|
27 октомври, 05:30. Часовникът звъни, а аз нямам нищо против. Никога нямам, щом звъни за баир.
Додрямвам си по автобусите. В 8:40 съм в Дупница. Слизат и група младежи с раници. До автогарата вървим заедно, но те проявяват интерес към Паничище. Аз съм си наумил този ден да посетя Поличите и Калините. То се знае, скоро няма да има никакви автобуси в нужната посока. Решавам да тръгна пеш направо от автогарата. Ще се обогатя – досега още не съм тръгвал оттук.
Пресичам Дупница и излизам на полето през някакъв грозен квартал от панелни блокове. Очертава се прекрасен ден – тихо е, в подножието на Рила се стелят слоеве мъгла, а над нея стърчат забити в синьото небе първите гористи върхове. Трьгвам по шосе, което според табелката отива към "почивен дом Енерго". Така да бъде, посоката изглежда добра – право към най-близкия заострен баир. С изкачването ми мъглите се разрастват, обгръщат върховете, а после и мен. После им хрумва друго – понадигат се и отзад се бялва обляната от слънце Дупница. При мен слънце няма.
След около час стигам няколко завоя на пътя, които пресичам по пряката пътека. Отдолу пристига някакъв чичо с кола. Като ме гледа как цепя по пътечките по градиента, ме съветва благо да си ходя по пътя, а да не се вра из храстите. Как да му обясня, че тъкмо пътят хич не ми е по вкуса? Така и не го зървам Енергото – безспорно голяма загуба, но пътечката "през храстите" не намира този обект достоен за внимание. Минавам край рушащ се паметник, посветен незнайно на какво – твърдолинейните демократи са изтръгнали някогашната плоча. Вече съм качил успешно триста метра височина. Остават има-няма две хиляди.
Пътечката си я бива – качва се покрай поточе, от което може и да се пийва, при това се качва бързо и праволинейно. Тясна е, но не и обрасла. Много обичам такива пътечки. Мъглите се вдигат, сякаш бягат от мен, но върховете са още скрити. Царят блажена тишина и спокойствие. Насред баира пътечката най-после авторитетно се изгубва. Качвам се, както мога, теренът позволява. Насред един особено буен гъсталак изведнъж виждам самотна тенекиена табелка, врязана дълбоко в стъблото на един бук: "ПД Енерго". Нагоре има и няколко самоделни жълти марки, скарани с всякакъв стандарт. Видно е, че не се ходи много тъдява – доста е обрасло. Накрая излизам на очертано ридче с пътека, марки и – най-после! – слънце. Почти съм стигнал билото на Поличите. Дупнишката поничка обаче е отдавна метаболизирана из баиря, затова сядам за обяд на един припек в 11:30. Отгоре се зачуват крясъци и лай на някакво псе. Сигурно са от ония хуманоиди, чиято онтогенеза е замръзнала някъде на етапа на ловните глутници от каменната ера.
След обяда светът изглежда още по-хубав. Излизам на билото преди вр.Богдая. Отдясно е мястото, където спах преди две зими в снега. Въпреки , си е съвсем безлюдно, а аз очаквах възторжени тълпи с чували. Разочарованието ми скоро е изтрито от хубостта на гледките нагоре: жлътнали се като на рисунка, Черни връх и Поличите се надпреварват по изящество и красота.
На една поляна преди вр.Мурсалевица са се разположили шестима въоръжени "юнака" и едно куче – лежат със страшна сила и пият ракия, та планината трепери. Кучето не пие. Единият, гордо навирил шкембе към небесата, радостно ме приветства:
- Здравей, ние тебе чакаме!
Сигурно очаква да заприпкам с грухтене на четири крака по поляната, ама не е познал. Друг, с приятелски жест, ме кани:
- Яла бе, яла да пием по една ракия!
- Нямам време за ракии – му викам и продължавам нагоре. Спокоен съм за горските обитатели: тия вдигат толкова шум, че дори аз с моя закърнял от милион години еволюция и още няколко десетилетия ЕГН слух ги чух от километър.
Дядо Райко е блеснал в небето и сипе топлина над планината. Качвам се почти гол, сякаш още е лято. А не е ли? Само ниското дори по пладне слънце подсказва, че ни чакат студените месеци. Дано бързо падне снегът, че не я обичам мрачната, студена, мъглива и унила есен.
