Берковица – хижа „Здравченица” (2.30ч)

Планински ридове заграждат Берковица от всички страни: на изток Мездрейското и Ягодовското бърдо, на север хълмът Калето, запазило следи от римска крепост, на запад Крушевският рид, а на юг широкият гръб на Балкана с надвесения над града Ком и врязалата се далеч навътре в планината долина на Берковска река. Тази долина представлява естествен подстъп към главното старопланинско било и ние тръгваме по пътя, който води срещу течението на шумно течащата река. Грамадни орехи са разперили клоните си от двете страни на шосето и го превръщат в сенчеста алея. Вляво каменните поли на Алчов баир се спускат почти до шосето, а вдясно, оттатък реката е Заряница - сега спретнат слънчев квартал на града, а някога сборище на еснафи и място за празничното хоро на берковчани. В наши дни младежта пак се събира тук, но не за хоро. Привлича я повече градският стадион с игрищата си и плувния басейн. Отминаваме една самотница - Козулийската чешма. При последните къщи на махалата Беговица пътят прави завой и по мост се прехвърля на левия бряг на реката. На запад се белее една от кариерите за нежно розово оцветения берковски мрамор. В миналото той служил главно за надгробни кръстове, за корита на чешми и за настилка на дворовете и улиците на града. Сега от него правят мозайки и брашно за фини мазилки. Още римляните са имали тук мраморна каменоломна. Щом отминем кариерата, пътят се двои.
Продължаваме вляво и след около 10 мин. стигаме до река, която пресича шосето. Това е Женска река. Нашият път е вдясно срещу течението на Женска река. За да го скъсим, можем да пре¬косим ливадите между шосето и реката и неусетно да стигнем до летния детски почивен лагер на ТКЗС с. Алтимир. Отново излизаме на коларския път. Речната долина се стеснява. От двете страни на пътя се редят слънчеви поляни, орехови горички, цъфнали шипки и примамливо червенеещи се малини. Женска река бъбри весело между камъните, изскача изведнъж из гората, пресича пътя ни и пак се скрива. Една потулена поляна е приютила дървените бараки на горските работници. Само на няколкостотин метра нагоре и две суходолия - едното вляво, а другото вдясно, спускат мълчаливо каменните си корита в реката. Стигнем ли дотук, трябва да изоставим дърварския път и да се отбием по криволичещата вдясно нагоре пътека из слона на рида Ромущеница, голо сечище, сега залесено с млада борова гора. Една красива скала се издига в горния край на пътеката и като че ли любопитно наднича надолу. След половин час изкачване по серпентините се стига билото на рида, което местното население нарича Кюмюра. Големи купища дребосък от горени дървени въглища обясняват това име. От Берковица дотук може да се стигне и по друг макар и малко по-дълъг път, като се върви по билото на рида, който огражда откъм северозапад речната долина - от дърводелското училище през Шалин дол, Сарановец, Черешовското кладенче, Китката, Вълча поляна и се излезе на Кюмюра. Упътваме се на юг от билото. Пътеката се скрива между стройните буки и по хоризонтал минава в полите на в. Здравченица. Вдясно е дълбокият дол на Черешовска бара (в горното и течение наричана още Деленица, а надолу р. Златица и Гаганишка река).
От време на време гората се разрежда и през процепите се мяркат внушителните очертания на главното старопланинско било. След половин час спокоен път из гората стигаме х. „Здравченица”.

Хижа „Здравченица” – в. Ком (4.50ч)

