|
Такааааа...
Да продължим.
Нарочно изчаках да мине време, с надеждата, че новината за загубването и намирането на жената вече няма да бъде новина. Защото имам особено мнение за онова племе, наричащо себе си журналисти, и не знаех кой какво ще прочете, кой какво ще отмъкне като информация и кой как ще я употреби. Сега тя вече почива на мястото, където са всички умрели, можем само да кажем: „Лека й пръст.”
Историята с откриването на тялото започна още в събота вечерта. Както споменах в предишния разказ, слизайки от Ботев се надявахме да има някой в заслона и да е запалил печката. Имаше такъв човек, запознахме се. Тук ще кажа само, че беше от Пловдив. Макар че другото, което знам за него, е собстевното име, не е нещо кой знае какво, но и него ще спестя. Та влязохме ние в заслона, благодарихме му за печката, започнахме да се разхвърляме, в един момент се настанихме на масата за похапване и започнахме да обсъждаме плановете си за следващия ден. Говорихме си за това, че ще търсим тялото на изчезналата, че ще отидем до Костенурката по билото, ще оглеждаме... Обсъждахме и дали да не си оставим багажа на Жълтец, с цел да не го мъкнем до Костенурката и после да качваме с него баира... И всичко това в негово присъствие. През цялото време той ни слушаше. А беше дошъл от нея посока. Нещо, което доста късно достигна до съзнанието ми, но в момента, в който се усетих, естествено реших да му задам въпрос в този дух. Дали някъде не е видял нещо, което прилича на умрял човек. И тъй като не беше реагирал досега на разговора ни, аз естествено считах, че не попадал на подобна гледка. Затова и с абсолютно шеговит тонму зададох въпроса: „Абе, ти, като си дошъл от тази посока, не видя ли някъде по пътя някакъв труп?”. При което той, поне на външен вид, доста спокойно и безразлично заяви: „Да, видях.”
Няма да ви обяснявам как реагирахме ние четиримата. За секунди се възцари пълна тишина, спогледахме се и се чувствахме абсолютно неспособни да реагираме. Аз първи се освестих и го попитах, добре де, аджеба, като си видял, огледа ли го, жена ли беше, що беше... Ами не се бил приближавал, уплашил се бил, после започна да бие отбой – не съм 100% сигурен... В края на краищата има логика – бил е сам, пък и може да не е искал да се забърква човека, знам ли. Макар че това последното за мен е тъпо. Най-основното е, че останах с такова усещане – ако не го бяхме попитали, нямаше да каже нищо. Въпреки че ни слушаше да си говорим. Макар че не искам да бъда крайно критичен – все пак човекът може просто да е изчаквал да си свършим разговора, и тогава да каже.
Естествено обясни ни къде е видял трупа, в резултат на което ние взехме информацията в предвид, но бяхме, поне аз бях, с твърдото убеждение, че там тялото не може да бъде. Отказвах да приема, че в продължение на цяла една седмица жената е била на 7-8 метра от пътеката, и никой не я е видял. Мислех си, кой знае какво е видял, я парцали, я боклук, я нещо друго...
В резултат на това тръгнахме сутринта без напрежение и с идеята да минем покрай указаното място и да продължим по мършрутът ни към Костенурката. Мислехме да тръгваме в осем, в девет, докато се намотаме, стана десет. Все си казвахме, че нямаме бърза работа. Така си и беше.
Човекът си замина на юг през Равнец, а ние към десет най-сетне поехме нагоре. Времето беше мрачно, но нищо не предвещаваше това, което се случи следобед. Ето картинки:
и
Още две: и
След като преминахме покрай първата бетонна къщичка и прехвърлихме баирчето, започнахме да слизаме към следващата постройка. Там трябваше да търсим тялото. Междувременно обаче един от нас започна да подсича склона доста по-отдолу, на юг. Нали идеята беше да вървим и да гледаме. Тогава си дадох сметка, че и да има нещо по склоновете, едва ли ще различим човешка фигура. Снегът беше малко, особено откъм юг белотата беше накъсана от големи черни петна. Един бинокъл би ни свършил чудесна работа, но кой да ти мисли предварително за това.
Малко по-напред, на юг от билото, има нещо като овраг, изровена долина от топящите се напролет снегове. До дъното й погледите ни нямаха пряка видимост, затова подвикнах на този, който така и така се беше отклонил, да слезе дотам и да хвърли едно око. През това време аз се отклоних от пътеката и тръгнах право към къщичката. Скоро различих нещо на описаното ни място, което от това разстояние можеше да бъде всичко, но със всяка крачка напред все по-осезаемо придобиваше формите на човешко тяло. Скоро бях сигурен, че е такова, и казах на другите двама, които бяха на пътеката, че да, има човек, и да извикат този, който се беше отклонил на юг. Първото нещо, което отбелязах, бе, че по пътеката бяха минавали много хора. Най-вероятно в събота. Следи имаше в изобилие. Но само по пътеката. През нощта не беше валяло и както си личаха следите по пътеката, така би трябвало да си личи, ако някой се е отклонявал към трупа. Такива дири нямаше. Всички са си вървели по пътеката, лафи ли са си и да са забелязали нещо, са го оприличили на купчина боклуци най-вероятно.
