|
Първа част.
Традицията повелява... да бъде спазвана. Месец Май е. Отдавна се знаеше, че ще се почива няколко поредни дни. Как ще се отработват после не е от значение. Свободното време, казват, се краде. Месец Май... Дали пък не ми е вече любим?
Пролет, разцъфнали дървета, зеленина навсякъде, слънцето започва да припича все по-силно и по-силно. Доброто настроение нараства прогресивно. 4-8 Май – идеалните дни за планина, с оглед, че от 11-ти отново започвам работа след дългата “творческа” отпуска, прекарана в родния Кюстендил. Идеалната за случая, реших, че е Родопа планина. Така се появи традицията за майските Родопи от миналата година насам. Датата беше отдавна забита. Оставаше само да се намери поне още един себеподобен фен на приключенията, със сходно свободно време. По-рано, след кратък чат с Шамана “едва се нави” :)).
Естествено, до последния момент не знаехме, в коя точно част на Родопите ще шетаме. Звънят хора, питат “ще се ходи ли тия дни някъде” – отговарям наполовина:
- Да, но не сме решили още къде.
- Добре де, кога ще го решите?
- Ние сме от Planinari.Org бе, пич, решаваме в момента на тръгването.
На четвъртъчното бироприятие се разбра, че има и други ентусиасти за тия места – Стоян и Камен + Ели. Уикенда всеки ще ходи накъдето го влече, а от понеделник – вторник смятат и те да се потопят за малко в Родопите. Така определихме и мястото, около което ще гравитираме – село Безводно, връх Чиляка и околности. Шамана, поради лични задачки не беше сигурен дали ще се освободи в понеделник вечерта или вторник сутринта – това ни бяха и опциите за тръгване. Звъни в неделя – понеделник на обед отпрашваме. Някъде по пътя Кюстендил – София прозвънявам на Стойчо да проверя дали случайно няма да ни се върже на акъла:
- Бро, айде с нас. Отиваме там и там, с тоя и тоя.
- Абе не знам, много ме изкушавате, ама имам работа, требе да се прибирам в сряда най-късно, пък вие сте за петък или събота...
- Споко бе, има още две коли, те ще се прибират по-рано.
Някак си се върза и той. Уредихме се с чували и шалтета. Напазарувахме от “Фантастико” храна за 5 дена. (105.00 лв сметка, баси експедицията). Успяхме да тръгнем около 15.30 часа.
Едно от най-големите ми удоволствия в живота е да пътувам: дълъг път през май, с подходящата компания. В колата забиват AC/DC, Led Zeppelin, Guns ‘N’ Roses и други знайни и незнайни. Само не ми стана ясно как Шамана не може да слуша Joe Satriani или пък Therion.
- Ачо, кво пеят тия бе...!? – питат ме със Стойчо в един глас.
- Я пусни новия албум на Балканджи, тъкмо ни е по темата.
Успяхме да се доберем до Безводно, където вече ни чакаха нашите хора – Стоян, Бистра, Ралица, Камен и Ели.
- Абе, какво правите чак тука бе. Глей ги къде са се забили накрай света в средата на гората.
Заседнали, както може да се очаква пред селската кръчма, жулят мастичка с лимонада.
Наистина, както беше написал Стоян, такива срещи “накрая на света” са най-приятни, без значение, че с тези хора се виждаме всяка седмица. Зарадваха ни се и те. Дали защото ни виждат или защото им носим мръвки, както подобава, да обърнем на плочата – не стана ясно.
В двора на една порутена от времето каменна къща ни беше базовият лагер. Стиковахме огнище от падналите от стената на къщата камъни и с две плочи от бившият й покрив - оформихме го като камина. Небето чисто, луната пълна. Тих пролетен вятър... Родопска идилия. Сладка раздумка с другарите. Какво повече може да иска човека.
Стоян си заплю близката плевня за нощувка, девойките го даваха по-цивилизовано – спаха в нормална родопска къща, по покана на един местен дядо. Нашата кола, вече открила сезона на чувалите – останахме да спим на открито край огнището.
Планът за вторник беше разнороден. След сутрешното кафе край снощното огнище, Стоян и двете девойки отпрашили към пещерата “Утробата” (или както там й беше другото название). Камен, Ели и Стойчо – към връх Чиляка, и после към Софийско. Нашият отново беше в процес на изясняване – дали да се качим до върха с тях, и след това към село Песнопой по някакви пътеки без маркировка, или директно към селото. Нарамихме целия багаж – цялата екипировка и продоволствията за 4 дневно скитане. Шокът, че това трябва да го носим на гърба си 4 дена с по около 7-8 часа на ден, беше голям.
- Ако ще е гарга да е рошава – подходихме с тънък черен хумор и решихме да качим и върха. Нейде към 11.00 часа тръгнахме.
- Много късно бе, Ачооооо – изказа се Шамана.
- Късно, късно... колко да е късно – отговорих му по Ачовски – а бързаме ли за някъде?
- Ачоооооу – оттам ревна Ели за трети, пореден път, - айде бееееее.
- Пет минутиииии – отговорих типично по Стояновски ;)))
Лесно не се отлепва от лагера :)). Качихме върха по маркираната пътека. Някои обядваха, направихме си панорамни снимки. Камен ни “подсказа” накъде да вървим през Рибния дол. След върха се върнахме леко с тях по пътя към селото, където се и разделихме.
- Айде, приятно ви скиторене и в неделя ще чакаме разбор.
Раниците тежат, но зора е докато свикнеш. Денивелирахме яко по баирите по пътеката за Песнопой, където мислехме да нощуваме в някоя изоставена плевня. Мислехме, че селото е голямо, както показваше картата и GPS-а. Времето напредваше. Високите баири, които привидно щяха да ни вземат душата с тия раници, всъщност ги преодоляхме много бързо и без зор. Явно вече действаше планинското притегляне. Непрекъснато си въртиш главата във всички посоки, вече си потопен буквално в необятните гори. Никой не знае къде се намираш, включително и ти. Втори баир, трети... Преминавахме ги ей-така. Майтапехме се, че ако не се изгубим, няма да се брои за приключение. Както си се майтапехме, така и хванахме втора, трета, четвърта и отгоре – все грешни пътеки. На картата е отбелязана една, на GPS-а няма никаква. С малко офроуд изпълзяхме на един широк черен път, и решихме, че това ще да е. Около километър и половина все по него. В Родопите не трябва да се има доверие дори и на широките черни пътища. На пътеките – съвсем. Така установихме, че сме на погрешния баир – съседния, а пътя, въпреки, че беше широк, свърши изведнъж. Започна една стръмна каменна козя пътека, която продължаваше до трети баир – където нямахме никаква работа. Нашия път на съседният (правилният) баир се виждаше ясно. Това трябва да е. Айде връщане обратно по пътеката, до едно място, после пак офроуд – да прехвърлим нашия баир, без да слизаме в дерето. Минаваме, пресичайки множество паднали борчета. В началото на дерето, през което минахме някой беше построил чешма. Пишеше нещо на турски, наточихме вода, маркирахме чешмата на GPS-а и продължихме. Целта все още беше село Песнопой.
Край на 1 част
Не питай за цената на мечтата!
|
Родопски Offroad.
