|
1 ден: водопадът Костенец – Казана
2 ден: Казана – х. Рибни езера
3 ден: х. Рибни езера – Кобилино бранище (през Йосифица, Шишковица, Възела)
4 ден: Кобилино бранище – х. Иван Вазов
5 ден: х. Иван Вазов – Паничище (през Кабул и Ташмандра)
P.S. още в началото. Извинявайте, стана ужасно дълго. Май ме е хванало писаческо разстройство. Спирам. В третия ден има повечко информация за прехода, имената на отделните етапи са в болд, така че прескачайте, което не ви интересува или всичко. Просто исках да споделя, че за 5 дни може да се види доста от Рила.
Не обичам да ходя сама в планината и никога не бях ходила до това лято. Само че този път приятелите ми отгърмяха за билото на Стара планина, а аз поради разни служебни внезапности трябваше да си остана на работа с възможност само за три работни дни отпуска. Положението беше: или сама на планина, или никакво сериозно потъване в планината за този сезон. Решението дойде от само себе си. В неделята се качихме с приятели на любимия ми рилски връх Канарата. От този връх се вижда цялата, ама наистина цялата Рила, включително най-далечните източни части. Вече знаех какво ще направя – искам да си припомня и да усетя цялата Рила. Времето топло и стабилно. Малък чувал, малка раница, малко храна. Исках да съм максимално лека и подвижна. Тръгвам от Костенец на запад, както ми душа иска, докъдето и както стигна. В ума си вече виждах широките тревни била на Източна Рила и по тях пъпли една щастливо ухилена точица – аз!
Ден първи: водопадът Костенец – Казана
В 9:40 бях пред водопада. Едно такси ме докара от гарата до тук за 6 лв. Тръгнах покрай реката нагоре и се наслаждавах на свежестта на гората и на прохладата на водата. Неусетно стигнах до отклонението за х. Белмекен. Крачех нагоре в такава еуфория, че забравих да си допълня шишето долу от реката. Грешка. Като излязох над гората усетих колко жарък е денят макар и на 2000 метра. Вода нямаше. Появи се клек и между него закривуличиха поточета. Само че тъкмо се наведа над някое вирче да си налея вода и скача някакъв жабок, размътва водата и гледа страшно. След няколко опита намерих вирче без обитател. Опитах водата. Имаше вкус на снежна пряспа. Пих до пръсване. Пътеката към х. Белмекен се вие между храсти и клекове в някакви много сложни фигури с неясен замисъл. Ето го езерото. Не съм била тук неприлично дълго време. Почивам, хапвам малко, колкото за протокола и продължавам нагоре. Вече бях на високото. Всичките ми грижи бяха далеч назад. От двете ми страни се издигаха зелените грамади на Белмекен и Равни чал, а на лицето ми беше цъфнала познатата усмивка на щастлив идиот. Опаа, ама аз не трябваше ли вече да завия надясно. Така се бях унесла, че си пропуснах отклонението. Връщам се няколко стълба назад, търся, и при стълба преди вливането на пътеката от връх Белмекен виждам отклонението надясно към Заврачица. Ето ме над Сухото езеро. На север се открива просторната долина на река Чавча, а на запад е грамадата на Ибър. От тази страна е зъбат и начумерен. След малко скалната порта на Сиври чал (Острец) ми напомня, че Източна Рила не е само обли баири и пасища. Вече крача през Мочурището (Чалтъка). Безкраен простор и невероятна пустота. В тази тишина най-после можеш да чуеш себе си и да се опиташ да разбереш какво иска този, дето гледа през очите ти…(Ибър е толкова грамаден, та чак подтискащ! Вече час обикалям около него и няма край. Най-сетне излизам от орбитата му.) Да крачиш цял ден по баирите и да не бързаш за никъде е трудно обяснимо удоволствие. Май е станало късно. Аз съм пред Казана, слънцето се скрива зад Ченгенето. Почти осем часът е. Ще спя в