|
Пътеписче за Лозенска планина, Планинарчо и Windrider
Абе и аз къде съм помъкнал Ачо (Windrider)? Tой към Панчаревското езеро не е идвал, та камо ли на Лозенска планина. Обаче пъво: трябва да заздравяваме дружбата между пиещите айран и бира и второ: и за двамата всяко ново място е по- добро от старо минавано 100 пъти. Та така се запътихме и двамата за пръв път на екскурзия заедно. Аз- в единственото ъгълче на Лозенска планина където не бях стъпвал, а Ачо към сефтето си в района.
Търкаляме се с мерцедеса (автобус 3, де) из Урвичкия пролом. Посочвам сградата наподобяваща крепост, на която „истинските” туристи със зелени анораци от ТД-тата й викат „крепостта”. И не се замислят, че за крепост от 14-15 век изглежда съмнително свежо. Тази постройка допреди 15-тина години е била „убежище” на низвергнат покрай Трайчо-костовия процес културен деец. Човекът му забранили да стъпва в родното си село и той останал тук, където имал идея да направи дом за сбирки на културни дейци. В чест на прочутата крепост (тънеща днес в бурени) оформил постройката като замък. Навремето с Оги (Kenoby) чистихме половин ден увивни растения, за да може от шосето да се види югозападната кула, та барем някой от автобуса се досети коя е истинската крепост.
Пасарел. Долни и единствен. Подводните села не ги броим, щото Горни Пасарел е под яз.Искър. Слизаме на моста и напряко отиваме до разположеното край шосето за Самоков заведение Лаго Пасарел. Познавам собствениците – семейство здрави работяги. Пием по кафенце отвън. Внучето им и то е там – малък 4-5 годишен разбойник. Много скучаеш и изнервен. Толкова изнервен, че когато правя опит да го заговоря ме фрасва с юмруче по бузата сумтейки нещо недоволно и побягва. Баба му скача да го нахока, но и махвам – детето е в най- дивата си възраст. Подхода е друг – споменаваме небрежно за тролея който правихме на едни туристи тук. Малкия видимо заинтригуван започва да го увърта относно агресията. Така. Мирния договор еподписан. Уговорката е – ТРОЛЕЙ. С малките няма ала- бала. Само сериозен „бизнес”!
Преминаваме Искъра и минаваме под може би най- интересната забележителност на Лозенска планина – скалите Гарвванец. Разсед. Варовици. Причудливи форми. Посочвам някои набелязани от предишните идвания тук – жена облегнала се на рамото на мъж, пингвин/пиле гледащо към небето с полуотворена човка, баба тътреща се по склона, наметната с перелина... Образите се появяват за миг и изчезват дори като мръднеш 10-тина метра. Отминаваме и се отбиваме надясно към живописната местност Загазе. Тук Искъра прави два големи меандъра между Върховете Загаза, Еврейското кале и Калето, което си му казват Равуля или Равулското кале. Името на първия връх идва от това, че склоновете тук буквално загазват (нагазват) във водата. Но това е само една от легендите. На вторият връх е имало вероятно ловна хижа на цар Иван Александър. Там той с втората си жена – еврейката Сара идвал често за да си почине (вероятно от тогавашния „политически” живот). От върха се разкрива прекрасна панорама, като на юг, закътан в диплите на планината е скрит Пасарелския манастир (Долнопасареския, де). Счита се, че на мястото на манастира е имало църква пряко свързана с ловната хижа на царя. Третия връх носи трета легенда. През 14 век местен болярин наредил на стръмния и труднодостъпен връх да се издигне крепост. Вероятно като част от системата от крепости и наблюдателни постове по пролома на Искъра от тук до София. В строежа било включено цялото население, даже и възрастните хора и бременните жени. От непосилната жега и тежъкия труд чак едно дете проревало от корема на майката!... Колкото и абсурдна, тази легенда намеква колко тежки времена са били.
Ние се промъкваме покрай реката и заобикаляйки Равуля стигаме да черквата на манастира. Вляво е порутената манастирска сграда, от клони и измазана с пръст. В дясно – снежнобялата черквица. Напоследък я обновяват. Помня през ранната пролет на 1999 година, когато за пръв път дойдох тук, по стенописите беше стреляно, вратата беше разбита, на пода бяха ровили като глигани иманярите... Сега тук хората идват доста по- често. И мостчето при реката го има. Друго е.
