|
Малко след обяд оставихме колата в една крайпътна снежна ниша в Рибарица и хванахме пътя край река Заводна. Цел: празнуване на рожден ден на х. Вежен. Личен състав: 5 души (от които две двойке баща и син), 0 жени. Екипировка: снегоходи, нито за миг не влезли в употреба поради яко затъване.
По пътя край реката се газеше някъде до коляно и малко нагоре, но снегът беше съвсем нов и мек и общо взето само забавяше, без да уморява. След час и половина газене отгоре се зададоха... групата русенци, престояли няколко дена на х. Вежен и качили се преди снеговалежа. Ух ты, сега имаме и пъртинка нагоре и ще спестим два-три часа! Разделихме се на две подгрупи и първата по стръмнината над Двата моста бързо възлезе над долините. Към пет и половина се показа и пушещото коминче на хижата. Мен още не ме свърташе, та взех (п)челника и с кучето хванах нагоре през заснежената борова гора. Русенците бяха излизали предишния ден нагоре, та имаше пъртина, в която се беше насипал нов сняг само до коляно, ама толкова мек, че все едно си плуваш. След пет минути, до водохващането, кучето се върна и останах сам в смрачаващата гора. Нямаше каквито и да е следи от диви животинки. Следата от старата пъртина водеше уверено нагоре и ми спестяваше търсене на пътеката. Ето разклона за х. Бенковски, ето и лятната пътека за Ехо и Клисура. Склонът стана по-стръмен, гората се разреди и изчезна, отгоре се подадоха долните камъни на склона към Вежен. Снегът стана до кръста и понеже беше вече седем без нещо, не можеше да се прецени как е нагоре. Ако щеше да е в същия дух, щеше да има силна лавинна опасност.
Пуснах челника и спокойно през абсолютно притихналата в мъгла и слаб снеговалеж гора се прибрах в хижата. Отдолу се показаха светлините на втората подгрупа и се отдадохме на рожденоденопразнуване. За х. Вежен, Иван и Дида мога да кажа само - хубава хижа, хубави хора!
Рано сутринта (към десет, десет и нещо) двамата с М. не ни свъртя, казахме, че скоро се връщаме и хванахме снощния път нагоре с мисълта да стигнем края на гората. Да, ама на светло нещата изглеждаха по-обнадеждаващо: над гората, до въжето наистина прокопахме окоп до кръста. Обаче по въжето и склоновете наоколо да имаше средно десетина сантиметра нов сняг. За миг отгоре се мярна и върхът и веднага се скри. Е, решението беше ясно - малко ще почакат на хижата. Горе на платото беше идеално издухано, рядка мъглица с процеждащо се слънце и никакъв вятър. Разходихме се до върха и на обяд слязохме в хижата.
Сега оставаше да слизаме пак в Рибарица. Да се връщаме пак по същата пътека - скучно; затова хванахме царичинската пътека. По-точно - трасето й - в гората последва булдозерно ровене на сняг със средна дебелина до средата на бедрото, а на места и до кръста. През цялото време не спря да вали слабо, колкото да ни мокри. Ама трима снеготъпкатели това едва ли може да ги спре, само леееко забавя и след три часа изровихме окоп до еконаблюдателната ековишка на вр. Цаля. Похапнахме, събрахме се, проучихме заледените екоуказателни екоинформационни екотабла и - право надолу. Снегът не намаля, само дето леко беше почнал да се затяга, ама спускането в гората не прави впечатление, та скоро слязохме на разклона на екопътеката с вчерашния път (до екотоалетната). Някакво животинче дълго си беше проправяло пъртина по пътеката, на места копаейки тунели под снега. Навсякъде личаха и следи от живите плугове.
Още половин час и се озовахме при чакащата ни кола.
|
По неутъпканите пътеки
