|
В момента, когато погледнах на юг, разбрах, че вече бях виждал това място – по старите туристически значки на дядо ми – две малки триъгълничета, обрамчени от V-образна рамка, с еделвайс и надпис „Мальовица”. С това се изчерпваха знанията ми за района.
Припкам нагоре, следван от рояк комари, опитвайки се да избягам далеч от там, откъдето идвам. След хижата тръгвам в дясно, през клека, без пътека, хващам улей, налага се да се катеря по скали. Има удобни хватки, а и съм толкова ентусиазиран, че не ми пука - и да падна е толкова криво надолу, че повече от три метра не мога да се търкалям – както се казва не мога да се пребия, най-много да си счупя краката и ръцете. Хижата се смалява под мен, а в един момент попадам и на пътечка. По нея, покрай неголяма пряспа излизам сред равни поляни, лягам да се повъргалям, като краставо магаре из омайничета и куп други цветя – жълти, лилави, резедави, сини...разпервам легнал ръце, гледам облаците горе и се хиля...още е ранно петъчно утро, най-долното мальовишко езеро синее до мен. Още дори не знам накъде ще ходя днес. Отварям раницата си и разбирам, че съм си забравил почти всичката си храна, картата на района и батериите за фотоапарата, отсреща на езерото две кафяви козлета, разбрали, че не мога да ги снимам, позират, подскачат и нагло ми се хилят. В главата ми се върти единственото прочетено за района: „...за опитни туристи...” Егати опитния турист! Паникьосвам се заради храната.
Кратка инвентаризация на провизиите: две малки консерви (по 115 г.) – дроб от треска, шпроти, половин кутийка мед, двестаграмова бутилчица Hankey Bannister, една пура, запалка, кибрит и двестаграмова бутилка газ с вентил....няма да умра от глад и този път.
От третото езеро направо нагоре, първо през големите морени, после по сипея, излизам на превалчето, после надясно по стръмна пътека нагоре. Скали. Железен клин. Някаква си кофа...какво ли прави тук?! От дясно е пропаст, пълзя по скалите и се чудя това ли е титулярния маршрут..две каменни пирамиди, няколко парцала и счупени бутилки и ето ти връх Мальовица. Изяждам едната консерва, облизвайки всяка капка мазнина от нея, една глътка уиски и продължавам по коловете. Отбивам се встрани към всяка пирамидка, припкам като козле из камънаците, мъгла се спуска тук таме, а много рядко се показва и слънцето. Въпреки че нямам карта разпознавам един от върховете, където се качвам като Еленин връх.
В далечината пъплят двама човека – малки точици в огромния циркус и аз бързам да избягам по скалите на югоизток. Под мен като точица е Рилския манастир, без да се замисля свалям шапката и се прекръствам – тук човек освен мускули има нужда и от малко помощ отгоре. Насреща ми в скалите свети малка дупка – чувал съм за нея...Халката. Пътеката подсича всяка по-стръмна скала отдясно, слизайки по тревните склонове към Рилска река, в един момен се озовавам пред голяма скала, за миг се чудя накъде, но отсреща като на длан виждам маршрута си сред скалите и поемам надясно...все по-надолу, скала след скала, после запълзявам нагоре по стръмен тревист кулоар, пътека вече няма. Димящи барбонки от диви кози и миризма на козина ми подсказват, че съвсем скоро някой друг е минавал, иначе идеята да вървя без пътека тук ме прави доста нервен и неуверен, каня се да се обърна назад и да търся друг път. Най-после изпълзявам на превалчето над улея, а пред мен пропаст. Освен назад, единствения път е нагоре и наляво по скалите. Пълзя внимателно и все си мисля „Ей сега да завали и си оставам тук!”...не завалява. Изведнъж отново попадам на пътека сред скалите и започвам да пъпля нагоре към връх Орловец. На места се налага да се набирам на ръце по скалите, но нека не кокетнича – няма драматични места. На върха брули вятър, мъгла навява на талази, гледката е страшна във всички посоки, а стомахът ми стърже. Следва стръмно спускане докато стигна премката със следващия връх.
Представите ми за „билен траверс” се градят на Стара Планина и умът ми отказва да повярва, че с няколкостотинметровия отвес пед мен свършва всичко. Трябва да има път напред! Лутам се като изгубено животинче, стигам Халката, промушвам се през нея, минавам от другата страна, връщам се към върха, тръгвам да се катеря няколко метра по скалата нагоре, но поглеждам назад и овреме се сещам, че ще трябва и да слизам...две лъжици мед и се връщам на премката, през която гадно свири северен вятър, тръгвам по морените надолу. Няколко кози се разбягват, а падащите камъни дълго отекват в циркуса. Прекосявам голяма пряспа сняг и стигам надгробни плочи. „Тук загина синът ми Борко” ...изтръпнал се прекръствам, защото и аз се казвам така и хуквам панически насреща. Не ми трябват повече никакви скали! Изкачвам и следващия връх и спирам. От тук се вижда наистина всичко! Не мога да жонглирам с имена на върхове, улеи, потоци и игли, но ми е още по хубаво, че не знам кое как се казва, а това, че го виждам за пръв път ме кара освен да ми се топи душата, да се чувствам и мъничко тъжен – вече никога няма да го видя със същите очи. Отсрещната скала напомня досущ на един стар, стар клип на Бон Джоуви, самотна и надвесена над хиляда метра над долината на Рилската река. Вече е късен следобед, вярно- денят е доста дълъг, но вече ужасно ме мързи. Отсрещния връх е измамно близо, но за да се кача до него, първо трябва да слизам стотици метри, после наново да драпам, а ако искам да не се връщам по обратния път, трябва да слизам към езеро (Страшното?...хм, как я забравих тази карта), а надолу са едни сипеи и морени...абе защо се оправдавам – уморен съм и ме мързи. На този връх (Ловница) ще прекарам остатъка от вечерта, ще посрещна залеза, ще усетя първите вледеняващи тръпки....след цял ден умора, почти никаква храна и натрапчив северен вятър, започвам да треперя като есенен лист. За омекналия от градската жега мозък понятието „студ” е само абстракция, добре, че по навик съм взел пълна зимна екипировка – скиорски комбинизон, яке, полар, ръкавици и ушанка... и пак ми е студено. Хапвам пушената риба, правя си чай с мед, отварям уискито и запалвам пура. Няма телевизия, няма какво да чета, има два часа до тъмно, а няма с кого да обеля една дума. Жив да ме оплаче човек, особено с тези грозни гледки наоколо! Сигурно съм умрял от скука. Правя си стеничка от камъни около мен, влизам в чувала, пред лицето ми блести пълния месец, за цялата нощ се будя само два пъти – вдигам учудено глава – в пълнолунието насреща ми стоят мълчаливи Злия Зъб и Орловец, няма вятър, а всичко е посипано със сребро. Сигурно сънувам.
Изгревът първо осветява върховете насреща, после и покрития ми със скреж чувал, мигам глупаво насреща му и знам, че заради този изгрев дойдох – не да се правя на смелчага и катерач, не да зънзикам на студа и не да бягам от хората...а заради това рилско слънце в пет и четиридесет и две минути, което се показа иззад скалите...поне така си мисля.
После пих един чай седнал на ръба, събрах си багажчето и смутен се изнизах надолу...
|
Мальовица, Орловец, Ловница
