Ей тая песен ми втръсна. Не, че не е истина, но ми писна. Като сме минали тридесетте и какво? Всичко си е с времето. Нашето позволяваше всичко това, но какво? По-добре ни е било, но само в нашите очи. На моите деца сега им е по-добре да са пред компютъра или DVD-то. Дразня се, мърморя, карам се понякога, и какво? Само си скъсявам моя живот. На тях им е добре. Хубаво им е. Вредни навици били... ами вредни са. Но не мога да го накарам да излезе навън, защото няма с кого да играе - всички са пред копютъра. Няма и къде. Да оставим мизерията и прахоляка, които са навсякъде вседствие на бурната ни урбанизация. Не остана местенце, на което да можеш да играеш "нашите" игри. Няма междублокови пространства, дворове, изоставени строежи... Всички тия места, които правеха възможни игрите отпреди 20 години. И да има празно място от сгради, то е пълно с коли. И с полунормални собственици на същите. Но това вече е друга тема...

И те ще си спомнят след години: "Какви младежи бяхме тогава, ехееееееееее... И кой знае какви ще приказват на техните деца. Пък ние ще сме се изпогъткали от инфаркт преди да доживеем внуци, така че ще ни е все тая. В края на краищата всички на едно място отиваме, без значение как сме живели. Човек дори и добре да живее... нали знаете?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите