|
"Към интересен район сте тръгнали, така че чакам с нетърпение продължението.
Само не мога да ти разбера заглавието на пътеписа, ако можеш да ми преведещ думата на латиница."
Офроуд, ще рече "ходене извън пътя". Не, че не го знаеш де..
Ето и втората част. Същинското "ходене извън пътя" се случва в третата и четвъртата част, които в момента се пишат.
Поздрави:
Родопски офроуд. Втора част.
На изпроводяк, Камен беше пернал един азимут – от Чиляка до Песнопой, за ориентир. През половин час гледахме колко още остава, решавайки, че се движим много бавно.
- Осем километра и половина по права линия, да не можем да ги минем за един ден!? Срамота...
Тъй де – ясно е, че азимута в Родопите е толкова относително понятие, че и един километър може да го изминаваме за 2 дни. Лаф да става.
- Колко минахме?
- Абе не знам, дават 6.50 км по права линия до селото, иначе усещам, че по този път ще вървим сравнително успоредно на зададения азимут.
Да, ама не съвсем. Хванахме въпросния път, подсичайки n-тия баир. Стъмни се вече, ще се вадят челници. Малко преди да “пристигнем” в Песнопой, отдолу по пътя пристига джипка с двама души вътре. Спря, заприказвахме.
- Има ли много път до Песнопой?
- Песнопой ли?! Че то там няма нищо. Що не отидете до Русалско, там има кръчма, има и гостна, ще ви посрещнат. Сега правя тоя курс (с джипката – така и не разбрах какъв курс и с каква цел го прави, но няма значение), после се връщам към Русалско, и мога да ви откарам.
- А вода има ли наблизо?
- Има – там и там. На 250 метра от табелката вдясно.
С пожелание за “приятен път” продължихме. Походихме, излязохме на едно “кръстовище”. Вече се беше стъмнило, но челници все още не бяхме извадили. Няма да нарушаваме хармонията я. Небето тая нощ не беше съвсем безоблачно. Поглеждам GPS-а. Бря, 560м до целта. Всъщност целта не беше ясна точно къде е, някой пльоснал точка, на която да пише “Песнопой”, а къде точно се пада, можехме само да гадаем. Съдейки по изолиниите върху петното, което би трябвало да е селото, то трябва да се пада по стръмните от всички страни склонове. Ако трябваше да ходим до точката, щяхме да правим екстремно спускане през 2 къщи, от които светеха челници. Нямаше как да различим коя е изоставена и дали може да се спи в нея. Седнахме да починем за малко на пътя, гледайки долината пред нас. Пътят подсича един относително висок баир, точно над селото, така, че то беше в краката ни. Да слизаме до него и през ум не ни мина, не и в тъмното.
- Какво правим?
- Ами почиваме, и ще го мислим.
Видях на GPS-a, че има показан път до съседното Русалско. Със сетни сили нарамихме отново раниците и потеглихме по него. Показваше грубо към 2.5км до селото по пътя. Не чувствах толкова умора от тежката раница, колкото болка в ходилата. Не знам дали и Шамана нямаше същите проблеми, но стискаме и двамата зъби, без да мрънкаме. Видяхме и прословутата чешма до табелата на един завой, както беше описал чичото с джипката. Имаше една хубава полянка, удобна, поради близостта на чешмата, и ми се прокрадна апокрифната идея да нощуваме там. Пусти инат обаче... Незнайно как решихме, да се придържаме към правилото “Ако ще е гарга – да е рошава”, и продължихме надолу по пътя.
Следващите километър и половина ги провлачихме буквално като зомбита – със скоростта на пиян охлюв. Пустите му крака. Ако до сутринта не минат поне малко, не се виждам как ще вървя на следващия ден. Нямаше изглед да минават лесно от това набиване на ходилата, предвид и други проблеми, възникнали преди два месеца. Също така не се виждаме и двамата, как мислим да направим отсега планувания преход Ком – Емине догодина, живот и здраве. По предварителен план, за да ни стигнат 20 дена, би следвало на ден да минаваме по около 30-35км, ако е вярна цифрата от 700км. За деня бяхме изминали около 20-ина километра, сами по себе си не са много, но през пресечен терен... добиват друга стойност. Слаба работа, бая тренировки трябва да направим за догодина.
След малко се връща джипката, спира:
- Само да оставя човека в селото и се връщам да ви взема.
- Оки, чакаме тука.
Дойде ни като спасение. Последния километър, макар и по широк път, беше най-тегав. Блажено си поседнахме край пътя. Качихме се след малко в колата, едва влязохме вътре с раниците. Пътят води точно до центъра на Русалско. Отдалече се чу кларинет да свири. Ето ти – родопска песен. Да, ама на турски. “Певецът” звучеше мнооого разчувствено. Буквално крещеше. Абе как се разбират тия хора бе...? Местната кръчма беше пълна – с има-няма 10-ина човека, млади и стари, всички слушаха крещящия певец. Заприказвахме се с местните. Наистина гостоприемни и добри хора. Много интересно започнаха д ани гледат. Странно, как редовния въпрос към туристите по тия места е “Кой ви плаща?”. Нас ни питаха може би три пъти. Трудно могат да разберат, че някой ще се вдигне с раница на гръб, без да има някаква далавера от всичко това, да бъхти по 8-9 часа по баирите. Коко викаше да им казваме, че сме геолози и са ни пратили от БАН, да оглеждаме терена за нефт и злато. После се отметна, че можело да ни бият. От пияния певец разбрахме, че “гостилницата” той я бил държал. Нищо, чудно, като се има в предвид, че наподобяваше затвор. Едно високо помещение с размери около 5х3х6м с легло в края, маса в средата, три стола на нея и четвърти до стената – с два чувала ечемик върху него. Леглото само едно – твърде тясно и за двама ни. Шамана реши, че някой трябва да спи отвън. То лошо няма, ама тревата мокра, по нея е минирано от едрия рогат добитък, не е добра идея.
- Бе момчета, ша извиня’ати, че й тако’а, ама вий ня’ати притенций.
- Ааа, няма проблем, спали сме къде ли не, ще се оправим.
Някъде 1.00 след полунощ е, кръчмаря изгони гостите си. Отправихме се към убежището. Леглото с тясно, ама аз веднага намерих алтернатива. Припомних си как едно време в Студентски град в стая за двама, живяхме 5-ма. Леглото – с пружина и дюшек, дюшекът – относително чист, за разлика от циментовия под на помещението, който имаше какво ли не по него. Сваляме го на пода, върху ръждивата пружина слагаме една голяма найлонова торба, която Шамана грижливо бе взел със себе си (цяла дузина), а върху нея шалте. Така и двамата доволни. Вечеряхме, пихме по едно кенче бира, която грижливо носех през цялото време и легнахме. Плановете за следващия ден оставихме да ги решаваме по време на сутрешното кафе.
Край на 2 част
Не питай за цената на мечтата!
|
Втора част. [re: Aндoн]
