Re: AEGYPTVS / Хоби, Развлечения / Туризъм

Във вторник слънцето отново грееше и по нищо не напомняше за вчерашното дъждовно време. В очакване на сафарито решихме да тестваме басейна, но водата се оказа прекалено студена за нас. Както и да е, потопихме си седалищните части, пихме по една безалкохолна бира и се накачулихме в джипката. След едночасово бясно офф-роуд каране през пуснинята достигнахме до базата ни, където една чаровна рускиня Наталия пое нашата група /съставена предимно от руснаци/ и ни замъкна да караме четириколесни мотоциклети. Вързаха ми една арафатка, за да не ми се набива прах в лицето и съвсем заприличах на бедуин. Тея моторчета развиват поне 50-60 км. в час и по неравната пустинна местност можеш спокойно да се пребиеш, ако не внимаваш. Начесахме си мерака за екстремно каране за 50 минути, след което ни замъкнаха да катерим един каменисто-песъчлив хълм, откъдето се откри неописуема гледка към заобикалящата ни пустош. Да се чуди човек, защо дава пари понякога. Слязахме по един пясъчен склон, затъвайки до глезените и пълнейки обувките си с пясък. После джиповете ни доставиха в едно бедуинско селце. Тук разгледахме как местните правят грънци и пояздихме камили /наистина зловредни животни, които на всичкото отгоре са с дълги крайници и трябва много да се държиш, когато се изправят и клякат, иначе рискуваш да се свлечеш от тях/. Подкарахме и бъгита, след което ни чакаше обяд и оглед на селцето, наброяващо не повече от 100 жители. Тук видяхме как се пече арабският хляб /като за въглища се ползваха камилски фъшкии, поради обеснимата липса на дървен материал/, запознахме се с народната им медицина и тъкаческото им изкуство. Над една колиба видях да се вее родният трикольор и веднага си казах, че Зиези наистина е прави и всички /даже бедуините/ са българи. Ексурзоводката Наталия обаче ме разочарова, като каза, че зеленият и червеният цвят символизират занаятите, с които се занимават собствениците на къщата, а бялото било знак за благосъстояние.
Бедуините наистина са странен народ. Водят неуседнал начин на живот, премествайки се от място на място в търсене на вода. Селото се управлява от шейх, който решава всички спорни въпроси, включително и въпросите кой за кого да се ожени. По принцип е прието бедуините да се женят само за жени от собственото си село, ето защо близкородствените бракове са често срещани. Оттам и уврежданията сред потомството са разпространени. Когато дойде време жената да ражда, тя отива сама в планината и следва инструкциите, дадени й от майка й. Никой не знае къде е и никой не може да й помогне, ако изпадне в беда. Ако роденото дете е с малформации, то бива изоставяно /направо спартански порядки/. След това майката се връща в селото. Неженените бедуинки носят ярки дрехи, докато женените са загърнати в черно. Сега вече времената са други и жената, която трябва да роди често е съпровождана от акушерка в планината. Веднъж в годината бедуините събират стоките си и ги продават в градовете. С получените пари с купуват стоки от първа необходимост, които ще им потрябват в тежкия им живот в пустинята.
Това бедуинско селище е в близост до Хургада и туроператорите плащат на бедуините, за да водят туристи тук, затова жителите му водят горе долу сносен живот. В селището имаше един импровизиран зоопарк, а след като слънцето залезе и в пустинята за нула време стана наистина студено, ни поднесоха вечеря съпроводена с ориенталски танци на дервиши и кючекчийки. Прибрахме се пак по тъмно и заседнахме в ресторанта, където си напълнохме стомасите в типично римски стил.
В сряда решихме, че сме видяли от пясъка и пустинята предостатъчно и е време да се прехвърлим във водна среда. Туроператорите ни закараха на пристанищено. Оттам взехме катер, който ни разходи по крайбрежието и навътре в морето, където стигнахме до платформата с подводниците. По пътя срещу 5$ се направих на капитан и въртях щурвала наляво-надясно /в края на краищата – турист съм – всичко ми е позволено/. Подводниците бяха жълти, събираха по 40 човека и се потапяха на дълбочина до 25 метра. Морето беше чисто, а слънцето светеше ярко, така че видяхме и морското дъно. Около подводницата кръжаха водолази, които правеха маймунджулъци под водата и пускаха храна, която привличаше ята от разноцветни рибки. Вечерта завърши с пушенето на n-количество наргилета и разговори на развален английски с арабските ми френдове, които се оказа, че много си падат по спътничките ми.
В четвъртък отново ни предстоеше целодневна морска екскурзия с яхта. Първо до т. нар. Райски остров Гифтун /където освен пясък и море друго няма/. Там се напекох здравата. Морето беше топло и яркосиньо, и напомняше повече на Средиземно по цвят. На вкус беше ужасно солено, но пък лекува чудесно хрема,а ако носиш маска и шнорхел можеш да се гмуркаш в прозрачната вода и спокойно да гледаш какво се случва на дъното. Пясъкът беше фин, и много по-мек от пустинния, осеян с парченца миди и корали. Въпреки, че износът им от Египет е строго забранен, взех едно парченце за спомен. След слънчевите бани яхтата ни откара към друг остров около който имаше коралов риф. С шнорхелите и маските започнахме едно 45-минутно плуване между коралите. Доста риби и морски таралежи видях. Лошото е, че плуването покрай коралите ги разрушава /доста от тях са изпочупени и бледи заради невнимателни туристи/, поне половината от рифа е мъртва, но египетското правителство е важно туристи да има. След дайвинга следваше риболов, моя милост успя да хване 15-сантиметрова червена придънна рибка на зелени петна, наричана от местните “Зина”. Януарското слънце наистина ме изпепели и бях червен като рак.
Така и така на другия ден отпрашвахме към Кайро, затова вечерта, след уморително пазарене в магазина за чайове и подправки /в който срещу 15 евро придобихме килограм тамян и каркад/ решихме да отмориме в една прехвалена местна дискотека, до която имахме достъп заради All inclusive. Цените вътре си бяха народни – наргилето 1,5 Евро /за сведение – по нашите заведения е 8 лева/, коктейките и водката бяха по 4 евро. Уцелихме латиновечер. Музиката беше супер, даже някои песни ги пееха наживо, вярно че с арабски акцент, ама на харизан кон зъбите не се гледат. Друго си е да се кълчиш на плажната ивица в средата на януари, заобиколен от красиви рускини. Мисля че отсега нататък ще премина към практиката да ходя на море два пъти годишно – зимата и лятото, че иначе не се трае тая София, бре.

Aut Caesar, aut nihil