Тук пускам една снимка. Нарочно е намалена, нарочно е с влошено качество - честно казано, не мисля, че е добра идея да я публикувам. Добре е обаче да се види, защото дава ясна представа за мястото и положението на тялото. Обясних по-горе съображенията си, т.е. че вече новината не е новина, затова се надявам, че няма да има сърдити и недоволни, задето съм пуснал подобен кадър в интернет.
Обърнете внимание на предния десен ъгъл на постройката. По-скоро на долния десен ъгъл на снимката. Личи си мястото, личи си къде е пътеката, личи си и тялото.
Оттам насетне започнаха едни разправии... Там няма добър обхват на мобилните оператори. Ходих на север, към ръба на билото, за да се свързвам. Проведох разговор най-напред с другите от нашата група, които търсеха на юг, около хижата, че сме я намерили. После се обадих на централата на ПСС. Това стана към 11.00. После чакахме да решат кой, кога и откъде ще дойде, за да свали тялото. Есетсвено, помолиха ни да не пипаме тялото, което и направихме. Дотолкова и ние съобразихме. Докато водех разговори с този и онзи времето напредна и двама от нашата група решиха да си ходят. Ние останалите двама преценихме, че имаме възможност да останем до сутринта. В края на краищата се реши, че ще дойдат от Калофер на другия ден и ние към 13.15 се прибрахме в заслона.
Между 13.30 и 14.00 през заслона минаха шест човека. Дойдоха по лятната маркировка от хижа Левски и слязоха полятната маркировка за х.Плевен. На всички казахме, че сме намерили жената. Към 14.00, докато изпращахме последните, от горе по зимната маркировка се зададе човек. Оказа се наш познат, тръгнал и той сам-самин да си прави тренировка. Ще ходи човекът с още пет-шест души по чужбина, на нещо по-сериозно. Идеята му била да качи Ботев, после да слезе на хижа Плевен. Придумахме го да остане за през нощта при нас, че се чудехме какво ще правим само двамата цяла вечер. За отплата той ме придума да се качим до Ботев, все пак да си свършел заплануваното. Хич не ми се ходеше нагоре, но приех. Времето вече беше скапано, но на върха си беше дори страшничко. Мрачно, ветровито и мъгливо. Дори преваляваше нещо... В 16.00 тръгнахме обратно към заслона, прибрахме се и седнахме на масата. Аз лично бях прегладнял, защото не бях ял от сутринта.
После за заслона какво да разправям... нищо съществено. Играхме карти. Разменяхме си впечатления кой как се е справил с ходенето по малка нужда. Времето навън беше типично старопланинско, при това по ботевски. Силен вятър, мъгла и студ. Извършването на операцията, за която споменах по-горе, при такива условия е меко казано трудно. Говорихме си и какво е сега да си навън и да те хване такова време и какви късметлии сме, че сме на топло. И така, говорейки си и цакайки картите, се случи същественото. Кам 19.00 отвън се чуха гласове, видяхме светлини, започна да се хлопа. Честно си признавам, в първия момент се уплаших. Ситуацията ми се стори доста свръхестествена – от нищото изскача някой и започва да хлопа... Добре, че все пак сме в 21 век и имаме съответната настройка на съзнанието. Хора, бе, Ясене, хора, казах си, някакви откачени в това време. Отидох да отворя, и насреща две млади момета... лелеее, викам си, тия трябва да са страшно печени! Печени, ама не било баш така. Като си разказаха преживелиците, ние се постарахме да им обясним, че на този ден трябва да дават курбан. Стори ми се обаче, че въобще не ни взеха на сериозно. Явно и не си даваха сметка, защото бяха едни такива весели и щастливи... Казах си: По-добре, защото ако се бяха ошашкали, със сигурност нямаше да стигнат до заслона. Накратко какво се е случило: тръгнали от „Добрила” и до премката между Костенурката и Жълтец вървели в хубаво време и с добро темпо. На Жълтец обаче ги застигнало лошото време и сами можете да си направите изводите, след като от върха до заслона са вървели три часа и половина, при нормално под един в хубаво време. Обясняваха как са се въртели в кръг и два пъти излизали на същото място, от което били тръгвали. От разказа им стигнахме до извода, че са прехвърляли билото и са слизали ту на юг, ту на север... За мен са имали късмета на начинаещите. За пъви път по този мършрут и в такива условия, просто... не искам да коментирам. Един от моята компания уместно отбеляза: „Сега малко черен хумор. Представяш ли си, утре излизаме да търсим един труп, пък получаваме бонус – още два.”
И това е. На сутринта (в понеделник) другите двама решиха да си ходят рано. Аз имах доброто желание да остана и да посрещна тези, които ще дойдат, но се сетих, че на работното си място имам да решавам сериозен проблем. Всъщност съм го имал и преди това, но въобще бях изключил... Както и да е, тръгнахме си заедно. После по телефона разбрах, че тялото е намерено и се транспортира. Успокоих си окончателно съвестта, че каквото е зависело от мен, съм го направил, и се прибрах да решавам проблемите на живите.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
15 ноември - неделя [re: Яceн_]
