|
След като човек вечеря и пийне една скромна чаша бира, полага се да легне и да заспи. Вместо това нервно хрърлям няколко дрехи в раницата, целувам жена си и детето, сядам в колата и прекосявам вечерна София. Чудя се дали изобщо е редно да слушам музика, но все пак отвъд бръмченето на двигателя се чува струнен концерт на Бах, минавам границата и политам из пътищата на нощна Гърция. Вече тихичко напява сиртаки, пуснал съм радиото, за да ме държи буден. Стигам брега и се загубвам из някакви селца. Няма кого да питам за пътя, наоколо е мрак, плисвам шепа вода от кроткото море в лицето си, солено е...не съм виждал море от три години. Красиво. Изпикавам се в тихо плискащата се вода, сядам обратно в колата и продължавам из пътища, виещи се все по-нагоре след Ставрос, няма никакви коли, на всеки няколкостотин метра подминавам малки кичозни параклиси. Личи си, че това е Гърция, не са безбожници като нас. Сърцето ми е свито. Не знам дали съм достоен. Очаквам упреци че не постя, че прекалявам с пиенето. Ревностните ми опити да живея скромно, природосъобразно, да спортувам и да загърбя консуматорския дух и суетата, сега ми изглеждат като греховна гордост, в напън да съм нещо повече от другите и прекомерна грижа за телесното ми същество. Призори е и стигам градчето Уранополи, разположено в основата на един от трите ръкава на Халкидическия полуостров. Спирам колата в малка уличка, смъквам седалката и се опитвам да подремна. В седем и половина, пиян от недоспиване получавам разрешителното писмо за влизане и започвам да се мотая по пристанището. Рибар продава току-що уловена риба на капризна баба, а край лодката му се въртят три котарака. Слънцето се подава иззад старата кула на кея. Нямам и хабер кога ще тръгне кораб в моята посока.
В десет фериботът потегля, движейки се край брега, гларусите крещят пронизително около главата ми, а аз се опитвам да си спомня на какво ми прилича всичко наоколо...на бетоновия постав със син камък за пръскане до старото ни лозе в Търново. Водата е отровно синя, камъните отсреща са ярко бели, над тях се спускат склонове с дървета, контрастни като в гравюра на китайски калиграф, маслинови горички, кипариси, пчелни кошери, каменни къщички със зелени капаци на прозорците и обрамчени от лозници. Раят на земята …в средиземноморски вариант. Благословена земя! Още не знам какво да очаквам. След около час пътуване по вода, фериботът изсипва около стотина мъже, основно българи, поклонници дошли за празника на манастира. От скромни хорица с торби в ръце, до едри мъжаги със златни кръстове от по двеста грама на вратовете. Пак гледам морето и не вярвам – дълбоко е над четири метра, а се вижда всяко камъче по дъното. Няма вълни и е кротко като рилско езеро.
Поемам по пътеката нагоре към манастира, която върви по източния бряг на стръмен каньон. От главата ми не излиза току-що видяния връх Атон. Над 2000 метра, спускащ се направо в морето. Ако даде Господ и с благословията на дядо Игумен, ще го кача! Сетивата ми отказват да възприемат околния пейзаж – тревите и храстите наоколо са толкова миризливи и ароматни, че ми се омайва главата. Склоновете са примамливо стръмни, иска ми се още сега да хукна по тяхните ръбове, ала на крачка в страни от пътеката е невъзможно да се премине. Това не е нашенска благодатна гора, където да кръстосваш без пътеки. Тази субтропична растителност е дарила с бодли и жилаво стъбло всяка тревичка и храст, всяка сламка се е вкопчила в живота и не те пуска да преминеш. Както каза един монах: „Само да копнеш и след две минути са плъзнали нови бурени...това е борба за вода!”. Гледам тази джунгла и си мисля със смях как бях попитал: „ А не мога ли да дойда пеш?”...но понеже хората тук са добросърдечни и лишени от сарказъм, получих простичкия отгвор „НЕ”, вместо онзи, който аз бих дал на новодошлия: „Ами опитай, батка!”
Целият полуостров е опасан от пътеки, сред бодлива и непроходима джунгла.
След около час ходене из горите, когато вече реката пресъхва и каньонът се изправя, сред дърветата изниква величествена каменна крепост. Манастирът Зограф! Сред тези гори, насред нищото, тази каменна група постройки изглежда стряскащо и необяснимо. Остри ръбове, дялани камъни, странна архитектура...ако някой търси Рилския манастир – няма нищо общо! Сядам на двора, чакам всички да се настанят и да утихне глъчката. Все си мисля, че както си стоя и ще го видя. Минава повече от час, извървяват се куп поклоници и монаси, всеки по своя път, аз седя и се чудя дали да не поема към скалистия връх отсреща, когато го виждам да се тътри с празна бутилка за олио в ръце, с черно расо и калимявка, с дълга брада и дълга коса на опашка, привел рамене. Не съм го виждал повече от две години, последно беше обут с дънки Бенетон и нагло ме назидаваше. Сега се втурвам в манастирския двор, грабвам го и го прегръщам. Боже, не съм се виждал с брат си от толкова време! Вдигам го с расото му като парцалена кукла, сигурно тежи 50 кила, а той смутено се усмихва казва: „Много си як!”, а сълзи има в очите и на двама ни.
Следобеда, когато се освобождава от задълженията си, поемаме по пътя към манастира Ватопед. На половината път, сред зашеметяващи склонове и долини се показва морето от другата страна на полуострова. Слънцето безмилостно припича, сядаме под сянката на хилаво дъбче, пием чай, гледайки морето и горите насреща, мълчим и се усмихваме. „Помниш ли как ловихме раците по това време” ме пита. „Естествено”, казвам аз. Най-после се се научил да мълчи и да не поучава, аз най-после съм се научил да спра злобата и сарказма. Денят е прекрасен. Морето в далечината е синьо-сиво, сливащо се с маранята на хоризонта, залените хълмове крият свети места. Нямам желание да покорявам нови места и да вписвам посетени манастири в туристическата си книжка. Ако има по-красиво място на земята, то поне аз не съм бил там. Поемаме към обратния път сред диви смокини, маслинови дръвчета, дафина, жълти благоуханни буреняци, къпини, лиани, кипариси, орехи, келяви дъбове и хиляди незнайни бодливи дървета и храсти. Пътеката е наскоро разчистена, а преди няма и хиляда години, някой я е застлал с каменни плочи. Предстоят ми още два дни тук! После ще видим...
|
Атон