Преди началото на голямото качване към Малък Полич има път, а на него вдясно лежат още четирима с едно куче и пият ракия. Далеч съм, та не я виждам ракията, но какво друго могат да правят четирима легнали на пътя ловци? Надявам се да са се наквасили вече достатъчно, та ако им замязам на прасе, да не ме уцелят от първия път. Захапвам баира за Поличите. От качването съм ожаднял, но на водоснабдяването в Рила винаги може да се разчита. Подсичам надясно към плитко долче, около което зеленината намеква за течаща вода. Наближавам, но вода не се вижда. Е, може да е пресъхнало, си казвам. Изведнъж – леле майко! Не поток, а истинска река се лее надолу. Откъде се е взела толкова вода почти на билото, си е направо смайващо. Според картата изворът се казва Чатал чешма. Каква ти чешма, цяла Ниагара. Напълвам резервоара и си позволявам да полежа на тревата на припек. Отдолу се появяват четиримата с кучето. Аз хващам баира и скоро ги оставям далеч назад. Вятърът нагоре се усилва, носи облаци и често закрива върха. След малко минавам котата на Малък Полич. Тук духа здравата, мъгливо е и студено, та спирам да се облека. По-нататък обаче, по южните склонове на Голям Полич, е завет и отново се радвам на милувките на Слънчо. Не ми се върви по бруленото било, затова го давам мързелешки – през стената на яз.Калин и оттам – диагонално нагоре към вр.Голям Калин. Край язовира има три джипа с посетители, които един след друг потеглят надолу. В 17:50 стъпвам на Големия Калин, но съвсем за малко, колкото да погледна към х."Иван Вазов". На 50 метра южно под върха е тихо, топло и приятно, но като се качиш на ръба, от северния склон изригват такива струи леден въздух, че никак не предразполагат към стоене и зяпане.
Вече съм поизмислил какво да правя по-нататък и плановете ми изискват незабавно слизане по Джембевски рид, преди да е мръкнало съвсем. Трябва да стигна гората, та да мога да чувалувам удобно. Началото на слизането е много стръмно и уморените ми от дългото качване крака с право протестират. Ох, да знаят какво ги чака после...
Свличам се някак до канала на кота 2100 и началото на гората. Мракът бързо настъпва и трябва да извадя фенерчето. Нищо не ми пречи да легна тук, удобно е, но си мисля: метеоролозите говореха нещо за възможни превалявания. Вятърът, който излезе, като нищо може да додуха нещо мокро, а Джембевски рид не е леснопроходим дори в сух ден, камо ли в мокра нощ. Я да се смъкна аз по-ниско, възможно по-близо до Рилска река, та ако завали, да сляза бързо и да търся покрив.
Продължавам на фенерче. Пътека няма, но разчитам на това, че веднъж съм минавал и горе-долу зная, за какво става дума. Почва се с една равна, доста гъста гора с много паднали клони и храсталак. Има някакви противни презрели храстчета, високи до кръста, с пухчета като от глухарчета, които постоянно ми се лепят по лицето и ми влизат в носа. Ходенето на фенерче тук се оказва доста трудно. Кой знае защо, това силно ме амбицира да сляза чак до долу. "Като ще е гарга, да е рошава" – нахъсвам се все повече. Хайде сега да видим, дали мога да сляза целия рид по тъмно?
Повече заради спорта, отколкото от някаква нужда продължавам надолу. След доста газене и препъване в най-разнообразни растителни пречки достигам края на равното рамо на билото – вр.Железник. Оттук почва стръмно слизане надолу към устието на р.Елешница. В тъмното обаче погрешка хващам по-западния ръб, който като че ли се оказва по-лош.
Истинският празник започва оттук. Редуват се плетеници от клони, млади борчета, храсти, закрили едри скали и наклонени плочи, по които няколко пъти падам. Рискът да се нараня сериозно е съвсем истински, но необяснимият инат да сляза тъкмо тази вечер ме тласка напред. Добавя се един съвсем рационален стимул: от бъхтането силно ожаднявам. Много ми се ще да пия, преди да легна. "Ще вървя до първата вода", си казвам.
Старая се за следвам билцето, но при 10 метра видимост това не е никак лесна работа. Виждам препятствията едва като се блъсна в тях и както съм уморен, ме мързи много-много да заобикалям. С намаляването на надморската височина убедително се увеличава популацията от шипки и всевъзможни тръни, които направо ме разпарцалосват жив. Дори – истинско безобразие! – се появяват коприви-столетници, все още в цветущо здраве и жилещи. Много е топло и просто не мога да понеса ризата с дълги ръкави – карам по тениска и ръцете ми са издрани от горе до долу.
Теренът става все по-безобразен и накрая решавам да опитам по деретата, вместо по билото. Отначало има насърчаващи признаци – деренцето е влажно, може и да се пие вода скоро? После попадам на такава Хирошима от паднали дървета и триметрови трънаци, че в ужас бягам настрани. "Бягам" е силно преувеличено – всъщност кретам като костенурка, ама от инат не спирам. "Кого бе, мен ли ще спрат едни трънаци! Хайде де!" В този момент се провалям с трясък надолу в скрит от растителността пад и спирам в кълбо шипки. Бодлите са ме нанизали на толкова много места, че дълго обмислям, преди да направя първото движение, за да се опитам да се измъкна.
