На пръв поглед да тръгнеш без традиционно зимно яке в началото на февруари с идеята да спиш на билото на Балкана звучи като малоумна идея. Аз обаче предпочетох друг вариант – термобельо (мериносова вълна), лека изолация от долнище и горнище гъши пух (които компресирани са колкото две палки салам и тежат някакви грамове) и тънки мембрани (пак долнище и горнище)...взех и един полар за кураж.

Планът ми накратко беше да се кача от разрушената хижа Яворова Лъка до връх Левски, да преспя там, а на другия ден да кача Купена и да сляза обратно.
Първата част от плана мина перфектно, времето беше тихо, безоблачно, горещо, а ходенето на горе, макар и с тежка раница беше кеф. Почти до билото катерех по термобельо, облякох се чак когато стана време за котки и вятъра взе леко, но неусетно да ми пие сосеца. Посрещнах залеза на върха с пура, хапнах спагети, пих един чай и легнах на завет зад тенекиената колибка в чувала, гледайки звездите и луната. Най-после сам, на спокойствие, на тишина. Идеалната почивка. Реших да спя отвън, защото вътре в колибката си е доста гнусно – макар че изринах леда, отдолу беше ръждиво и пълно с разни мизерийки. Вятърът, макар и силен, зад южната страна (входа) на заслончето не се усещаше. Подложих си празната раница под главата. От мокър сняг, който скоро замръзна си оформих удобно легло плътно до стената на колибата. Гледайки небето, скоро се унесох в сънища. Сънувах как някой ме рита, както се рита куче в чувал. Събудих се към полунощ от бясни удари по себе си. Макар уж на завет, появилият се ураганен вятър успяваше да заобиколи отдолу, от страни и отгоре малката колибка и ме блъскаше като полудял. Добре облечен и с хубав чувал, изобщо не усещах студ и ми беше дори леко горещо и спарено, но физическото усещане да те блъска така вятър не е особено приятно, да не говорим, че не може да се спи. Реших да се прежаля и да се преместя в колибата и надигайки се от раницата, която ми беше под главата, тя изхрвъкна като есенно листо в буря. Сложих котките и челника и хукнах да я търся, но след пет крачки усетих, че ако не допълзя обратно на завет, ще последвам съдбата на раницата си.
И друг път са ми хвърчали неща в планината – шалтета, ръкавици и шапки, но този път изпълнението беше царско – в „празната” ми раница всъщност ми бяха парите, документите и ключа за колата. Ето как една грешка в планината застраши градското ми съществуване (е хубаво, че не беше обратното – грешка в града да застраши планинското ми съществуване) ...доспах си нощта в топлия чувал, а колибката се тресеше, виеше, ръмжеше, стенеше и през цялата нощ имах чувството че в един момент просто ще се смачка и аз ще остана в нея като в ръждясала консервна кутия. Посрещнах изгрева и философски си казах, че заради тоя изгрев всичко си струва, пък и нали съм жив и здрав. Все още бях оптимист, че ще успея някак си да открия раницата.
Извън заслончето усещането бе като да ходиш върху крилото на летящ самолет. Нито можеш да се задържиш прав и макар и с ветроустойчиви дрехи и изолация под тях, със скиорски шлем и маска, макар да не се усеща уиндчил фактора и дори комфортно топло в ураганния леден вятър, просто е невъзможно да проведеш читава спасителна операция дори на една нищо и никаква празна раница. Слязох почти до Добрила (до горския пояс) и траверсирах по диагонал до под самия връх. Абсолютно безнадеждна работа. Раницата можеше да е в периметър от няколко квардатни километра, където почти няма сняг и съответно не може да се различи от околния пейзаж. Можеше дори да е в горите. Или някъде из улеите на юг от Левски, спряла в някоя скала. След три часа обикаляне (почивах легнал за да не ме отнесе вятъра, забил котки и пикел в тревата) едвам успях да се добера обратно до върха. Идваше ми да ревна от умора, безсилие и отчаяние, но един глас непрекъснато ми повтаряше: „Лигльо, кой плаче за сто лева и няколко пластмасови карти, а? Я се стегни!”
Събрах си ценните дреболии по джобовете. При нормални условия можех да събера всичките си принадлежности в чувала и да го влача по снега като шейна, но в случая дори и само опит да го покажа извън колибката, щеше да завърши с приземяване в Карлово. Майната му! Това са само някакви си пари, по дяволите! Пък и си имах по-сериозни дертове. Как да се измъкна надолу. После как да оцелея в цивилизацията без пари и документи и как да се добера до дома си. Как да си прибера колата от горите....е, поне имах телефон. От там нататък историята е твърде прозаична...За Купена, независимо с или без раница нямах и минимален шанс – всеки опит в този ураганен ден щеше да е нелеп и трагичен, като на муха, която се опитва да влезе в реактивен двигател.
Ще ме прощавате, че няма снимки, но както споменах и фотоапарата беше в раницата.
Този "излет" ми излезе колкото уикенд в Санторини...ама на кого ли пък му е притрябвало да ходи в Санторини?!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите