|
Из Зелени и Отовишки рид - Отчет от Отовишката група
Айде и нашата 2-членна група в състав аз и Стефан /SPI/ да се отчете за изминалия уикенд, и главно за втория ден.
Първия ден Аспарух си го е казал. Вечерта на х.Ив.Вазов - както си му е реда. .. На хижата от предния ден бяха пловдивска група с Цецо.
На следващият неделен ден всеки потегли нанякъде. Както бе споменато, групите бяха 4-ри. Първите тръгнаха към 7.30 за Рилски манастир, в 8.30 втората група за Рил.ман., а останалите две маломерни групи - в 9 часа напуснахме планинската обител. Цецо /Добружанче/ и Боян /Богатир/ по обратния път към Раздела и Рилските езера, където ги чакаха Дидо и неговия човек, а оттам при колата на х.Пионерска.
Аз и Стефан захапахме баира зад хижата право нагоре към билото и вр.Сейменски камък. Небето вече се бе изяснило, слънцето грееше и жегата бе налице. Наближавайки билото се усилваше и вятъра. Горе на билото духаше доста силен вятър, но за радост - южен, и не толкова студен. На вр.Сейменски камък гледки да иска човек. На юг - Калините и Поличите, на изток - Мальовишкото било, на север - Рилските езера и циркус, вр.Кабул и ридовете към Сапарева баня.
Гледайки към Кабул и района, веднага се натъжих, знаейки както го очаква в най-близко бъдеще . Така че да се порадваме на Рилските и кабулското било, докато все още ги има.
Височината на Сейменски камък може да се запомни като се направи връзката с вр.Ибър – и двата са високи 2 666 метра.
Последваха серия от снимки, преди да се насочим към следващия връх :
На вр.Сейменски камък – в посока запад към Ашикларски връх.
От вр.Сейменски камък в юг-югозападна посока към Калините и Поличите.
Една хубава снежна козирка..:-)..и скоро очаквана лавина до нея. На заден план – Ашикларски връх.
Следва спускане и неголяма качване към следващия връх - Ашикларски или още Птичи връх. Той е малко по-нисък, но е лесно достъпен откъм Сейменски камък.
От Ашикларски връх на изток – към вр.Сейменски камък и част от Кабулското било.
На слизане към седловината между Ашикларски и Черни връх попаднахме на сравнително пресни МЕЧИ следи. Бяха от два броя мечоци, които явно са си играли в района, съдейки по кръгчетата наоколо. Ето и опита за документиране на следите им :
Последва и третия връх, съименник на витошкия първенец – Черни връх, и с 65 м. по-висок от него. Той е най-нисък от върховете на Отовишкото било, но е най-трудно достъпен. Състои се от няколко скални грамади, които трябва да се преминат. Северният склон е много стръмен и преминаването става внимателно по камъните на южния склон на Черни връх. Самият връх е много красив и обзорен, като от него на северозапад се отваря цялото дупнишко поле и селата наоколо.
Бяхме принудени да свалим снегоходките и внимателно по камъните да преминем скалистия гребен на върха.
Поглед към Черни връх, сниман от едно скалисто връхче по пътя.
Началото на скалистия гребен. Самата кота се вижда в края на снимката. Това са северните склонове, които зимата практически са не-преминаеми. Изкачихме се в началото на една скала, но се убедихме, че оттук няма как да стане, и решихме да пробваме от юг. Там с повишено внимание се преминава.
Преминавайки през скалите на Черни връх. Виждат се стръмните северни склонове.
По скалистия гребен на Черни връх – в заден план е Ашикларски връх.
На най-високата кота, приемаща се за самия връх.
На Черни връх, ама Рилския..:-). Със Стефан се снимаме взаимно.
Действително Черни връх е много красив с тези разхвърляни скални грамади и определено впечатлява повече, отколкото витошкия му съименник.
От Черни връх в посока север – северозапад към гр.Дупница, дупнишкото поле и с.Самораново вдясно. По това ребро бе спускането надолу, където в определен момент трябваше да засечем червената маркировка за с.Бистрица и Дупница.
И наистина я засякохме, ама после никаква я нямаше. Обикаляхме из района близо половин час да търсим продължението, ама така и не открихме продължаващата маркировка. Да си има впредвид, че поне в този участък червената лятна маркировка е МНОГО ЗЛЕ. Така след кратко съвещание решихме да хване продължението на реброто надолу. В крайна сметка ако не в Бистрица, ще отидем в съседното село Самораново.
И така добре се получи. Иначе не се знаеше колко време още щяхме да изгубим в търсене и следене на маркировката до с.Бистрица.
След спускането от билото се пресича тази гора под върха и се излиза на една поляна-седловинка преди леко изразен и обрасъл с борове връх – Шумаците /1846м./.
Този район – реброто и наоколо, се оказа доста див и явно много рядко посещаван. Надолу на места го карахме, както се изрази Стефан, през просото. Към 1 500 м. засякохме черен път и главно по него, на места подсичайки го, понеже се виеше често на серпентини, слязохме някъде под х.Отовица. По-надолу пътя вече премина в асфалтов, пресичайки на няколко пъти притоците на р.Отовица, както и самата река.
Живописната тясна и дълбока долина на р.Отовица, изпълнена с множество прагове и водопадчета.
Както и скалите наоколо
Междувременно Стефан се бе чул по телефона със Слави, който пък бе решил същия ден да се поразходи към Овчаренския водопад. И понеже бяхме доста близо, си осигурихме и транспорта..:-). Излизайки от планината и красивата долина на р.Отовица някъде към 16 часа, преди да се спуснем към с.Самораново, Слави ни пресрещна с колата по пътя.
Така след един прекрасен уикенд, където станахме свидетели на метаморфозите на времето, се прибрахме по-живо, по-здраво в София, в очакване на следващото скитане.
По-здрави...:-)..и до-скитане..
П.С: Да не забравя и линка към албума със всички снимки :
|
Отчет от Отовишката група-Из Зелени и Отовишки рид [re: Джeнraлa]
