|
Засърбя ме много крастата и в петък звъннах на Павел. “Ще ходиш ли нанякъде?” “Утре отиваме на Осогово, но само за един ден. В неделя времето ще е много лошо.”
Един – един, нали ще се ходи! Много си пасваме с Павката, че обичаме да тръгваме за баира рано. Назначи ми среща в 4:15 и в 4:30 вече пътувахме на запад през Мордор. По това време на денонощието направо не можеш да го познаеш тоя град – кьораво задръстване няма! Забрахме останалите трима – Стефан, Никси и Свилен, и отпрашихме през Перник и Кюстендил за с. Гърляно. На горния край на селото паркирахме колата. Беше 6:30, още тъмно, нищо не се виждаше и понеже никой не знаеше пътя, оползотворихме времето с лека предстартова закуска, докато се поразвидели. В 7 часа захапахме баира. Беше топло, тихо и нямаше грам сняг. Към билото на рида западно от р. Бистрица имаше изобилни пътеки, качихме се лесно на рида и продължихме по него през гората. На картата на “Картография” тук има изрисувана някаква имагинерна синя маркировка. В действителност такава не съществува, но и няма особена нужда, билото е достатъчно ясно оформено. На места имаше гъсталаци от някакви много бодливи иглолистни растения, прилични на хвойна, но изправени и големи като кипариси. Бързо се научихме да ги заобикаляме отдалеч. Други затруднения нямаше – билото бързо и почти праволинейно се изкачваше нагоре и на юг. Появи се и сняг. Не беше дебел, но имаше гадна кора и на около 1500 метра височина сложихме снегоходките – с тях по спореше. На югоизток започнаха да се виждат големите бели осоговски баири.
В 9:40 минахме през седловина, на която снегът се беше стопил напълно. Тук имаше някаква антена, а малко по-нагоре стърчаха стълбовете, останали от кльона. Гората свърши и пътят нагоре ясно се виждаше. В 11 часа стигнахме границата. На север под нас ясно се виждаше граничният пункт на Гюешево. Времето беше “преобладаващо”, имаше и слънце, и облаци. Беше неприлично топло за февруари, но пък по билото духаше вятър. Премених се по тениска, яке и ръкавици и така ми беше много добре, ако не спирахме – а ние почти не спирахме през целия ден, защото планът беше да минем доста път.
Продължихме на югоизток по билото, по което минава границата ни с Македония. То е равно и благо, ходи се леко и приятно. Някъде пред нас беше първенецът връх Руен, но той срамежливо се криеше от нас във валмо облаци и изобщо не се показа през целия ден. Сняг имаше само за цвят, на места се показваше и трева. Точно по билото бяха нацвъкани голям брой бетонни бункери с амбразури във всички посоки. Така и не ми стана ясно, кой ги е строил и в случай на конфликт как бихме се споразумели с комшиите, кой да ги използва? Иначе бяха многофункционални, можеше да се пуца от тях във всички посоки. Сега тези грозотии се рушат, някои са съвсем съборени, други са в различни стадии на разпадане под действието на стихиите. Вършат някаква работа като маркировка.
Започнахме последното изкачване и влязохме в мъглата. Вятърът се усили до умерен, видимостта не беше голяма и краят на баира не се виждаше в облака. Павел, какъвто е бързоходец, се беше откъснал далеч напред. Останалите вървяхме всеки със своята си скорост нагоре по склона, който започна да се очертава като безкраен. Най-често не се виждахме. По едно време Никси ме настигна и подмина. Още баир и мъгла. Брей, няма ли край, бе, много висок бил тоя Руен! По едно време отляво из мъглата изплуваха някакви странни ледени образувания. Сетих се, че е оградата преди върха. Наистина, след малко се събрахме горе. Граничната и геодезичната пирамиди бяха покрити с дебел лед и не личеше, коя коя е. За жалост не предлагаха и особен завет от вятъра, макар че се опитахме да се крием зад по-голямата. Наложи се да се пооблека, макар необходимото за целта сваляне на якето да не беше никак приятно. Беше 13:30. Чувствах се уморен, от Гърляно дойдохме кажи-речи на един дъх. Павел чакаше тук от половин час и вече зъзнеше. Изчакахме да дойде и последният - Свилен. Поради някакви причини той нямаше шапка и пристигна в доста странен вид, с увита около главата някаква дреха, приспособена за целта, с която мязаше на страшилище.
Малко под върха има заслон, но вратата му беше безнадеждно затрупана и заледена и тъй като никой не носеше пикел, се отказахме да влизаме. Тръгнахме по маркираното със стълбове било на североизток към разните осоговски “хижи”. Към вр. Шапка излязохме под мъглата, вятърът също понамаля и стана по-приятно за ходене. Заредиха се още няколко връхчета. На последното много ме домързя и го подсякох отляво към заслона, който се виждаше на следващата седловина. Малко преди него имаше нещо като беседка. Никси мина пръв оттам и ми викна, че има вода. Това беше хубава новина, защото аз както обикновено не носех вода, пък вече бях ожаднял. Бегбунар си течеше мощно, ако и да се намира кажи-речи на самото било. Налочихме се до насита и влязохме в заслона да хапнем. Вътре беше много чисто, светло, уютно и приятно. По едно време пристигнаха някакви юнаци с моторни шейни и песесарски якета. Явно заниманието им беше да разбръмчават надлъж и нашир планината, защото следите им бяха навсякъде от Руен до Църнотрав, както и наляво и надясно, докъдето се виждаше.
На заслона решихме да се разделим – ние с Павел щяхме да минем през вр. Човека и да потърсим път обратно към колата, а останалите за по-бързо щяха да слязат до хотел “Три буки”, откъдето после да ги вземем. Бях поизморен, но на Човека не бях ходил и кой знае кога би ми се случило пак да дойда насам. Пък и качването му е много благо и полегато. В 16:30 бяхме на върха, където е побит някакъв стълб. Продължихме на север по разлатото тук било, като често се съветвахме с картата и бързахме, та по възможност да не замръкваме – оня бодлив зеленчук ми беше взел страха и никак не ме блазнеше мисълта в края на деня да се наложи да си пробиваме път на челници през някоя джунгла с въпросното растение. Минахме през вр. Църнотрав и билото се стесни. Вятърът явно се усилваше – дори тук, на 1700 метра духаше доста, а кой знае как беше на Руен. Напред имаше две скалисти чучки, но ние ги подсякохме отдясно и се появихме на Асиката, която отгоре не прилича на връх, а по-скоро на рамо. Тук започна гората, а с нея – и бодливия зеленчук, но се справяхме. Хванахме един рид право към целта, по който с известни маневри през растителността с добро темпо заслизахме надолу. По-ниско хванахме и пътека. Тъкмо навреме, защото почваше да се стъмва. Ориентирахме се отлично, или може би просто имахме късмет, но в 18:30, вече кажи-речи съвсем по тъмно, излязохме право при колата и затворихме кръга – около 30 километра през планината. Така и не ни се наложи да вадим челниците.
Оттук подкарахме за “Трите буки”, където имаше рожден ден. Поприпичахме се пред голямата камина, която тъкмо генерираше огромно количество жар за цър-пър и излъчваше благословена жега. По някое време се натоварихме и потеглихме обратно за София. Както и на идване сутринта, Павката трябваше да изтърпи отявлена несправедливост – всеки хъркаше юнашки, само той трябваше да стои буден, без да има с кого дума да обели и на всичкото отгоре да кара. Малко след полунощ си бяхме у дома.
|
Един дълъг ден в Осоговската планина
