|
Павел ни организира като закоравял печен мениджър. Цяла седмица предварително си уговорихме среща на автогарата. Той самият щял да долети със самолет от чужбина през нощта, да се отбие у тях, за да си вземе раницата и да дойде.
Така и стана. Отпътувахме с първата маршрутка за Самоков, а Цецо, организиран по подобен начин, вече беше завладял наблюдателницата на вр.Мусала и ни чакаше горе. С нас пътуваше още една групичка хора с раници, заедно с Дженгала - отиваха на х."Иван Вазов".
В 8:45 тръгнахме от почти безснежния Боровец. Нагоре снегът започна постепенно да се увеличава. Павел, бидейки любител на снегоходките, ги сложи на Велчевото мостче, а аз, който ги недолюбвам, ги обух на влековете. Денят беше слънчев и ясен, но върховете пред нас застрашително пушеха и облаците ги прехвърляха с голяма скорост. Ясно беше, че ще има да ни пърпорят ушите. Долу в долината беше тихо, грееше слънце и беше много приятно.
В 12:15 се отбих в х."Мусала", за да обуя гъзовейка и гети. Павел така се беше засилил, че взе завоя пред хижата със свирене на снегоходки и отпраши към върха. Обух се набързо и го подгоних, но къде ти! Мярнах го под Палеца, а после падна мъгла. На заслона се проясни и го видях да хвърчи нагоре по ръба. Цецо се беше обадил по телефона да ни каже, че за ръба трябват котки, та тук смених снегоходките с котки, а щеките - с пикел (единствено тук го вадих от раницата). Вятърът най-после ни налетя. Горе, на края на въжето, в най-големите вихрушки и пушилки, се очерта една неподвижна фигура, която отначало взех за голяма каменна пирамида. Дивейки се, кой ли е този чутовен джедай, който така героично стърчи там на вятъра, приближих и познах Цецо. От два часа ни чакал да се появим! Краят на ръба наистина беше много твърд и котките си трябваха.
В 14:15 се събрахме на топло в наблюдателницата, която има нова врата. На върха беше доста проветриво и хвърчеше сняг, носен от вятъра. Температурата беше около -10 градуса, но с добавката на вятъра си беше хладно. За късмет слънцето грееше, правейки времето по-меко.
Обядвахме около половин час и продължихме, вече трима, към х."Грънчар". По южния склон на Мусала почти нямаше сняг. До Малък Близнак вятърът беше умерен, но на Големия се развихри. Вдигаше сняг и го хвърляше по нас, та едва се виждахме един друг, внимавайки халата да не ни бутне от тесния ръб. На седловината пред Маришки чал така вееше и въртеше от вси страни, че се чувствах като в пълна с леден пух прахосмукачка. От летящия сняг едва се виждаше наоколо, а по лицето ми се стичаше вода.
Криво-ляво преборихме халите и възлязохме на Овчарец 15 минути след залеза, който беше много красив - слънцето се скри сред голям оранжев ореол, образуван в облаците сняг, хвърчащи от рилските била. Надолу беше лесно. На Джанка вече беше доста тъмно, но все пак успяхме да уцелим хижата, без да вадим фенерите. Под хижата потокът от езерото беше открит, та пихме и наляхме вода. В 18:15 бяхме вътре. Любимата ми малка стаичка беше заключена и се задоволихме с един голям и явно неотоплим хамбар на втория етаж. Има изнесени дърва, ние изнесохме още, а в дървалника има доста чамови изрезки. Има и по-сериозни дърва, но изглежда няма брадва. Заехме се с печката. Цецо прояви особено усърдие да я храни и накрая постигна пълен успех - след 2-3 часа я зачерви от повечето страни. Наредихме си изискана вечеря на маса до печката, със столове и романтично осветление със свещ. После се натъркаляхме със страшна сила кой под колкото одеяла можеше да лежи, без да изгуби способността си да диша.
В неделя тръгнахме по тъмно, около 6 часа, зер ни чакаше много път. Качихме се на Джанка и поехме към Рибните езера. Вятърът бе стихнал, беше невероятно ясно и се насладихме на фееричното светлинно представление на един великолепен изгрев. Качихме се на вр.Ковач, огледахме се отвисоко като гарги и поехме по онова дълго, равно било на запад. На слизане от Ковач усетих, че обувките са ми направили пришки и на двата крака. Такова чудо не ми се беше случвало от години, а и обувките са стари - така и не разбрах, какво бях сбъркал, но фактът беше налице. Дали въпросният ковач нещо не ме подкова? Бръкнах в раницата и за проклетия се оказа, че не нося ни лепенки, ни бинт, ни едно парцалче даже. Като виждах, че другите бързат, реших да не ги бавя и да не се събувам по никое време, а да карам така.