Хапваме и правим една снимка на самоснимачка. Следва “dereovrazing” – ходене без пътечки по дерета и оврази. В случая – по Беларски дол. От доста време му се бях наканил. Лесно се върви. Даже в началото има нещо като пътечка, която при отвена 10-метрова скала изчезва. Малки скокчета и примамливи вирчета. Все пак сме класическия летен напоследък за нашите ширини месец януари. След няколкостотин метра завойчета стигаме до малко 3 метрово водопадче (за безводния район тук това си е водопад). Тук продължаването по мокрите скали, особено с вибрамовите (разбирай ролковокънкови на мокра скала) подметки на Ачо не е препоръчително. Изпълзяваме надясно по стръмен участък на една скала. 4 метровата примка дето я нося ей- така да има влиза в действие. Даже спретвам самозатягащ се възел- хватка за удобство. Издигаме се достатъчно над дерето, за да предпочетем за цепим направо към следващата ни цел – връх Суша могила. Промъкваме се по слабооформен относително скалист ръб, покрит с лабиринт от изсъхнали дъбчета и наперени сини хвойни, които не изпускат възможност да се „избодикат” с нас. Ние обаче не се даваме и излизаме на малка, но панорамна скаличка, където откарваме около половин час зяпайки надиплените склонове, дълбоките дерета и лазурното небе. Е-е-е-е-е-е-х планина!
Разкатаваме играта на един голям пакет вафлички и отново към върха. Елипсовиден облак прелива в цветовете на дъгата и ние го щракваме. Естествено най- високата точка е заобиколена от кордон от синя хвойна. Упорито вмъкване, а след това се пльосваме да зяпаме ширналата се панорама към почти цяла Рила и язовир Искър. Идеята е да слезем на малкия коларски път, който би трябвало да минава източно под върха и по него да минем по поредицата от леки завишения на билото известна като Мънзълица. Отбиваме се само до едно нетичино остро за района възвишенийце. Пост от споменатата система по пролома на Искъра? Може би ломени камъни или византийски тухлички? Къде ти – всичко е под земята – поне 10 см почва! Поглеждаме панорамата и отново по пътя.
Изсечени дъбове. Слава богу не много , но най- вероятно не е бил горския. След това отляво изкача ламаринен навес. Най- вероятно ловджийски. Има голяма маса с напълно чсна функция и естествено – вода. От пластмасово парче тръба извира силна струя – около метър. Пийваме, попълваме припасите и отново по пътя. А той един такъв хоризонтален, мек, приятен – само да заспиш ходейки! На места има малки петна останал сняг. За един приличен бой със снежни топки не стига! От известно време сме по периферията на прословутото ловно стопанскво „Искър”. Не ни е целта то, но дето се казва сме опрели до него.
А така, както не бързаме, поснимваме, похапваме слънцето неусетно се е смъкнало бая ниско. И понеже нито компаси, нито GPS нито познато – само една карта (поне е вярна) и за да не се набутаме на брега на язовира и да се разправяме с охраната на стената, се насочваме към онази част на река Искър, която е непосредсвено след язовирната стена. Постепенно пресичаме подвеждащите към язовира начала на потоци и се вмъкваме в малко дере, чието име не знам. То обаче води точно където ни трябва – към старият царски път за Самоков, следващ реката от язовирната стена почти до околностите на Пасарел. Даже се оформя пътечка! Притъмнява бързо, но ние зарязваме пътечката, за да се насладиме оюе няколкостотин метра на „dereovrazing”-a. Шума, скокчета и малки скалички. Ама шума – до колене! Тъкмо като за финал на разходката.
От долу лавва куче. Усетило ни е. Смъкваме се точно при стопанска постройка, в която бучи някаква бобина. Поздравяваме пазача и кучето.
- Помислих, че е някое животно – казва той.
- Е, то ние сме си животни – ухилвам се аз.
Той се разсмива добродушно. Пожелаваме си приятна вечер и ние излизаме през портата на пътя. Преминаваме искъра по няколко паднали дървета и излизаме на „царския” път. Един чуден сърп месечина се блещи горе. Една вечерница... А след малко и хиляди звезди обсипват нощното небе, та непрекъснато спираме да зяпаме... дали някъде там, някой извънземен не катери някой баир като нас. Въпроса е тъп, но аз си го задавам. Ей- така – спонтанно. Ачо се ухилва доволно, зяпайки някъде по Mлечния път, търсейки някой подобен нему Starrider…
Седиме в кръчмата на Пасарел. Една от много то на площада. Шкембе. Майната й на европата! Шкембето не си го даваме!... И в него има романтика! Макар романтиката да мирише на чесън. Седиме си. Мълчиме си. Щото какво да си кажем за днес – на човек не му трябва много - планина, приятел за компания и малко “dereovrazing”. Това е!...
Ето малко снимки - Редактирано от Плaнинapчo на 22.01.07 16:56.
|
DEREOVRAZING в Лозенска планина