Казана, нали главно заради това си взех чувала. В долния край на Казана виждам обиталището на кравите, дето ги чувам от един час зад гърба си. Аз пък ще нощувам в горния край. Разположих се зад един клек, така че ако задуха от циркуса, да съм поне малко на завет. На 15 метра от мен дискретно ромолеше поточе, нямаше летящи и пълзящи досадници. Сенките постепенно се уплътняваха в мрак. Беше настанал онзи интимен момент, когато природата утихва и потъва в сън. От небето наизскачаха безброй звезди и се спуснаха ниско-ниско да не изпуснат нещо. Какви клюкарки! …
Ден втори: Казана – х. Рибни езера
Червенобузото утро събуждаше циркуса, говедарят раздаваше сутрешната порция попържни на кравите, а аз чаках да ми изсъхне чувалът. Половината беше скрежасал през нощта. В 8 часа с чаша кафе и половин сникерс в корема бодро закрачих към ръба на Казана. След час бях на широката седловина при Янчов чал. Да се намериш в 9 часа на това място, в такъв ясен летен ден – е, това е незабравимо удоволствие! Почти цялото Мусаленско било е срещу теб – върхове, ридове, циркуси. Станцията на ВЕО Мусала така се е килнала по наклона, че аха да се сурне към Бели Искър . Най-отляво, малко встрани, редицата я завършва Сухата вапа над Грънчар, а далече на югозапад едва прозира Пирин, като загадъчна фата моргана. По пътя към Джанката за първи път забелязах колко нахален е станал клекът. Там пътеката върви почти хоризонтално. Някога е било направо път, двуметров, с подзиждане от вътрешната страна. Като се вгледаш между клоните, още се забелязва. Сега отгоре се е настанил клек и човек трябва да мине по самия ръб. Ясен е замисълът – да набута навлеците в дерето и да си реши проблема.
Този преход беше като влизане от стая в стая с различни съкровища. Излезеш на Джанката – едни красоти. Прехвърлиш Ковач – други красоти. На Канарски преслап се чудиш накъде по-напред да гледаш. В 18:40 бях на х. Рибни езера. Доста рано, но вече ме беше домързяло. Докато се размотавах пред хижата, няколко едри кръвопиеца здравата ме наръфаха. Реших, че ще спя вътре. Хижата е много прилична. Нощувката е 8 лв., банята е 1 лв., има кафе, чай, супи, ядене, салата, бира на прилични цени. Вътре е чисто и хората са много приветливи.
Последното нещо, което си спомням от този ден преди да заспя, беше часовникът ми. Показваше 20:40.
Ден трети: х. Рибни езера – Кобилино бранище (през Йосифица, Шишковица, Възела)
Стига толкова дълги преходи! Днес ми е ден за изтънчени удоволствия!
След чая и кафето, в 7 часа отлепих към Канарски преслап. Първата ми цел е Йосифица, но не направо по стълбовете от хижата, а по венеца. От преслапа наляво тръгва бодра пътечка, обаче след няколко врътки между клека изчезва под клоните му. Тук за първи път се сетих за описанията на Огнедишащия, без да подозирам колко често през деня ще се сещам за тях. Малко опипващи крачки по клоните на клека, малко провиране и съм пак на пътечката. Тя се вие по ръба, постепенно набира височина и постепенно ти разкрива все повече върхове наоколо. Под самия връх си оставям раницата и изпълзявам на темето му. Отдавна си мечтаех за това! Каква панорама! Под мен е Рибноезерният циркус, насреща са Реджепица, Канарата, Павлев връх, Карааланица, Аладжата, Мраморец, Рилец; на северозапад се е озъбило Мальовишкото било; на изток срещу мен е Шишковица и целият венец, отзад надничат Скакавците, а над всичко това от изток се издига могъщото Мусаленско било. Девет часът е. Аз съм на Йосифица, зяпам във всички посоки и ми е толкова кеф, та чак си завиждам. Изяждам един сникерс, гледам високопланинските гарги, които се вият под мене и не ми се тръгва.
