|
Цяла седмица уговорки - и накрая без компания! Е, всяко зло за добро - щях да имам пълна свобода на действие. Напъхах чувала в раницата и рано в събота се метнах на един доста тъпкан влак за Сестримо. Бях решил да разчиствам "бели петна", т.е. да ходя по места, където още не съм бил.
На разклона висеше доста досадна табела: "Сестримо - 4 км". Хм, това си бе близо час. Коли обаче минаваха много - все някоя ще ме вземе, си помислих, и взех да махам. Скоро обаче усетих, че нещо не е наред. Първо, такава невъобразима, непрекъсната върволица - не можех да си представя, къде отиват всички. Сестримо? Язовирите? Освен това, повечето караха като ухапани от конска муха - бързо, нервно, направо настървено. Между колите профучаха и пет линейки, подредени една след друга. Бря! Спрях да махам, нямаше смисъл; само се пазех да не ме отнесат от пътя. От влака беше слязъл още един човек с раница. Заприказвахме се; той отиваше за Чаира, но също не знаеше, какво става тук. Накрая един местен чичо ни просвети: щяло да има някакво рали нагоре по пътя.
В началото на селото се разделихме. Аз свих надясно към един голям далекопровод, като мислех да използвам просеката под него, за да се кача на вр.Петково гумно. Вече беше 10:30 и слънцето здравата напичаше. Един човек ме посъветва, накъде да вървя. Просеката беше пообрасла и над главата ми неприятно пращеше далекопроводът, но нямаше по-добър път. Изпълзях полека баира и в 11:30 се тръшнах на зелената трева на равното горе да обядвам.
Малко по-нагоре отдясно идваше път, завършващ при заключена постройка, трансформатор и също така заключен вход на тунел. Пред постройката имаше площадка, която предлагаше прекрасна гледка към долината на Крива р. и баирите отсреща: Иверов вр. и останалите, бухнали в зелено върхове на Раковица. Знаете ли защо Раковица се казва така? Защото е толкова дълга, че додето я преминеш, рак те хваща. Веднъж бяхме тръгнали от Голямо Белово за яз.Белмекен и към края на деня ни споходи това прозрение. Из пътя по Крива р. тъкмо беше почнало ралито. През минута с голямо бръмчене минаваше по една кола. Извадих си монокъла и известно време зяпах от VIP-балкона бръмчилнята долу. Скоро ми писна и продължих по билото в посока Киселица.
Тук вече изкачването беше съвсем плавно, а ходенето по пътя - леко и приятно. Духаше и разхладителен ветрец. По някое време отляво се появиха две спретнати къщи с поетичния надпис "Хижа Зорница". Наоколо имаше и други постройки, а после един широк чер път, който явно ставаше и за коли (имаше една налична) пресичаше билото. Оттатък пътя следваше баир, на върха на който банда циганори беряха липов цвят. Как ставаше това: един се беше качил на дървото, чупеше клони и ги мяташе долу, а там другите ги шмулеха. Бих ги вразумил с удоволствие, но нямах оръжие, пък те бяха мнозинство. Не съм расист, но към това паразитиращо племе определено не храня топли чувства.
Към 14 часа стигнах до потрошено табло на Националния парк. Тук отдясно се качваше друг път. Рекох да поседна за почивка, но не би - връхлетя ми огромен облак мухи, включително оводи, които хапеха свирепо. След като две минути се морих да размахвам дрехи, за да ги пъдя, станах и продължих. Същото продължи чак до края на разходката ми. Не зная, какво е станало в Рила това лято, но такъв мухарник май не помня. Просто е нетърпимо.
