|
Бях се зарекъл да не пиша...ама пуста суета
------------------------------------------------------------
Случвало ли ти си е да задрямаш и по някое време да се сепнеш - в един момент отваряш очи и не знаеш къде се намираш, кой си, какво правиш тук, кое е „тук” и прочее?...На мен обикновено ми се случва на бюрото в службата – стреснато се оглеждам, не знам дали само съм премигнал за миг, или вече половин час съм спал, може би съм хъркал подпрял чело с ръка и съм станал за смях...колко ли време е минало, откак съм се отнесъл...кои са всички тези наоколо?
--------------------------------------------------------
Рязко отварям едно око и виждам безкрайно море от хълмове в различни нюанси на синьото и зеленото. После се сещам кой съм. Сетне осъзнавам и къде съм. Накрая отварям и другото око. Оглеждам боязливо пропастта в ляво, откъдето преди малко съм изпълзял, оглеждам в дясно улея, където не бих могъл да продължа, поглеждам нагоре замръзналата пряспа, от която се сдобих с първата си вода за деня и където зарових малка бутилчица ракия, поглеждам и надолу – към десетките километри Нищо, завършващо със син овал от мараня – цяла Северна България се губи, а някъде там в края си въобразявам, че блещука и Дунава. Задрямал съм седнал като един самотен цар на своя трон в клипа на “Enjoy the silence” – издадена скала сред хаоса от пропасти на Северен Джендем, стърчаща сред останалите като нос на кораб в океана. Накратко, това е мястото, за което винаги съм мечтал, но съм смятал, че съм твърде калпав за да стигна до него по това време на годината. Краят на април е. Качих се сам тук с помощта на котки, пикел и малко въже.
-------------------------------------------------------------------------
Напредвах нагоре бавно, но равномерно като машина, без да се задъхвам и без обичайното самосъжаление, колко съм зле физически и как тая работа не е за мен. Този път съм се погрижил да съм във форма и мускулите ми отзивчиво откликват на всяко извращение, на което ги подлагам. Освен обичайните щанги, последните месеци съм пробягал и стотици километри в горите край дома ми, без конкретна цел и план, просто с мислта „Може да ти се наложи”, а и в крайна сметка е приятно човек да потича сутрин преди да тръгне за работа.
------------------------------------------------------------------
Приятели ме питат често – Не те ли е страх там? Не ти ли е студено? Какво правиш? Не се ли чувстваш самотен? Не ти ли е скучно? Нямаш телевизия, нямаш музика? Не съклетясваш ли? Как си убиваш времето? На всички въпроси отговарям само с вдигане на рамене. Просто не знам какво да кажа. Наистина не знам.
-------------------------------------------------------------------
От години съм мечтал за зимно качване по този път, започващ от реброто на Малък Осрядок и завършващ до вр. Ботев. Минавал съм от там два пъти лятно време, но за зима знам, че нито имам опита, нито знанията, нито силите да го направя сам. Краят на април е един компромис между зимата и лятото – сняг има само в горната част и то на места (най-гадните естествено), твърд като бетон и без опасност от лавини (поне този април). Тревата е мокра и полегнала от наскоро разтопения сняг. Котките стабилно се забиват в нея, а пикелът, стига да не удари на камък влиза сигурно в полузамръзналата земя, давайки възможност за мощно набиране нагоре. Скалните пасажи имат хватки и не са трудни, стига да не се паникьосаш, че не си осигурен и че нямаш никакъв шанс да оцелееш ако се подхлъзнеш, изпуснеш, спънеш или да се отчупи скалата, за която си се хванал. Голяма част от пътя минава в пълзене на ръце и колене, с помощта на железата. Така центърът на тежестта е по-ниско и намалява възможността да загубя равонвесие и да полетя надолу.
------------------------------------------------------------------
Услужливо едва сега, след изкачването си на последната скала си спомних сънищата, които бях сънувал миналата седмица и благодарих на Бог, че ме е опазил. В единия сън сънувах, че с брат ми седим и си приказваме, а след малко влиза възрастен мъж на около четиридесет години и казва „Аз съм другия ти брат, с когото не се познаваш”. Едва сутринта след съня се сетих, че имам брат, починал при раждането си години преди мен.
В другия сън три мечки седяха край път, задръстен с автомобили. Една от тях разчупи една от колите, извади човека отвътре, както се вади риба от консерва. Първо заби нокти в гърба му, разкъсвайки плътта, оголвайки яркочервени ивици месо, после се показа и гръбнака, който тя скърши с едно хрусване, сякаш бе кибритена клечка.
