за измъкване на темата от дебрите на окулизма, теологията, висшата математика, откровенното чесане на езици, психоанализата, комплекасрщината, нарцисизма и др. подобни и връщането и при добрия стар туризъм-алпинизъм.
Мястото е същото, участниците са други, годинта е 1949.
Вътре има алпинизъм, дух, другарство, малко соц. клишета, личи и ръката на редактора, заядливците ще открият неточности, преувеличения и какво ли още не. На едни ще им е интересно, на други смешно, на мен разказът ми даде невероятно усещане за допир с ония "старите" планинари и затова си направих труда да го споделя.
С змейчето имахме щастието да слушаме подобни разкази от автора и от други негови връстници и може би затова съм пристрастен, но мисля че и на Вас ще ви е приятно.

В чест на 70-ия рожден ден на генералисимус Сталин най-високият връх на Балканския полуостров – Мусала бе прекръстен на негово име. Репунликанските секции по туризъм, алпинизъм и ски устроиха на 20 и 21 т.м. масов поход до върха и тържество по случай преименуването му на Сталин. По същото време двама млади алпинисти – студенти от Държавната политехника “Сталин” – Владимир Лободин и Никола Миронски в чест на др. Сталин изкачиха върха от към Иречек през “Трионите”. Този маршрут не е преминаван зимно време от десетина години насам. По молба на редакцията др. Владимир Лободин разказа следното за изкачването на “Трионите”:
“В чест на генералисимус Сталин, моят другар Никола Миронски и аз решихме да изкачим “Трионите”. Републиканската секция алпинизъм одобри нашето желание.
Проучихме маршрута по карта. Нашият “тур” трябваше да мине от хижата под връх Сталин през върховете Иречек и Малка Мусала, през алпииската местност “Трионите” до връх Сталин. Задачата, като се има предвид заснежените и заледени скали, беше сериозна. Преминаването на “Трионите” щеше да бъде сериозен изпит за нашата подготовка.
Заедно с цялата група походници късно следобед стигнахме на хижа “Сталин”. Вечерта се състоя тържество в чест на др. Сталин, на което председателят на ОКФС-Самоков изнесе кратък доклад за живота и делото на др. Сталин. Изпратихме телеграми до др. Сталин, ЦК на БКП и ВКФС. След тържествената част се повеселихме по планинарски. Ние с Миронски обаче имахме друга работа – трябваше да прегледаме инвентара, необходим за утрешното изкачване. Приготвихме въжето и пикелите, подредихме си екипа, приготвихме си лека храна.
Сутринта преди 6 часа потеглихме със ски към върха. Минахме покрай езерото и заизкачвахме “Дявоския улей”. От горния край на “Улея” в южна посока се простира скалист хребет към връх Иречек. Тук ние свалихме ските и прехвърлили въже през рамо с пикел в ръка поехме трудния път. Скалите бяха засипани с сняг отвят от вятъра блестеше ледена кора. Тук-там имаше снежни преспи, през които ние трябваше да минем. Движехме се предпазливо, отмервахме всяка крачка. С пикела постоянно опипвахме място, където трябваше да стъпи крака. Подкованите със специални гвоздеи обувки ни задържаха по хлъзгавите скали. Двойното алпийско въже бе намотано с единия си край на моето рамо, а с другия на рамото на Миронски. Така ако единия се подхлъзне или пропадне, другия ще го задържи.
Изкачихме успешно връх Иречек и се насочихме към Малка Мусала. Времето бе студено, ясно и слънчево. Слънчевите лъчи се отразяваха от блестящата снежна покривка и проникваха през брезентовите ни костюми. Но между скалите, където слънцето не можеше да достигне, бе ледено студено. А много често се налагаше да сваляме ръкавиците, за да можем по-добре да се хващаме за издадините на скалата. На откритите места духаше пронизващ планински вятър. Ние напредвахме крачка по крачка.
Под връх Малка Мусала се случи малко премеждие. Трябваше да преминем през една голяма снежна преспа, която пресичаше пътя ни. Пръв вървях аз. Опипвах пътя предпазливо. Но на едно място снежната кора не можа да издържи и аз потънах сякаш в някакъв бездънен кладенец. Опитите ми да изляза отидоха напразно. Трябваше да се употрби въжето. Миронски се осигури на едно здраво място и започна да ме изтегля. Бавно, сантиметър по сантиметър, аз пълзях през преспата. Пред очите ми пак светна блестящия слънчев диск и чух спокойния глас на Миронски: “Малко приключение”.
От върха на Малка Мусала пред очите ни се откри пътят към връх Сталин. Пред нас с цялото си величие Рила бе простнала величествен алпииски пеизаж. Назъбените чукари на „Трионите”, блестящи на зимното слънце с ледената си красота, неизгледните пропасти зинали от двете ни страни, сгушените между скалите езера – очите на планината ни караха да настръхваме. А над всичко като страж, ммммм планински. Това е върхът Сталин. Тоу е гордо чело в синьото небе.
Започна най-тежксата част от маршрута – самите „Триони”. Това е скалист хребет, по чиито ръб ние трябваше да минем. А ръбът на места е широк колкото човешка стъпка. От бурите, ветровете и снеговете скалите са разядени и опасни. Редят се стена след стена. Краката затъваха в снега или се хлъзгаха по леда. На места ръбът е завят от сняг. Една непредпазлива крачка - и ще полетиш в бездънната пропаст. Пълзяхме бавно и напред. Пред нас се изправи тъй наречената „Кукла” – скала висока от едната страна 15-20 м., а от другата завършваща с истинска пропаст – повече от 50метра. С помощта на пикелите и въжето изкачихме „Куклата”. Пред нас се разкри пропастта. Трябваше по някакъв начин да се спуснем долу. Въжето бе недостатъчно за „рапел” – спускане по него. Прилепихме се до скалата и запълзяхме. Аз намерих един диагонален траверс и тръгнах по него. Миронски ме следваше. Напредвахме сантиметър по сантиметър. Всяка грапавина на скалата се използваше за опора. Стигнах на едно място, където трябваше да увисна на ръце. За момент увиснах над пропастта. Краката ми потърсиха упора на отсрещната стена, оттласнах се с тяло и стъпих на сигурно място. От тук един скок от скалата надолу, няколко метров полет и се забих в снега.
След малко почивка на завет под „Куклата” отново сме на път. Отново низ от внимателни крачки. Тук Миронски изпусна пикела си, който полетя няколко стотин/?/ метра в пропастта. А без пикел нито крачка напред не може да се направи. Алпинизмът е спорт преди всичко на другарството. Спускайки се по опасните стени на пропастта с моя пикел аз достигнах неговия и му го върнах. Не минаха и десет минути и Миронски ми се отблагодари десеторно – един снежен блок, на който аз бях стъпил се откъсна и полетя в пропастта. С него полетях и аз. Ако не бяха здравите ръце на Миронски аз едвали щях да ви разказвам ммммммм експедиция. Опасностите правят планинарите другари. Всеки мисли за другия. Всеки се старае да мммммм другия. Без това алпинизма е немислим.
Още няколко скока, ммммм по един заледен перваз – и пред очите ни се изправи каменното сдание на наблюдателницата на връх „Сталин”