Край хижата минава старият римски път, който е свързвал през вековете Берковица с Пирот. Пътят, макар и отдавна изоставен, личи добре и с непрекъснати извивки изкачва стръмно спускащото се рътово било. Ние ще вървим нагоре по него. Отначало по Лехата - широка естествена просека в гората над хижата, а после, когато гората оредее, ще криволим из храстите и сипеите все на югозапад, докато спрем в подножието на скалния нос Зидо. Тук са разкрити основи на римска крайпътна станция. Един широк завой и Зидо остава под нас, а на изток се изпречва друга каменна грамада - Момина могила. От полите на Момина могила се разкрива широка гледка към Чипровската планина с върховете и Миджур, Копрен и Три чуки. Далеч на северозапад дига чело Ведерник, а край него са приказните очертания на Белоградчишките скали. Вижда се зеленият гръб на Широката планина и Веренишкото бърдо, а под краката ни се разстила надиплената долина на Огоста. Без да се изкачва на Момина могила, пътят я заобикаля от запад и юг, издига се и извежда на едно широко билно заравнено плато - отлично високопланинско пасище. Това е Ци¬ганско поле. Нищо не прегражда вече хоризонта ни и на изток. Там на синия фон на небесния простор се редят Врачанската планина с нащърбеното си било, спокойната Козница с Тодорини кукли, Комовците и над нас Камара. Погледнем ли надолу, ще видим стръмната и гориста долина на Берковската река, в гънките на която текат притоците и: Къса река, Средна бара, Ценкова бара и Ненчова река. Легендата говори, че катунари от Пирот на път за Берковица били застигнати от снежна буря и тук загинали. Останало само името им като предупреждение към планинците и туристите.
От горния край на Циганско поле трябва да оставим пиротския път и да тръгнем на юг. Стигаме до възпоменателна плоча на партизанина Георги Стойчев. От нея би могло да се върви по маркирания път, но за предпочитане е да се избегне изкачването на Камара. Затова като прекосим скалния гребен ще слезем към Конярски кладенец и оттам почти без изкачване ще излезем на Урушки гроб – седловината между Камара и граничния връх Сребърна. На запад от седловината в дълбок горист дол тече реката Сребърна. Променяме посоката на движението.
Променяме посоката на движението. Сега вървим на югоизток по естественото вододелно било и след половин час стигаме седловината между Ком и Камара. На запад от тази седловина се оформя дълбоко врязалото се в снагата на планината корито на р. Камара, а на изток тече Голямата Берковска река с прочутите си Хайдушки водопади и с пещерата край тях, в която според легендите е скрито голямо имане. Ние сме в подножието на внушително издигащата се северозападна стена на Голям Ком. След едночасово изкачване се стига до гордия първенец на Берковския балкан (2016м). От заобленото му тревисто теме се разкрива прекрасна панорама към Врачанската планина и тревожно надигащите се над спокойната равна линия на Козница Тодорини кукли, на северозапад - могъщата снага на Чипровската планина с Миджур и неговите събратя, на югозапад - безкрайните дипли на Краището. При добра видимост кръгозорът оттук е неочаквано широк. Като на длан се вижда цяла Северозападна България чак до Дунава, а при ясни зимни дни, когато видимостта е по-голяма, на север се откриват, огрени от слънцето най-южните части на Карпатите. Осоговската планина, Витоша, Рила, Родопите и Ихтиманска Средна гора очертават начупената линия на хоризонта, ако мъглите и лятната омара не са ги скрили от погледа ни.
Стъпили на най-високия връх на Берковския балкан, оглеждаме главното вододелно било, по което се редуват върховете: Сребърна, Камара, Голям Ком, Среден Ком, Малък Ком, Гола и Зелена глава и оттатък Петрохан източната – кознишката част от планината. От Север склоновете стремително издигат рамената си, а от юг плавно се спущат към богатото с вода пасище Мочурище. Отвъд Мочурище се очертават карстовите гърбици на Етрополе и Краставо с техните забавни форми, с безотточните слепи долини и валози и с красивите отвесни венци. Зад дълбокия надлъжен пролом на Нишава от Бучинодервентския проход до Драгоманския проход се простира Чепан (с най-висок връх Петров кръст – 1206м), а зад него и последното стъпало на Предбалкана на юг – редица голи, остри чуки, които свършват с Три уши.
Ком е планински първенец, който рано влезе в страниците на художествената ни литература чрез перото на народния поет Иван Вазов. В стихотворението си „На Ком” той по неповторим начин е предал вълнуващите чувства, които буди панорамата от върха, а в романа „Нова земя” му е посветил няколко глави. На Ком той заедно с околийския управител е извършил „престъплението” да събори поставената от руските топографи пирамида, смятайки я за неправилно сложен тук от сърбите граничен знак.
Средният Ком спуща към долината на Голямата река един къс каменлив рът, завършващ със скали, които, гледани отстрани, приличат на самар. Самарът е бил любимото място за съзерцание на Иван Вазов из тези места.

Избрани туристически маршрути, 1961г

Редактирано от Jefff на 30.09.07 22:14.