|
24 юли – потегляне от Търново. При планове за тръгване в девет, естествено тръгнахме в единайсет. Нашето семейство винаги е било спец в тая област, явно така ще си остане. Най-прекият и логичен път до Манастир е през Прохода на Републиката. Да, но той е в ремонт и е затворен. Респективно другият вариант, проходът Шипка, с неговите остри завои, е доста натоварен. Ние в отпуска ли отиваме или да се тормозим по пътя? Затова взех решение да минем през Троянския проход. Хем хубав път, хем спокойно. Така и направихме. След час и половина-два бяхме на последната чешмичка преди превала. Заредихме вода, а ето вече сме от южна страна, с Вежен, Юмрука и Кавладан на заден план:
Пътуването започваше обещаващо.
Нейде из път решихме, че не може току-така да пропътуваме толкова километри, без да спрем някъде и да уважим някоя попътна забележителност. Съпругата ми настояваше за Хисар, но на мен хич не ми се отбиваше от правия път. Шосето към Пловдив обаче се оказа в ремонт точно в участъка, чиито заобиколен маршрут преминаваше през Хисар. Така че волю-неволю минахме оттам. Видяхме пътьом крепостните стени и продължихме. Отказах да спираме, защото един път беше безумна жега, втори път с тази отбивка допълнително щяхме да закъснеем. Минахме Пловдив, наближихме Асеновград и тук спонтанно възникна идеята да посетим Асеновата крепост. Минавали сме по този път нееднократно, аз сигурно повече от десет пъти, но до крепостта не се бяхме качвали. Речено-сторено. Отидохме до паркинга, спряхме, разгледахме... и разбрахме, че тази отбивка беше голяма грешка. Мозъкът ми се свари в собствен сос, за децата не знам. Така или иначе, записахме посещение на тази зебележителност:
и
За мен интересното дойде после. Както споменах, по пътя за Пампорово съм минавал десетки пъти. Но след отбивката за село Манастир се минава през село Югово и град Лъки. Пътят вие през едно дефиле... страхотия! Такава красота, такива гледки... чудех се пътя ли да гледам или пейзажите. Жена ми до мен постоянно подскачаше на завоите, добре, че нямаше насрещно движение. А за село Югово си обещах, че ще направя специално посещение. Нарочно не спрях, за да не се дразня излишно. Денят напредваше, нямахме никакво време за отбивки. Как са ги закрепили тия къщи на този баир, не можах да разбера.
Така или иначе, отбивка направихме. Изнудиха ме – много сме пътували, трябвало почивка и т.н. И докато се огледах, изскочи една чудна отбивка, с беседка, чешма и ТОАЛЕТНА! Не се чудете защо изписвам така думата „тоалетна”, а просто вижте:
С екстри, а?
И „тоалента” ли казах? То било „ТОЛЕТ”!
Иначе като цяло гледката си я биваше:
,
и не беше лоша.
Пристигнахме късно в селото, Стоян ни посрещна, настанихме се, бяхме уморени, след бързо хапване си легнахме. Спахме в къща за гости, с доста добри условия – стая с три легла, санитарен възел на етаж, всекидневна на първия, прилично дворче, скара и други не чак толкова съществени екстри.
Село Манастир като всяко родопско село е на баир. Голям баир. Е, не чак като Югово, или поне така ми се стори. Проблемът на къщата, в която спахме, е, че е в най-горния край на селото. И дори до там имаше път, само че какъв... Като наклон мен не ме шокира – в Търново има такива. Но поне са калдаръмени улиците. Докато това беше трошляк, умит от дъждовете. Успях да закарам колата, но... трябват здрави нерви и леко да я прежалиш. С малко газ гасне и после няма тръгване, почва да буксува. С много газ хвърчат камъни отдолу, чак сърцето ме заболя. Послесе оказа, че имало по приличен път, макар и доста заобиколен, но кой да ти знае в началото...
25 юли – село Манастир
На сутринта се успахме. Логично. Докато станем, докато се поизмием, докато се нагледаме на гледката през прозореца , докато закусим, отиде десет часа. Жегата вече беше осезаема. Ако си спомняте, точно тези два дни, петък и събота, бяха с по над четиридесет градуса температура. Там уж планина, но жегата си беше жега. Затова съветът ни реши, че този ден ще се мързелува. Никакви разходки, никакво излизане. Накиснахме в близката чешма една голяма диня, Стоян отиде да посреща попълнение към компанията, а аз вардих любеницата да не я хареса някой пътьом.
Вечерта стана като по учебник. Запалихме скарата, пекохме мръвки за нас, мъжете, и за децата, за жените пекохме патлажан и тиквички, пи се бира, лафът вървеше в хладината на нощта... точно за което бяхме отишли чак там. И докато се усетим – два часът сутринта.
26 юли – неделя – най-после разходка.
Че се успахме, е ясно. Че се колебаехме дали да ходим нанякъде, ясно. Времето обаче предразполагаше. Облачно, хладно, само за разходки. Пъхнахме хапване и дъждобрани в раницата и в 12.00 на обяд поехме към. Хайдушки поляни. По седемте километра път, както ни казаха. Две семейства с три деца. Стоян като с най-малко дете тръгна с колата. Рече: Аз иначе Хайдушки поляни няма да видя. И така се оказа. Ние с двете деца на по четири години и баткото на 10 стигнахме за четири часа. Докато вървяхме по пътя се чудехме как Стоян е минал с колата. Определено за нормална кола си е изпитание. Търсехме и гледки, но типично за родопския пейзаж вървяхме по един черен път, обграден с борова гора. Моята жена твърдеше, че много й харесва. Аз верен на принципа или хубаво, или нищо, си мълчах. Все пак не мога да си изкривя душата, отядохме си на боровинки, малини и диви ягоди. Може би това беше причината да се мотаем четири часа. И гледки ни се откриха даже:
и селото
Най-накрая се добрахме до Хайдушки поляни. Може би им казват „хайдушки” заради това:
Не знам. Аз лично през цялото време си представях как хайдушката чета се е разпръснала по поляната и отделни групички въртят чевермета. На мен обстановката ми навяваше такива асоциации...
Самите Хайдушки поляни не са нещо особено – частна хижа, ресторант, който не работи, малко бунгала и други почивни станции, и един хотел – единственото място, където може да се хапне. Уважихме тъкмо него по тази причина.
Тук, за да не претрупвам с още снимки, ще дам връзки:
Ето ,
ето
На снимката с хотела се вижда, че си полежахме на тревицата, но не задълго. Трябваше да тръгваме, че се очертаваше да стигнем по мръкнало. Нали имахме автомобил обаче... Стоян качи децата, а ние останалите се прибрахме за час и половина, храбро подминавайки полянки с боровинки.
Вечерта имахме гост. Стоян се познава с него отпреди, аз сега се запознах. Човекът, който е движещата сила на развитието на туризъм в различни форми в село Манастир. Васил не помня кой, ще го напиша по-късно. Интересен субект, с интересни възгледи и неизчерпаема засега енергия. Както разбрах вече десет години се сблъсква с ккави ли не проблеми, само и само селото да се развива в добра посока за неговите жители.
Сега ще взема да прекъсвам. Трябва да отхвърля някоя и друга задача, пък и дълго става. Представях си разказа по-къс, но... Затова по-добре да го разделя на части.
Хубаво е не там, където ни няма, а там, където никога не сме били
|
Re: 24 юли - 1 август 2009 г. [re: Яceн_]
