С удоволствие ще разкажа за Ножот, мислех, че няма да представлява интерес, защото от туристическа гледна точка не е нещо особено. Повече информация за Бабуна планина има в книгата на Евгений Динчев “Високите планини на Република Македония”. Там за Ножот няма нищо, вероятно защото е от ниските връхчета на планината. За нас обаче той представлява особен интерес заради събитията, развили се там средата на месец юли 1907 г.

Още преди няколко месеца обсъждахме с приятели – патриоти, които се интересуват от българска история, че тази година се навършват 100 години от битката на вр. Ножот и че ще е хубаво да идем. Повечето от нас не бяха ходили там. Както го мислихме, така и взе, че стана – на 13 юли сутринта потеглихме с четири коли, общо около 15 души.

Бях притеснен, натюрлих, очаквах, особено с оглед на 100-годишнината, да има много антибългарски настроени македонци, провокатори, ченгета и всякакви други гадове. Затова и не си взех българско знаме – не ми се прекарваше една нощ в прилепския полицейски участък.

Първият ден го посветихме на спокойното придвижване по дестинацията София – Кюстендил (пазаруване) – Гюешево/Деве баир – Куманово – Велес (разглеждане – няколко стари черкви, кулата + неизбежната скара, полята с прилепско пиво “Златен даб”) – Прилеп. Отбивката за манастира, в който пренощувахме, е някъде по средата между Велес и Прилеп, вдясно. Пише “Манастир Св. Богородица, село Никодин”. Пътят до манастира е черен, по принцип става, но с по-ниска кола може да има и проблем. Разстоянието е около пет километра, някои го извървяхме пеша – около един час. Вр. Ножот се вижда отдясно на пътя, има и отбивка на едно място, на табелката пише “На Ножот”. Върхът е гол, вижда се паметникът най-отгоре. Оттам до върха е не повече от час.

Обстановката в манастира, в който спахме, е спартанска, но става. Може да се спи както на чували на двора, така и на легла в двете стаи, само че трябва да се викнат двете баби, които се грижат за манастира, за да отключат, защото няма постоянно присъствие (мисля, че бабите са от съседното село Никодин, което е съвсем близо). Има чешма с обилна студена вода, но така и не разбрах има ли кенефи и ако да - къде са. Има две черкви – стара и нова. Старата (според мене е от началото на ХХ в.) е стенописана с трогателни наивистични стенописи, надписите, разбира се, са на български език.

Вечерта дойде и местният отец да ни стори ихтибар. Той представляваше типичен пример за обърканата македонска душевност – от една страна рече, че немало две църкви – българска и македонска, че църквата била една, от друга страна говореше за “ние” и “вие”, за великата империя на Александър и т.н. Научихме, че цар Ирод е македонец (отецът: “И на мене не ми се аресва тоа, ама е факт”), че името на о-в Родос идвало от македонския глагол “раждам” и други прелюбопитни факти. Подарихме на манастира една икона на Св. Иван Рилски – най-популярният български светец (за неговата ретроградна история в българската история според Петър Мутафчиев тук нема да коментираме – това е друга тема за друг форум ).

На сутринта станахме и тръгнахме ранко, за да избегнем жегата и навалицата (още си мислехме, че на върха ще има масови чествания). Не трябва да се ходи чак до отбивката с табелката – много по-близо до манастира има друга отбивка, има и червена “маркация” по храстите. Ходенето от манастира до Ножот е между 30 и 60 минути, зависи от темпото и доколко хората са свикнали да ходят. На върха има паметник – нов, предишните са многократно подменяни, разрушавани и т.н., в зависимост от това кой е на власт в Македония. Момчетата, загинали на Ножот, са погребани на самия връх, няма обаче никаква следа за точното място.

Бяхме първи на върха. От него се открива чудна гледка към баирите на Бабуна планина, по които са се развили събитията в средата на месец юли 1907 г. Направихме снимки. Някои все пак бяха взели български знамена. Още снимки. Огледахме местността с бинокли. Видяхме две групи, които пъплеха към върха – едната по-голяма, с щеки (македонски туристи?) и другата, по-малка, с българско и ВМРО-вско знаме. Решихме, че вторите не може да са други освен българи – я от Софийското ВМРО на Красимир Каракачанов, я от ВМРО от някой друг български град.