След малко стигнах голяма, наклонена на север поляна, а в десния и край стърчеше красива 10-метрова скала. Това ще да е Арамлийски камък, рекох си. Изкачих го камъка, за да погледна като гарга отгоре, за което платих с нажилване от изобилните коприви наоколо. В горната част на поляната имаше построени множество малки, навремето явно уютни и кокетни постройки. Сега бяха окупирани от цигани. Първоначалната ми идея беше оттук да се насоча към х."Гугулица". Най-хубавият път обаче продължаваше нагоре. Беше горещо, а и като видях и помирисах веднъж големите баири на юг, нещо не ми се слизаше надолу. Продължих си по пътеката по билото, която се заизкачва към вр.Шпаньовица. Имах възможността да огледам от всички възможни страни водонапорната кула, построена отвъд долината, на вр.Хвала богу. Изкачването беше удоволствие, в една гъста и хладна иглолистна гора, където се срещаха поточета за водопой. Всичко беше много зелено, пищната и буйна растителност радваше окото и правеше чудеса с изтърканите в града нерви. Макар пътят да бе пообрасъл и с доста паднали дървета, ходенето беше много приятно. След като пътеката подсече отляво Шпаньовица, в 16:30 излязох на Помочена поляна. Реших да спя тук, защото по-нагоре ставаше неуютно за чувалуване. Навечерях се бавно и продължително и ми остана сума време за мързелуване и наслаждение от това, че съм в планината. Мислите ми за заслона се оказаха празна работа: бяха го заели някакви типове с две коли, мноооого каси с бира в потока и гъст и миришещ на мръвки пушек от комина. За да изразят буйната си радост от "общуването с природата", току гърмяха с някакви пушкала. Подминах ги и малко по-нагоре си избрах една разкошна, дебела зелена трева насред гъстия клек. Опънах чувала и се зачетох в картата и в пътеводителя на бай Живко Радучев. По пътеката се изнизаха в колона няколко коня - отиваха някъде нагоре по своите си конски работи. Измих се на близкия извор и в 20:30 си легнах да спя - по светло! - де тоя господ в града!!! Трябваше обаче да се завия презглава с чувала, защото мухите бяха решили да дежурят самоотвержено чак до мрак.
Нощта се спусна над Рила и настана такава невероятна тишина, че не ми се щеше да я пропилявам в сън - събудих се и ми се прииска да лежа буден и да слушам, да слушам тишината. Абе как ни една аларма не се разврещя, как ни един пияница не се разкрещя, как ни една глутница помияри не я хвана истерията в един през нощта! По-късно изгря и луната, клекът на лунна светлина изглеждаше някак призрачно, като излязъл направо от приказките.
Наспах се като цар и даже се успах - станах в 5:30, а ми се щеше по-рано, та да видя изгрева. Изпуснах го - слънцето изгря, докато пъплех през клека западно от Плевнята. Пътеката беше доста обрасла, ходенето си беше същинско провиране. През зимата направо не я виждам. От поляната след Плевнята хванах една по-сериозна пътека наляво към голям извор в началото на р.Мерджанец. По нея излязох от клека и после хванах баира към Белмекен. Подухваше вятър, но беше слаб. От върха се ширнаха гледки - язовирът, Пирин и Родопите, Витоша и Стара планина, всичко забулено във влагата на топлото лято. На Премката имаше опънати две палатки. В 8 часа бях при тях и седнах да закуся малко встрани, защото още нямаше признаци на живот и не исках да будя обитателите. Докато се наям, и те се показаха. Оказаха се чужденци, които не бяха особено общителни. Хванах лятната пътека към Чалтъка. Тук бяхме дошли на сватбено пътешествие с жена ми и помагахме в правенето на тази маркировка. Славната бригада от Физическия факултет на СУ вече беше "посадила" камъните към билото: някои носени доста отдалеч, вкопани на всеки 10-ина метра по склона, инак невъзможен за маркиране. Чудесната им работа още стои в пълна изправност. Тук маркировката с боя е подновена, но само до Сиври чал; по-нататък си е май от 1990-та и не личи много добре.