-----------------------------------------------------------------
Слънцето залязваше. Вече се бях завързал с въже през кръста за да не падна насън в някоя от двете пропасти отстрани, закопчал наполовина чувала. Пиех чай, пушех си пурата, наслаждавах се на самотното си и трудно постигнато блаженство. Приятно е да се изкачиш до мечтите си, колкото и малки и лесни за другите да са и колкото и неразбираема да е красотата, която намираш в това да спиш там. Дообрах с пръст дъното на консервата с гъши дроб, изпих и последната глътка чай с ракия от канчето, издишах последното облаче тютюнев дим, погледнах за последно към почернелите от мрака скали и заспах.
---------------------------------------------------------------------------
Отварям очи миг преди изгрева. Чаша кафе на скалите с последната вода, която съм стопил от преспата снощи. Газта свърши. Стягам багажа и поемам нагоре по снега. Малко преди Ботев се отклонявам на изток и поемам към Марагидик. На места има преспи по над четири метра, в които коловете се губят като на шега, все едно са кибритени клечки, на места е открита, топла, огряна от слънцето трева, сякаш е лято. Вече минава обяд, а още не съм пил вода. Жаден съм и все ми се привиждат изворчета, а грохота на водопадите вляво от мен сред Джендема ме карат да бленувам за студена, искряща и бистра вода, която да лоча на огромни глътки...Саймъъъъъъъъъън си казам на ум с усмивка, припомняйки си „Докосване до пустотата”.
------------------------------------------------------------------------
От Марагидик се спускам на запад сред скалите по предварително набелязано през деня ребро. Като на длан съм видял, начертал и предвидил пътя си този ден. Надолу по реброто, после нагоре към поляната на Голям Осрядок, после отново надолу в гористото съце на Джендема през Мушичев Дол, после отново нагоре към поляната на Малък Осрядок. Спане. Обратно към дома.
------------------------------------------------------------------------
Навлизайки в горския пояс, в опит да подсека скалите се спускам в стръмен каньон, където под мен бучи река. С леко неприятно чувство виждам, че вървя по съвсем прясна мечешка следа в снега. Щом в това топло време, кристалчетата около следите край ноктите и не са се стопили, а още стоят като пръснати бучки захар, значи стъпките не са дори на часове, а на минути. Друг път обаче няма – нито нагоре, нито надолу. Само напред по следата и назад, което е мъчително пълзене с часове за да стигна обратно до Марагидик. Със свито сърце, бавно, тихо и предпазливо, за да не падна, напредвам. Ето и последния скален жандарм, който щом го заобиколя, ще изляза на билната поляна на реброто, а от там вече спокойно и безопасно ще продължа надолу из горите. Тогава усещам миризма, която ми е трудно да опиша. Мирише на гадно и диво. Чувам зад скалата на не повече от пет метра пред мен силно изпращяване на съчки, като от нещо голямо, тежко и ядосано. Ослушвам се с надежда да чуя шум от отдалечаване, но нищо. Просто нищо. Явно и тя стои зад скалата и чака. Вероятно бърлогата и е някъде точно там зад нацепените от пропасти скали, обрасли с мощни букове. Колебая се какво да правя точно две секунди. После енергично и тихо поемам по обратния път, а всякакви идеи за спане в гората се изпаряват безвъзвратно. Зад мен на няколко пъти отеква чупене на клони от мястото, от където се върнах. Пълзейки обратно си мисля за съня си от миналата седмица и си мисля, че Господ ми дава пределно ясни сигнали, но аз съм твърде тъп, самонадеян и заслепен от амбицията си да вървя по своя план, за да се вслушам. Обещавам си, че ако се измъкна, ще стана Друг Човек.
--------------------------------------------------------------------------
Най сетне излизам на превала до Марагидик, намирам ручейче в тревата, пия вода до откат и лежа на припек, жумейки срещу следобедното слънце, без да мисля, без да анализирам и без да разсъждавам, просто се радвам, че всичко е толкова красиво, а аз съм толкова жив. После отново поемам напред, заобикалям отдалеко някакви постройки и поемам по пътя към Острец.
В гората между Марагидик и Острец, спирайки да пия вода чувам шумолене и на около двадесет метра пред мен в гората виждам мечка. По-скоро сива, отколкото кафява, сравнително дребна на ръст, но все пак възрастен екземпляр, полуобърната с гръб към мен си рови нещо в земята. Няма как да не е чула тропането на пластмасовите ми подметки и чаткането на щеките по камъните, но все пак не бърза да бяга. Извръща се, поглежда ме за секунда и бавно се затичва надолу, изчезвайки в шубраците миг преди да успея да си извадя апарата.
--------------------------------------------------------------------------
Привечер стигам Острец, от където на стоп се добирам до ВЕЦ Видима, после с уморени нозе нагоре в мрака вървя един час, докато стигна колата си. Поемам обратно към Търново. Жив съм.
|
Джендем - април