На Горни куки хапнахме малко на крак. Скоро слънцето заприпича и стана приятно топличко. В опит да скъсим пътя до Канарското езеро се нахендрихме в един стръмен склон и трябваше да заобиколим. В 11 часа се разположихме на припек край езерото, до течаща вода, в която си умихме солените физиономии и се напихме. Тук направихме обяда. Срам за лакомията ми, забравих за котарака и оплюсках всичкото сирене, което носех! Видно е, че ще се пържа в катраня, там, "гдето се измъчват чревобеснивите и мерзостните пияници".
След обяда полазихме дългия баир, делящ ни от Рибните езера. На билото омекналият от слънцето сняг започна така да се лепи по зъбите на снегоходките, че ги свалих. Това беше за добро - установих, че когато вървя без тях, пришките ме болят доста по-малко. И без друго не се затъваше. Качихме се кажи-речи на Йосифица и слязохме към хижата по коловете. Реката беше открита и предлагаше поредния хубав водопой. Цецо някак се изхитри да продъни снежния мост и цопна във водата.
Котаракът ни чакаше пред хижата. Изглеждаше в добро здраве, охранен, пухкав и мъркащ. Получи си полагащите му се ласки, а Павел и Цецо отсрамиха групата и с нещо за хапване. На мен ми бяха останали само фурми, които всеки достоен котак би отминал с презрение. Не се бавихме дълго, че вече беше един часът и последният автобус в 17:10 висеше на косъм. Обух пак снегоходките и се юрнахме надолу през клека, покрит с дебел мек сняг. От хижата в посока към Смрадливото езеро имаше пресни дири от снегоходки (откъде да се сетим, че Аспарух е нощувал тук?). Краката ме боляха и си мечтаех за момента, когато ще мога пак да сваля снегоходките. Тази възможност се появи неочаквано скоро - под Тиха Рила пътят бе утъпкан от моторни шейни. С кеф тръгнах по обувки, но така вървях малко по-бавно от другите. Колкото и да се напъвах да бързам, постепенно изостанах и накрая спрях да ги виждам отпред. Беше ми съвестно да се бавя, защото можеше да изпуснем автобуса, но хич не ми се слагаха снегоходки. Гледайки час по час часовника и правейки тънки сметки, реших, че ще успея и така и продължих по обувки.
В сенчестата долина беше хладно и трябваше да спра, за да облека риза и сложа ръкавиците. Спрях и за няколко снимки, и веднъж да пия вода от един поток, но иначе бързах като подгонен. Под последните скали на Водния чал се откриха хубави гледки към стените на Двуглав и Злия зъб, но все не намирах добро място за снимка - или ги закриваха клони, или в кадъра попадаха някакви гадни жици, опънати по протежение на целия път. Направо издивях от тия жици, но накрая все пак направих няколко снимки. Ходенето не беше безопасно - напечени от слънцето, от Водния чал падаха с трясък грамадни ледени висулки и камъни. На няколко места пътят бе осеян с тях. Най-после отдолу се видя Кирилова поляна. Мислех си, че ще успея за автобуса. Неочаквано зад един завой се появи Цецо и още двама непознати, мъж и жена, явно излезли отдолу на кратка разходка. Оказа се, че Павел е отфучал напред, а Цецо срещнал тия хора и ги омаял, та му обещали да свалят двама от нас с колата си до манастира. Какъв кеф! На поляната бяхме в 15:50 и ако не бяха тия добри хора, щяхме да си трошим краката по гадния заледен асфалт още 7 км.
По пътя настигнахме Павел и взехме раницата му в колата (той самият беше твърде голям, за да се побере). Скоро бяхме долу, където само след минути се появи и Павката - бил късметлия, взела го друга кола. Появиха се и Дженгала и компания, които бяха слезли от х."Ив.Вазов" през вр.Баучер. Бойкотирахме мекиците, за които под самата стряха на божия храм искаха безбожната цена от 50 стотинки на парче.
Помотахме се малко и после без произшествия се дотъркаляхме до София. Бях минал половин Рила, но имах затруднения да докретам от автобусната спирка до вкъщи. Краката ми пареха, сякаш обувките бяха пълни с жар. Но какво значат тия дреболии пред неописуемия с думи кеф, който изпитахме тия два дни по снежните била на Рила!
По-късно довечера ще кача и снимки.
|
Поздрави от котарака на Рибните!