В 9:30 неохотно поемам надолу. Следващата ми цел е Шишковица. Там никога не съм била. По ръбчето бързо се стига в подножието на в. Венеца. Едва доловимата пътечка започва да се катери по едри разхвърляни камъни и внезапно изчезва в клека. По билото и вдясно от него се вижда буен клеков гъстак. Не исках да се дера и реших да подсека отляво. Там склонът бързо стана толкова немилостиво стръмен, че около 15 минути не можех да се изправя на два крака – нямаше достатъчно място просто. Най-после издрапах до ръба на отсрещния край. Обърнах се назад и видях, че от тази страна билната пътечка чак към върха се пъхаше в клека. Дали пък не беше по-добре да се поодера за десетина минути вместо половин час да се правя на коза по урвата? От там нататък се заредиха връхчета и падинки, скалисти прозорци към долината на р. Маринковица. На всяко връхче, обаче, пътечката неизменно се забиваше в клек. Отляво бездънна урва, по ръба и отдясно – клек. Някои бяха по-вчесани и достъпни, други – настръхнали и породисти, но всички искаха да си вземат по нещо от тебе за спомен. А някои беше по-добре да заобиколиш. След 4-5 порции бях абсолютно уверена, че клекът е разумно същество, което е решило да изтреби човека навсякъде, където го срещне. В 12:30 бях на Шишковица. Гледките си струваха всяка една драскотина! Бях в сърцето на Рила и всичките й красоти бяха около мен! Докато Йосифица е зъбата и настръхнала, Шишковица е обла и гостоприемна. Хеликоптер спокойно може да кацне на темето й. Най-после ми се изясни това бяло, за мене, петно от Рила. Далече на юг сребрееше Пирин. Дори от това разстояние личеше обезобразената гора под Тодорка, сякаш ивици кожа, одрани от жива плът… Беше доста жегаво. Докато обядвах, за първи път ме бодна мисълта, че водата може да стане проблем. Водните ми запаси от сутринта бяха шише вода (половин литър), един домат и половин краставица. Оставаха ми половин шише вода и половин краставица. Разделих я на две парчета и ги сложих в страничните джобове на раницата, да са ми достъпни в движение.
В 13:30 се упътих надолу към Жандармите. Отначало нищо особено. Постепенно ръбът става по-тесен, а склоновете се прибират към него и стават по-стръмни. Разбира се, клекът е завладял по-голямата част от ръба. Заобикаля се ту отляво, ту отдясно. Склонът откъм р. Маринковица е много стръмен и скалист. На места ти трябват всичкото внимание и всичката сила, които имаш. Неочаквано пътечката увисна във въздуха. Пред мене скалата свърши с отвес надолу. Огледах се наоколо. Отдясно имаше скален ъгъл и дори личаха стъпки по него. Слиза се с лице към скалата. На едно място по средата на слизането захватът на дясната ми ръка се оказа нестабилен. Понеже от случая в Сечан дере вече знам какво значи това, разкъртвам скалата, която се е сцепила хоризонтално на две и се моля долната част да е здрава. Здрава е. След десетина метра съм пак горе. Жадна съм, но няма как да си извадя водата. Изяждам едното парче краставица и решавам, че ще си снабдя раницата със система за вода. Вече бях минала почти 3/4 от ръба, когато стигнах до прочутия Жандарм, през който няма минаване. Бях забелязала скалата отдалеч и се бях огледала за аварийни заобиколки. Отляво към р.