Слязохме под паметника. Иво Иванов, журналист, който е правил филм за битката на вр. Ножот, държа кратко слово за събитията и в памет на загиналите момчета. Междувременно двете групи се качиха на върха. Едните, тия с щеките, дойдоха при нас, послушаха, докато Иво говореше, показаха ни една книга за Никодинския край, където беше публикувана прочутата снимка на голите разкъсани тела на загиналите момчета. Текстът под снимката беше: “На Ножот се е спокойно...” Без коментар.

Тогава се появи и задължителният провокатор и започна да ръси дежурните бисери, като: къде били бугарите през 1903 г. по време на Илинденското въстание, от България не били влизали чети, от там идвали само “шверцерски” (черноборсаджийски) канали, а четите били от Костурско, Иво нищо не разбирал, само мътел на децата (на нас демек) главите с лъжите си, и пр. Демонстративно му обърнах гръб, защото знам, че с подобни кретени споровете са абсолютно безсмислени. Изведнъж между нас изскочи един едър мъж и разказа как преди много години имало предаване по македонското радио, посветено на вр. Ножот. Човекът, който разказвал, споменал, че момчетата били предвождани от поручик от българската армия. Тогава предаването било рязко прекъснато и то със сръбска песен.... Настана суматоха. В първия момент дори не разбрах какво точно става. Оказа се, че другата група, с българското знаме, са момчета от Кавадарци, дошли с една кола. Човекът, който говореше, пък имаше къща в съседното село Ракле, а родът му бил от Охридско. Запяхме песни – за полковник Дрангов, “Изгрей, зора на свободата”... Имаше и други некои песни за Първата световна, които аз лично не ги знам. Човекът от село Ракле изрецитира и култовото стихотворение “... сърбин, църнагорец, пастракож – сичките ги дочекахме на нож! Ще помнят те Криволак и тоз незнаен македонски юнак!” и т.н. Момчетата завикаха “ура” и развяха българските знамена. Другата група (и провокаторът заедно с нея) безшумно се изнизаха по посока на манастира. Усещането беше, меко казано, странно. Изобщо не бях подготвен за подобно нещо, предполагам другите от групата – също. Оказа се, че честванията от македонска страна, организирани от община Прилеп, са били миналия уикенд, за да не се покривали с вихрещия се в Прилеп тези дни (когато ние бяхме) бирен фест... Нямам представа колко народ са се събрали тогава. Важното е, че хората си имат приоритети...

С групата от Кавадарци слязохме в манастира и продължихме дружеските разговори и песни (по пътя срещнахме други македонски групи, които се качваха на върха да почетат събитието – с пушки и тениски със звездата на Виргина ). Другата група, която също беше там, пийна за кураж и като видя, че се готвим да си ходим, ни полази с безумните си буцефалски глупости.... Слава Богу, пресякохме безполезните дискусии и се запътихме към Прилеп. Разгледахме крепостта Маркови кули. Вечерта не можахме да пропуснем местния “пиво фест”. На следващия ден групата се раздели – едната част отидоха до Дойран, а другата се прошетахме из прилепските черкви (като в песента за войводата Каранджулов , чийто гроб by the way също посетихме – намира се зад черквата “Св. Благовещение” (1838 г.), но на него никъде не пише нищо...) – Св. Благовещение, Св. Николай, Св. Димитър, манастира Св. Архангел Михаил...

После – през Неготино, Кавадарци и Демир капия за Струмица. Там двете наши групи отново се събраха, за идем в манастирите в село Водоча (легендата твърди, че в района на манастира са извадени очите на Самуиловите войници – оттам и Водоча – от “вади очи”) и село Велюса – прекрасни, добре поддържани девически манастири, черквите са чудесно реставрирани през 60-те и 70-те години на ХХ в.

Финалът го турихме на Самуиловата крепост над село Струмешница, Петричко. Мястото е в твърде окаяно състояние – разруха и запустение... Много може да се изпише по тоз повод, но айде стига толкова, че и без това стана май много дълго. Само мога да кажа, че по-добре изобщо да няма кафява табела за крепостта и че по-добре тя да се извади от списъка на 100-те национални туристически обекта, докато не се възстанови в някакво прилично състояние, защото ужасно се излагаме като държава с подобни простотии. Особено като се има предвид, че въпросният обект се намира в непосредствена близост с Република Македония...

Надявам се, че не съм ви отегчил, ама всъщност който не иска – да не чете.

Поздрави!

Стефан