Разказът ти събуди у мен болезнени спомени.
Човекът, който за пръв път ме заведе като новобранец на "истински" тур, беше убит от каменопад на тур "Камините" в лявата част на Централната стена.
Сутринта се хилехме заедно на поляната... а вечерта вече го нямаше.
Така тъпо и необратимо стават тия работи.
Това е част от играта, наречена алпинизъм. Това е всъщност една от най-съществените части на играта, заради която тя е толкова вълнуваща. Човек трябва да е много наясно с това. Удоволствието, самочувствието, гордостта, славата и пр. вървят в комплект с необходимостта да приемеш риска внезапно да свършиш по този начин. Заранта да се хилиш безметежно на поляната, а вечерта вече да си само спомен. Или, което е може би още по-лошо, да си в инвалидна количка до последния си ден. Това трябва да се приеме. Или да не се приеме. Но човек трябва да е наясно. Да не се самозалъгва. С късмет, умения, или с това, че ако изчистиш туровете, катеренето ще стане по-безопасно, или пък оня с брадата ще започне да те гледа отгоре по-благосклонно. Точно теб. Как ли пък не.
Няма такива работи.
Както и да е. Извинявам се за лиричното отклонение.
Радвам се много, че ви се е разминало сравнително леко.
Познавам лично, уви, и другата част на историята... Катерех като втори по тур "Класически" на Северната стена на Злия зъб и се покатерих по една издадена скала. Беше голяма колкото мен. Изглеждаше ми непоклатима. Когато пренесох цялата си тежест върху нея, взе, че се откърти. Ей тъй, изведнъж, без никакво предизвестие. Пуснах я и се разкрещях така, както сигурно е крещял твоят приятел. Под нас по същия тур катереше втора свръзка - грешка, разбира се, една от ония, за които най-често се сещаме едва когато белята стане. Дори не гледах, къде падам и дали ще се ударя о нещо. Гледах само скалата в полета и надолу. Тя се удари веднъж в стената над другите и се раздроби на няколко къса. Най-ужасното беше, че не можех да направя нищо. Вече нищо. Освен да крещя и да се надявам. Искаше ми се никога да не се бях качвал на тази стена, никога да не ми бе хрумвало да се занимавам с катерене. В тези една-две секунди осъзнавах, колко незначителни и суетни са тия занимания пред това, което очаквах да се случи след миг.
Е, имахме късмет. Парчетата като по чудо прелетяха точно между долните двама. Не засегнаха нито тях, нито дори въжето им.
Със същия успех биха могли да прелетят по малко по-различни траектории и да убият и двамата. И днес, много години по-късно, като се сетя за тоя случай, стомахът ми се свива и започвам да усещам безпокойство и вина.
На другия ден всички ужаси и угризения бяха забравени. Продължихме да катерим, както и преди. Такова добиче е човекът.