Подсякох мързелешката Сиври чал и Каменити чал и заслизах към седл.Ушите. Пред мен четирима души доста бързо се изкачваха към вр.Ибър. В монокъла видях, че са без раници. Срещнах ги на слизане. Бяха чуждестранни спортисти, явно дошли от спортната база. В 10:45 се разположих за почивка и съзерцание на върха. Горе има кутия с една ужасно мокра тетрадка вътре. Оказа се, че все пак може да се пише по хартията и аз се разписах - срамота, повечето записи бяха от чужденци. Времето беше прекрасно, а гледките - неописуеми, така сочни, че очите да ти изтекат. Наградих се с половин шоколад и заслизах към Топоклия. Бях чувал лоши неща за пътеката - че била съвсем обрасла, та отидох да я проверя. И без друго отдавна не бях минавал оттам.
Пийнах вода от извора под северното седло на върха и се запътих към клека. На западния склон на Ибър пасеше голямо стадо коне - имаше поне 40 животни. Оттук вр.Ибър изглеждаше скалист и стръмен, абе направо казано, със "сприхав нрав" - Аспарух, чуваш ли? Чакаше ме обаче приятна изненада: пътеката по Топоклия е просичана с резачки скоро, изглежда миналата година, маркировката (зелена) също е подновена и няма никакви затруднения. Е, източно под вр.Трите улука има едно неприятно място, където страничният наклон е голям и трудно се върви из коренищата, но това не е болка за умиране. Срещнах едно момче, качващо се към Ибър. Мухите ме преследваха неотлъчно и при всяко спиране ме налитаха от всички страни. На едно място си отчупих клонка, която размахвах постоянно, за да ги пъдя - до такава степен ме вбесяваха.
Слязох от вр.Трещеник и се озовах на границата между гората и клека. Тук в 13:30 попаднах на отклонението за х."Заврачица" наляво. Видях, че маркировката е читава, и реших да мина нататък - никога не бях вървял по тази пътека. Бях чувал лоши работи за нея, но сега тъкмо щях да проверя чутото. Наобядвах се на едни живописни скали с прекрасна гледка към Долнобанска Бистрица и потеглих.
Тази ""пътека"" (два чифта кавички са абсолютният минимум) далеч надмина всичко чуто и очаквано и изисква нарочно описание. Братя и сестри, колеги и приятели, благочестиви планинари, не ходете там! ""Пътеката"" е абсолютно непроходима и странният факт, че все пак достигнах до р.Ибър, се дължи главно на това, че съм си майстор (при това - от най-скромните). Камбоджанската джунгла ряпа да яде. Имаше всякакви екстри - клек, храсти, бодили, борчета, стари сухи борища с щръкнали на вси страни бодливи клони, дерета и урви... всичко най-прекрасно, което планината може да предложи. Само коприва нямаше и това някак ме накара да се почувствам пренебрегнат, но после си отдъхнах - просто копривата се появява по-късно, когато туристът вече е изпаднал в залитаща траектория и не може да се пази от нея. Единственото, което липсва, е... място, откъдето да може да се мине. Най-абсурдното в цялата работа е, че има маркировка (но не чак толкова гъста, че да не я губиш постоянно). Такава психеделична ""пътека"" надали има в целия Европейски съюз. Ако някой е дотолкова луд да я опита, бих го посъветвал да си носи огнепръскачка, а ако му е трудно да намери, то поне комплект от моторна резачка, брадва, мачете, търнокоп и скафандър. Липсата на дори едно от тези пособия прави резултата от авантюрата крайно съмнителен. Аз бях тръгнал съвсем неподготвен и се наложи да използвам щеката като сабя френгия, за да разчиствам зеленчука пред себе си. Да, използвах и мантри, в които се споменава името на майката (но ако сте си помислили, че става дума за Богинята-майка, грешите). Тази мантра е много силна и не мога да я споделя тук, защото сървърът на дира тутакси би изпушил. Повечето време страничният наклон е голям и ласкаво те мами да се капичнеш и сгромолясаш надолу в примамливите прегръдки на кълба бодили и стърчащи сухи клони, а това, повярвайте ми, става с голям трясък и е крайно болезнено. На всичкото отгоре проклетите и вездесъщи мухи налитат без умора и допринасят за медитативното ви настроение.
