Отдавана не съм писал във форума.
Дори старата мъдрост, че споделеното познание ни прави по богати, вече не е мотив (за справка виж "Златоструй", сборник със златоустови мисли, съставен по времето на цар Симеон І.).
И понеже доста се изписа по темата Тевно, Иван, палатки, бити…май дойде време да обърнем страницата, защото монетата винаги има две страни!
В тази история няма да чуете квалификации, няма да давам оценки за добро и лошо, малодушно и жестоко, правилно или не…Няма да защитавам, упреквам, оправдавам…Единствената й цел е хората, които я прочетат да разберат и чуждата гледна точка…а такава винаги има!
Това ще бъде историята, която съм видял - факти..и цитати, а и след няколко разговора с Иван по телефона в последната седмица.
Кога ли посетих заслон Тевно езеро за първи път – не помня – но за мен това беше единственото място по нашите планини, където духът на планинарството беше още жив. В годините ми се налагаше да ходя там поне няколко пъти годишно по работа, а заради магията отивах и сам.
Заседявах се, понякога седмица…
Началото беше трудно – всичко в заслона се изнасяше на гръб! Всичко! Ходех през късната пролет, натоварен с по 30 килограма от Демяница, за да изнасям храна за групите – свидно ми беше, че може да ползваме услугите в заслона (да се прави разлика с хижа), а да не сме допринесли с нищо. С клиентите събирахме изсъхнали дърва по Типиците за огрев – как да изискваш топла вода за толкова много хора, ако не си занесъл и едно дърво. Но повечето посетители не правеха така…Просто искаха…
В късната есен отивах да берем дърва. Обикаляхме с часове, за да намерим нещо изсъхнало и оставим запаси за зимата. Защото напролет, ако нямаше достатъчно складирани дърва, липсваше част от ламперията, вратата или каквото и да е друго, което би послужило за огрев.
В заслона би трябвало да има ред – събуваш си обувките, казваш “Добър ден”, храниш се на масата и отстъпваш ред на следващите, оправяш си одеалата сутрин.
В онези дни, когато оставахме до късно край догарящата печка, не веднъж сме говори за това, как постъпват хората:
“Защо им се сърдиш толкова – питам- може да не са видели бележката за обувките”
“Виждат я, ама…Вкъщи нали си събуват калните обувки, но тук…”
Сутрин, ставаме първи. Трябва да има топла вода и за най-ранобудните! Когато и последните посетители си тръгнат, премитаме, изтупваме пътеките. Качваме се в спалното – ето, днес само трима са си сгънали одеалата! Останалите са се измъкнали от пашкулите и са хукнали по баира! Сгъваме одеала в следващия час.
Пием кафе на спокойствие.
“Иване, да сложим една табелка, да си оправят хората леглата”
“И това не помага, знаеш”
И съм склонен да се съглася.
В ранни следобед започват да идват туристи – след една седмица на Тевното, мога и аз да преценя с едни поглед, кои ще си сгънат одеалата на сутринта.
“Дали да не сложим табелки, да си взимат боклука в раниците” - питам
“Те само това и чакат за скандала – как щели да си носят боклука. По- добре да го събирам тук, поне ми е пред очите, отколкото да го хвърлят между камъни наоколо”
“Прав си” – казвам и отпивам от горчивото кафе.
Горчивината не е само от вкуса му…и аз намирам добре “замаскирани” и опаковани сред камъните боклуци…
После се появи Валя. Сега, като разказват хората за Тевно езеро – имало там една усмихната и услужлива девойка, кой е пък този Иван. Женската ръка е друго нещо – има кухня – супа и набързо паниран кашкавал! Хората доволни – идват все повече. Как да устрои сто души на 30 нара.
“Мисля да правим временен палатъчен лагер, ще се настаняват по-добре така”.
“Не е лоша идеята” – казвам и на свой ред си мисля, че трябва да се направи нещо и за тоалетните. Има толкова посетители – нощуват повече хора, отколкото на Демяница или Пирин!
“А, Ванчо, мисля че трябва да се направи нещо и за тоалетната”
Трудно увира Иван, но се съгласява:
“Дай да измислим какво, ти повече ги разбираш тия работи”.
Потръгна работата, идват все повече хора. Трябва да се възстанови съборената от лавина пътека през Мозговица, без коне няма как да се смогне. Кървави ръце…ръбовете на камъните са остри, но няма друг избор! Сега, откакто катърите минават, се готви на газ, има по- голям избор в кухнята, боклукът се сваля в долината.
Идвам един ден, масите и пейките, сковани преди време пред заслона ги няма. Сядам настрана от навалицата и се припичам на следобедното слънце.
“Какво се случи с тия маси”- питам, макар да съм чул вече историята
“Нали за хората ги направих - да се хранят на тях, вътре мястото малко. Ама не – те да стъпват и лягат искат. Сега – ще ми лежат на…”.
В годините, не веднъж и два пъти е ставало въпрос за палатките. Сърдеше се Иван на диво къмпиращите – повечето от тях, чехи, словаци, поляци, германци пък и наши– знаят, че е забранено! Идват в заслона, повъртят се, хапнат…и хванат поляните. Кой да съблюдава спазването на забраната.
“Чудя се какво да направя, ако е с добро – пренебрегват те, ако е с лошо, сърдят се, на бой налитат”.
Настина е така, чудно нещо е човека, мисля си и разбирам ежедневието тук! Хората идват от града с предразсъдъците си, обременени от навика на делника и борбата за оцеляване. Но нима не ходим в планината, за да открием самите себе си? Ако е така, това което виждам ли е истинската страна на човека…
Бих си позволил един цитат, в заключение, над които трябва да се замислим:
Пред портите на гората изненадания светски човек е принуден да изостави своите градски преценки за голямо и малко, мъдро и глупаво. Товарът на навика пада от гърба му още с първата стъпка, която той прави в тези предели.Тук има святост, която посрамва нашите религии, и действителност, която омаловажава нашите герои. Тук откриваме, че природата е обстоятелство, което надхвърля всяко друго обстоятелство и съди, подобно на Бога, всички хора, които идват при нея.
Ралф Уолдо Емерсън
|