Маринковица имаше тревен стръмен улей, отдясно клекови пасажи и пак стръмно. Върнах се малко назад към клека, който този път ми подаде приятелски ръка. Буквално. По края на клека се слиза идеално като по въже. Избираш си зелен, здрав клон и се спускаш с него надолу, след това се прехвърляш на следващия клон и така до долу. Тук си помислих, че може би Дарвин е прав по въпроса за произхода на човека. Прицелих се към нещо като траншея (има доста такива и по Маринковица, не знам за какво са направени), минах над нея и поех диагонално нагоре по стръмния тревист склон. Бях пак на ръба. Погледнах назад към Жандарма. В основата му откъм Маринковица имаше нещо като пътечка. Как се минава оттам и дали е по-лесно, не знам. Вече можех да пия вода. Беше топла. По-лошото беше, че свършваше. Обърнах се в моята посока. Ръбът вече е доста по-широк и пътеката е широка, само че… Точно така – забива се право в облак от клек. Беше ми писнало от заобиколки. Край. Пътеката е оттук и аз минавам оттук. Набухах се в клека и дори не се сетих да си сложа ризата. Стъпвах внимателно по клоните и здраво се придържах с ръце. Доста под краката ми, под клоните се виждаше пътеката. И там долу се търкаляше захвърлено пластмасово шише!!! Ами прав е клекът да се мъчи да ни напъди. Като сме такива свИнье! И като нямаме нищо свято! Слава богу, напред просветля – значи свършва. Измъкнах се от клека, колкото да видя, че съм в два квадратни метра полянка насред клековия гъсталак! Тук за пореден път се сетих за описанията на Огнедишащия и как си помислих, докато ги четях “никога няма да се завра доброволно в клека”. Направо се разсмях, щото от това по-доброволно завиране, здраве му кажи. След няколко метра вече наистина излязох на пътечката. И след още малко Жандармите свършиха! Погледнах назад и не можех да повярвам, че този нищо и никакъв ръб ми беше отнел почти два часа!
В 15:40 стъпих на в. Възела. Устата ми беше пресъхнала. Допих водата и си оставих една глътка, колкото за психологическа подкрепа. Целият този билен път към Водния връх е много красив и много го обичам, обаче ме тормозеше жажда. Докато подминавах слабо изразения връх Маринковица, изядох и последното парче краставица и беше ясно, че здравата съм се обезводнила и спешно ми трябва вода. Нищо драматично. Винаги можех да сляза до р. Маринковица и готово. Но сляза ли долу, няма качване обратно на билото същия ден, това беше ясно. Още от Йосифица бях набелязала няколко свежо зелени улея по Маринковица, където сигурно течеше вода. Наближавах такъв улей, който тръгваше малко под билото и нямаше много да слизам. Взех си шишето и слязох надолу. Не се чуваше ромолене на вода. Започнах да претърсвам зелените ивици. Всичко беше пресъхнало. Там където, може би, допреди дни беше текла вода, сега имаше само черна мокра пръст. Оставаше още една ивица зелени треви покрай камъни. Погледнах и там. Какво щастие! Между три камъка, върху дъно от пясък едва църцореше вода, обаче вода! Беше толкова слаба, че едва стигаше да си потопя устните и да пия, но я имаше. Свалих си очилата и шапката, легнах по корем в тревата и започнах да пия на почивки. Уверявам ви, че в тази поза никак не е удобно да се пие вода. Ето тук си отбелязвам: сламка с огъващо се рамо – задължителна част от лятната туристическа екипировка. Без майтап.
Сега вече можех да продължа към Кобилино бранище. Там беше следващата вода. Пътят ми вече беше класика. Прекрасни изгледи към циркуса Рибни езера, към Смрадливото езеро, към високия циркус на Черното езеро. От другата страна пък са подредени Водновръшките езера. В 20:40 бях на Кобилино бранище. Водите около заслона бяха пресъхнали. Слязох до големия поток, който се изтича от пряспата под Лопушки връх и се напих като камила.
Така приключи денят ми за изтънчени удоволствия.
Започва път от моя праг...
|
Рила от Костенец до Паничище