С две думи, както е рекъл Вуте по друг повод - ТЕ ТАКАВА ""ПЪТЕКА"" НЕМА!
След много зор и пъшкане сполучих да изляза на едни просторни поляни в м.Девечаир. По-точно, сполучи по-голямата част от мен, защото някъде към кило кожа, вълна и части от екипировката трябва да бяха останали накачени по трънаците в джунглата отзад. Тук окончателно загубих ""пътеката"". Поляните бяха обрасли с пищна зеленина, под която се спотайваха изобилни коприви. Напразно се притеснявах за копривите! Вече си мислех, че ще се наложи да се връщам и да садя, но добър е господ. След няколко кръгчета да търся маркировката се нажилих достатъчно, за да се откажа от тия опити. Влязох в най-гъстите дървета, под които нямаше толкова зеленчук, и попаднах на хубав извор с чучур. Интересно, никаква пътека не водеше до чучура. Разбрах, че окончателно съм загубил ""пътеката"" и няма да крия, че това ме изпълни с огромно облекчение.
Спокойно хванах първия дол на запад и заслизах в посока р.Ибър. Теренът не беше много лек, но хубавото беше, че нямаше никакви ""пътеки"" - само пущиняци и джендеми. Полека-лека се смъкнах надолу покрай потока, под големи отвесни скали на север, и най-сетне в 16 часа стигнах р.Ибър. Способността ми да разсъждавам нормално започна полека-лека да се възвръща. Бях мръсен, потен, изподран и раздърпан. Веднага се хвърлих в реката да се изкъпя. Майчице, каква благодат! Хладна и чиста водица в неограничени количества. Единствената неприятност беше, че едната ми ръка бе постоянно заета да размахва едни гащи, с които да гоня мухите. Ако не го правех, вероятно щяха тутакси да ме сграбят и да отлетят с мен на Чемберлия, където щях безславно да бъда изяден.
След хубава почивка тръгнах надолу по пътя край реката. Понеже още не ми бе минал меракът да ходя по непознати земи, кривнах наляво по пътя, който води край вр.Чучулятица към долината на Марица. В началото му имаше малко и вероятно течащо при дъжд, отворено отпред заслонче, пълно с най-разнообразни шишета от огнена вода. Повлякох се нагоре по пътя бавно и мързеливо, почивайки си от следобедните преживелици. Не налях вода, за да не ми тежи, защото очаквах и по-нагоре да има, и естествено останах излъган. Околните баири бяха благи, обли и меки, потънали в зелено кадифе и дълбока тишина, нарушавана само от отслабващия тътен на реката долу в ниското. Като стигнах на билото на Чемберлия, си избрах едно чудесно зелено местенце с дебела мека трева и се разположих за нощувка. Беше още 18:30, но никой не ме биеше по главата да ходя чак до тъмно. Потопих се в чувала отново още по светло. Бях обърнат на запад и гледах как слънцето бавно слиза надолу между боровете, а лъчите му осветяват хвърчащите в кристалния въздух мушици. На близкото сухо дърво се трудеха чевръсто няколко кълвача, които въобще не се плашеха от присъствието ми. Беше тихо, топло и приятно. Планината излъчваше неземно спокойствие. Мухите досаждаха, но вече им бях намерил колая със завиването презглава.
Спах като къпан (в р.Ибър) и отново се събудих в 5:30. Този път изгревът не ми избяга: наблюдавах го от едно наклонено на север сечище на път за с.Радуил. Дядо Райко се показа малко вляво от Амбарица и бързо изскочи на небето, зер работа го чакаше - голям пек през деня. Слязох през вр.Червена скала по стръмен чер път все по билото. Над селото седнах да закуся с последните останали трохи. Оказах се късметлия: малко след появяването ми на спирката мина автобусът от Самоков за Костенец. По обяд си бях вкъщи.
|
По Източна Рила
