|
24 октомври, Рила, Прозореца (седловината между Злия зъб и Орловец)
Злия зъб (за загряване :)
Пустото куче не се отлепя от нас! Не знае, че се навира там където не му е работа. А и е животинка – дадохме му да хапне. Та съвсем се залепи. Оглеждаме малкото отвесче на Злия зъб. Кой от двамата? Инициативата за това приключение беше моя така, че... Поемам към скалата. Има хватки. Не взимам веднага въжето за да ми е по- удобно. Сашо ми го хвърля отдолу. