|
Така, гледам, май пръв съм се добрал до клавиатура, макар че, предполагам, Огнедишащият пише в момента...
В събота сутринта юнашката дружина постепенно се сбра. Първо се появи Огнедишащият, пристигна и Павел. И в девет без двайсет захапахме баира от Говедарци нагоре, като се обадихме по телефона на Цецо от Пловдив, който в петък се беше качил на хижа Мечит, да тръгва и той нагоре, та уж да го настигаме. Пресякохме заледените остатъци от пистата и след час и нещо бяхме на х. Мечит. По огласяната от лая на кучетата полянка се пързаляше дете, хижарят каза, че чака група с мощност почти като на континуума.
Напълнихме вода и захванохме нагоре. лънцето печеше зверски, но снегът беше стегнат, имаше и пъртина от шейна донякъде, а личаха и стъпки от миналата седмица. На снегоходките до върха въобще не им дойде реда. Гледахме през цялото време за Цецо нагоре, но и той юнак, не можахме да го стигнем. Мернахме го чак малко преди Мечит, минаваше следващия връх. Минахме и ние по самото било на Мечит, защото, като знаем от Живко Радучев, той е един от върховете със сприхав нрав. Наистина, подсичане не беше уместно, пътят е напълно заровен от сняг. Горе блеснаха върховете на Рила, чак до широкото и гостоприемно плоско гърбище на Кабул на запад (както казва същият автор). Рибните езера не се виждаха, защото потъването на Водния връх явно не беше достатъчно...
Към дванайет и половина снегоходките ни приземиха на Кобилиното бранище. Цецо чакаше там, вътре няколко събудени мухи жужаха по стъклото, Университетската аварийно-спасителна кутия (УАСК) си беше на мястото... Към един дръпнахме нагоре по Водния връх. Личеше си, че, както винаги, потъването от локален характер (т. е. в снега) би било достатъчно без снегоходки... За горе какво да казвам... по дългото било на Водни връх, отрупано с изветрели връхчета (пак той) снегът си беше достатъчно, наслаждавахме се на гледките, снимахме, ядохме, и към четири и нещо си оказахме на пресичането на Маринковица. Е, безсрамно рано, реших аз! Другите продължиха направо към Рибните, аз дадох ляв завой на снегоходките по Маринковица. Имаше и следи от шейна, а откъм Маринковишкия жандарм се беше смъквала маломощна лавина, толкова рахитична, че беше стигнала само до средата на склона. Нагоре се шматкаха трима с шейни, даже пряха да ме убеждават как в планината не се ходело сам... За два часа излязох на седлото между Йосифица и Венеца. Оттук за най-много час бих слязъл по коловете от Йосифица към хижата, но перспективата да свалям снегоходките и да газя надолу разкашкания сняг не ме поблазни. Дадох заден и по ледите си се върнах надолу по Маринковица. Тъкмо притъмня и стигнах хижата.
Вътре бяха запалили вече печката, беше пристигнала и група от Семково. В котарака определено имаше много материал - отказа салам, а спиновото му число бих казал, че е 4 - при завъртане под прав ъгъл би изглеждал същият... Размаза се да лежи у нас, иска компания...
През нощта напъна вятър, появиха се и редки високи облаци. В неделя сутринта глътнахме клона на запад и в преминаващи облаци се излюпихме на най-високата точка на похода - Рилец, наречен поред табелкото на него на майстор Алекси Рилец - първият български архитект (!??!). Стига бе, а дворците в Плиска и Преслав сами са се проектирали... Горе духаше силен хладен вятър, отвреме-навреме просветваше. Без да сваляме негоходките, минахме Теодосиевите караули, направихме кратко тегелче през вр. Дъбрава, минахме Баба и Чаушка чука. Но ни посрещна билна поляна, на която не можехме да откажем - слънчева, напечена, суха, абе само за излежаване. Опнахме се като смоци и един час съзерцавахме плоското гърбище на Царев връх и сприхавите Мальовишки улеи... е, и с малко горивце - едните бисквити май бяха с Е242, а другите - с Е504. Решихме, че с Е242 са по-хубави, накрая с нежелание станахме и продържихме. Надолу снегът беше повече, особено по склона на вр. Бричебор. Под бричебор спряхме за кратка конференция: по рида ли ще се спускаме, или по пътеката през Бричеборския дол, входът към която личеше надолу през поляната. Решихме да хванем рида. Надолу снегът свърши, напече яко, постепенно загубихме височина и накрая стигнахме водослива на Рилска и Илийна река. За да е пълен походът, обърнахме и по траето на старата теснолинейка стигнахме до манастира.
След мекиците направихме кратко манастирстване. На Самоковската порта имаше нова обяснителна табела, която преди не бях виждал, рекох да видя от кое изречение почват лозунгите. От второто: "След покръстването от цар Борис първи България става една от европейските християнски държави..." Брей, бах мааму, звучи гордо като Британска топлинна единица...
Та, така... интересно, намери ли се сняг за иглута на Чакъра...
|
Рилско слънце
