около 300 метра. През Септември храстите бяха изсъхнали, проскубани и по-рехави. Стеблата им бяха много хлъзгави и коварни защото е доста стръмно - там щеките помагат много. През Юни беше много по-гъсто. Стъпваш и потъваш до кръста. Минирано е с камъни и сухи дънери. Тогава ми отне над половин час уморително бъхтане. Излизането на черния път беше все едно излизах от затвора (това начинание не съм го правил де). Най-хубавото на всичко през Юни е, че си зароен от може би хиляди мухи). Може би само мен мухите толкова ме обичат де, не знам...

Благодаря на описанията на предишните участници в това начинание. Много ми помогна да се ориентирам.

Относно черния път под Капатник - през Юни си вървях чинно по пътя, който криволичи. Така и не видях маркировка никъде по гората. Тогава беше вече нощ и аз се ориентирах по google maps на GPS-a на телефона си. През Септември беше следобед и първите няколко серпентини ги дадох накъсо през гората но спестих може би не повече от 15 минути. Но за сметка на това се нацепих в едни малинажи и папратажи. Точно като да срещтна някоя мечка. Налепих се със стотици трънчета. Не, че не е някак си забавно това, но май не си струва когато се гони време. Според мен е по-добре да се върви в ритъм по черния път. Ако нямате GPS на разклоненията по-скоро взимайте най-добре утъпкания път, който държи косо надолу и наляво (но косо, не остри леви завои освен в самото начало) . По едно време даже има леки изкачвания.

За Септемврийското ми качване се отбих в един цигански катун на половин километър след Предела и наех един млад ромски представител да ме закара 3те километра до Кулиното. Глезенът вече ме болеше доста зле и не ми се трамбоваше по асфалта. Но така или иначе се отказах по средата на Пиринската гора.