|
По повод на Онова Джелязо на Кончето се изписа поне един тон виртуално мастило и се наприказваха толкова простотии, че ми се вижда уместно да отворя една тема с по-обща насоченост, а именно: кога и доколко е добра и желателна човешката намеса за промяна на планинската околна среда?
В досегашните дискусии се изразиха две крайни (и поради това неприемливи) гледни точки. Едната – че всеки, на когото хрумне да направи в планината нещо “интересно” (според него), което не противоречи на закона или поне изтънчено го заобикаля, трябва да може да го направи. Другата, която всъщност бе представена от защитниците на горната гледна точка така, сякаш е гледна точка на техните опоненти (което изобщо не е вярно), твърди, че планините трябва да се пазят абсолютно девствени и всяка следа от човека в тях трябва да се премахне.
Както в повечето случаи, истината вероятно се намира някъде по средата като разумен компромис между двете гледища, точното място на който е силно субективно определено. Аз ще си позволя да изложа моето мнение и ще се радвам да прочета и вашите.
Първо, трябва да изясним, с какво планината е ценна за хората. Това също е много субективно – за някои ценността е в наличието на високи отвесни стени и други места, предразполагащи към преждивременна юнашка смърт , за други – чистите въздух и вода, тишината и спокойствието, за трети – ски-пистите и влековете и свързаните с тях удоволствия на масовия спорт, за четвърти – възможността да се накрещят, напият до безсъзнание и оповръщат всичко, без някой да им пречи или да ги порицава . Свят широк, хора всякакви.
Ако ще говорим за строежите и градежите обаче, които съществуват десетилетия и взаимодействат с много хора, би било добре да се освободим, доколкото е възможно, от личните си пристрастия и да разглеждаме въпроса от гледна точка на хората като маса и то не само на съвременните, но и на нашите деца и внуци. Това е почти безнадеждно, но все пак мисля, че могат да се посочат няколко твърди положения:
1. Планините поради естествената си непригодност за “цивилизоване” ще бъдат последните диви островчета в глобално и тотално променената от човека Земя. Това и ще определя основната им ценност в бъдеще. Те ще са едни от малкото последни “диви”, естествени земи, където нашите потомци ще могат да видят, какъв е бил светът без човека. Трудно е да се каже, доколко това ще ги вълнува, но има много съображения, че това ще е така. Вярно е, че за страшно много съвременни хора е без всякакво значение средата, в която те не пребивават пряко. Те отварят прозореца на колата и изхвърлят празната цигарена кутия не от злосторничество, а просто защото не им пука – там навън е свят, с който те нямат допирни точки и състоянието му не ги засяга . Но ценността на дивите планини ще нараства все повече, докато те остават все по-малко, като най-дивите безспорно ще бъдат най-ценни. Мисля, че тази тенденция е сигурна.
2. Благодатните дадености на планините – тишина, красота, баири за изкачване, прохлада през лятото, сняг (дай боже) през зимата – са били, са и вероятно винаги ще бъдат ценни.
3. Самото разнообразие, което планините предлагат поради 1) и 2), е една непреходна ценност.
Ако се опрем на тези положения, не е толкова трудно да се прецени, какво би запазило и какво би накърнило ценността на планините за хората. Това обаче не значи, че проповядвам “екологичен фундаментализъм”, както някой се беше изразил във форума. Една абсолютно дива планина е безспорно извънредно ценно нещо, но нейната ценност е твърде елитарна, за да може да просъществува в съвременния свят. Твърде малко са хората, дотолкова тясно свързани с планината, че тя да им е най-желана без хижи, пътеки, маркировка и пр. Тези хора нямат силите да опазят от конкурентите подобен ресурс само за себе си, освен под формата на единични резервати с много специален статут. Затова въпросът опира до разумния компромис между това, хем планината да е “прилично дива”, хем да е “прилично достъпна”. Класическата дилема за сития вълк и цялото агне.
Мисля, че някои параметри на въпросния компромис в днешно време се радват на доста широк консенсус. Така например се счита, че е приемливо в планините да има:
- хижи и заслони, които да осигуряват условия за добра почивка без излишен лукс;
- пътеки, които да улесняват придвижването и ориентирането;
- маркировка, която да помага на младите и начинаещи планинари “да навлязат в материята”.
Горните неща са що-годе общоприети за “дивите планини”. По-особен е въпросът със ски-съоръженията. На практика скиорите се нуждаят само от два типични елемента на планинската среда: голям и дълъг наклон и наличие на сняг. Така че, на тях нито им трябва дива планина, нито пък тя може да остане такава в тяхно присъствие. Затова е изключително важно да има ясно географско и целево разделение между зоните за ски спорт, които автоматично се изключват от територията на дивата планина, и планината за туризъм. Обратното води до ужаси като в Алпите, а за съжаление напоследък у нас тенденцията е към замазване и смесване на всичко в един общ тюрлю-гювеч с общото название “планина”, в която да съжителстват заедно абсолютно несъвместими неща: Седемте езера и пистите край тях, Шилигарника и резервата “Юлен” и т.н. При дивия и брутален мутрински капитализъм у нас, крайните резултати са предварително ясни.
От гледна точка на горните критерии, лесно може да се направи преценка, дали е желателно еди-къде си да се просече още една ски-писта, да се забучат два-три ветрогенератора, да се издълбае язовир, да се тури Джелязо и т.н. Тук, разбира се, говоря не за закони (да не ме разберат криво лелеещите идеала на “правовата държава”), а за ценности и стремежи.
|
За строежите и градежите в планините