Сменям батериите на фенерчето с нови и това като че ли малко помага. Слизам още петдесетина метра и изведнъж чувам отдясно ромон на вода. Както съм жабясал, повече не ми трябва. Юрвам се към шума, но дерето (същото, по което безуспешно се бях опитал да слизам) е с много стръмни склонове. Слизам полека с катерене. Почти успявам да сляза стилно, но накрая един корен се счупва и последните три метра прелитам в претъркалващ стил сред облак пръст и хвърчащи сухи клечки. Охлузвам си болезнено ръката някъде. Добре, че фенерчето не е пострадало. Все пак съм в дерето, под петметров скален праг, от който падат десетина сладкопойни струйки. Избирам си най-дебелата и няколко пъти пълня шишето.
Надолу дерето е все така непроходимо, затова се налага да се кача обратно, откъдето дойдох. Донякъде всичко върви добре. После едно уж дебело дърво се оказва гнило, откъртва се и аз падам с главата надолу в някакви тръни, а цялото дърво се стоварва отгоре ми. Докато лежа в противоестествена поза, смачкан като сандвич между тръните и дървото и чакам да се убедя, че няма да продължа още по-надолу, си мисля, че имам голям късмет, дето ми се е разминало само с няколко нови драскотини от тръните. Крайно време е да спра да тегля дявола за опашката, да се кротна на някое равно място и да лягам да спя, преди да съм си строшил окончателно инатливата кратуна. Вече нали и вода пих.
Избутвам дървото, обръщам се с главата нагоре и доизкатервам склона. Все пак решавам да послизам още. Вече не ме е грижа, къде вървя, гледам просто да слизам надолу. От време на време по пътя минават коли и виждам, че шосето наближава. Остават около 200-300 метра, когато се нахендрям в ужасно тресавище от натрупани сухи клони с дълбочина един метър, през които са прорасли шипки. При стъпване се пропада до земята, бодлите те хващат отвсякъде и няма мърдане. За десет минути минавам пет метра. За още десет се връщам обратно. Е те оттук няма минаване! Освен това, тъмно-нетъмно, съм видял главното: зад бариерата от клони почва много стръмен склон над шосето. Голяма щуротия ще е да го пробвам на фенерче. Най-после, в 22:30, здравият разум надделява. Развивам шалтето на едно меко и равно местенце, мятам отгоре чувала и с облекчение се пъхам вътре. Горещичко е, но го оставям откопчан и скоро заспивам.
Нервните последни няколко часа смущават и съня ми. Сънувам, че дълго и упорито обработвам някакви данни (което наистина правех през последните седмици). По едно време обаче се поразсънвам и си казвам: идиот такъв, я зарежи тази програма, защото си насред Рила и все едно няма да можеш да запишеш резултата на файл! Тази мъдра мисъл прогонва досадния сън; минавам на по-приятни съновни теми.
Надигам се на разсъмване, отпочинал, свеж и доволен от живота. Едно охлузено място на ръката ми много боли при допир и няколко пъти ме е будило, затова го бинтовам, за да избягна неприятния допир до дрехите. После зашивам едно скъсано място на анцуга, също придобивка от нощните ми акробатики. Сега материалната част и личният състав са в пълен ред. Можем да продължаваме. Наумил съм си днес да ходя на Царев връх.
Друго нещо си е дневната светлина! За петнайсетина минути слизам на шосето без никакви падания и даже без нови одрасквания от тръните. Изглежда така лесно и просто, че пак се чудя, каква муха ми бе влязла снощи, та не си легнах някъде горе по рида и не слязох на сутринта като хората?
Пак съм жаден и първоначално се насочвам към Рилска река. Сещам се обаче за манастира отгоре, за хотелите наоколо и техните гости, които тъкмо се събуждат и изпитват божественото облекчение от обилната сутрешна дефекация. Не, ще пийна от друго място. След километър нагоре по асфалта спирам на р.Елешница. Тук водата е гарантирано чиста.
На картата се мъдри някаква жълта маркировка, пресичаща Рилска река километър по-нагоре. Не ме е грижа за маркировката, но се надявам на това място да има мост. Вървя и се оглеждам, но нищо такова не се вижда. Вече подминавам началото на Криво бърдо, по което искам да се кача. Отдясно се появява някакво кръчме с бунгала и рибарници. Влизам вътре ("Извинете, да ви се намира мост наблизо?"), но всичко живо още спи. Поразтъпквам се край рибарниците – ни помен от мост. Е, няма избор – мятам обувките през врата и прегазвам реката. Отсреща се ширят красиви ливади, а над тях – още по-красивият склон на Криво бърдо, обрасъл със смесена гора, която представя най-възхитителната есенна картина, която можете да си представите. Тръгвам нагоре през хубава, едра букова гора. Върви се леко, макар шумките да са хлъзгави. Бърдото се оказва по-високо, отколкото изглежда отдолу. Доста време попъшквам по стръмнината, но на билото му ме очаква награда – има хубава пътека, на места прерастваща в доста широк път. На първата слънчева поляна сядам да закуся в 9:30.
Нагоре около два часа се занимавам с това да се прехвърлям от пътека на пътека и от път на път. Сякаш на никоя не и се отива право нагоре, както аз искам; все напират да подсичат. И всичките са повече или по-малко обрасли. Заоблачава се. Доста време вървя покрай полузакопан водопровод от PVC тръби. На едно дърво е закована малка квадратна дъска със странен, избелял до неопределим цвят надпис: "ЛФ 1954". По едно време поредното пътче така зараства в млади борчета, че десет метра трябва да пълзя на четири крака под най-ниските клони. Решавам, че повече не е оправдано да го следвам. Зарязвам всички пътеки и се качвам на билото. Това се оказва добра идея: билото е широко, обрасло с едра, стара, рядка смърчова гора. Ходенето тук е удоволствие.
Продължавам да се изкачвам. Стигам края на гората, нагоре е само трева и малко хвойна. Следват няколко гърбици. Наклонът постоянно намалява и изглежда, че аха – и следващото възвишение ще е последното, но все се оказва, че има още, и още, и още. Времето е тихо, но мъгливо. Не се виждат нито Цареввръшкото било пред мен, нито Мальовишкото зад гърба ми. Най-сетне наистина стигам билото. Царев връх е наляво, през мъглата се мержелеят две каменни пирамиди. Отивам дотам, "да се разпиша". За съжаление мъглата е захлупила всичко. Мрачно и сиво е, няма ги очакваните хубави гледки. Подухва студен вятър, но не може да се мери с вчерашните хали. Свивам се в якето и тръгвам да си ходя. Време е, вече е 12:30 часът.
Вървя малко по билото до вр.Ризваница и след върха се отбивам наляво по рида през вр.Ковачица, който изглежда най-прекият път към с.Бистрица (Благоевградска). Началото на слизането не е много приятно – голяма стръмнина по дебели тревни туфи. Скоро обаче наклонът намалява. Облаците се вдигат като с магия, та чак ме доядява, че не съм тръгнал с час по-късно – сега горе небето е синьо и бистро и гледките навярно са великолепни.
През поредица малки връхчета слизам до самата Ковачица, на която се мъдри някаква кула с две стари чинии. Тук има хубав извор. Слънцето, което ме бе изоставило около Царев връх, отново сияе весело. Пльосвам се на една поляна да обядвам, зарадван от това, че отново съм стъпил на път – туфите дотук са ме уморили доста. Те и обувките са калпави, ама като те е наказал оня с брадата да носиш номер 48, много не отбираш.
След хапването светът изглежда много по-светъл и щастлив. Слизам по приличен път и всичко е добре. Минавам край група майстори, които нещо строят край пътя.
- Добър ден! Какво ще става тук?
- Хотели правим, хотели! - шегуват се майсторите.
- А, добре, като ги построите, ще дойда да спя!
"Хотелите" явно са каптаж, защото надолу са изкопали дълъг канал, в който е положен дебел маркуч. Вече даже и водата е пусната. Водопроводът отива към селцето отдолу, разположено много живописно на няколко тераси по южния склон. На картата има две имена: Тренчовци и Гьошевци, но аз не успявам да ги разгранича. Дотам се качва чер път, по който от време на време мъчително бръмчат коли. Отгоре го виждам, че прави голям завой, и успявам да намера пряка пътека, за да го пресека. Към 17 часа стигам асфалта по долината на Благоевградска Бистрица. Село Бистрица е малко надолу, но даже не се налага да вървя дотам: един добър челяк ме качва на стоп направо до Благоевград. Тук температурата е лятна, но кой знае защо всички по улиците ходят с якета, а тук-там се виждат и палта. Тия хора ли не са добре, или аз не съм? Аз съм по тениска и определено ми е горещо.
На автогарата оплюсквам три банана, докато чакам автобуса. Много добре ми идват след два дни сухоежбина. Тъмнината се спуска над склоновете на Рила и Пирин.
След два часа съм в София. Тук вали дъжд! Мразя го в червата прокълнатия климат на този скапан град.
|
Усмихнатата Рила
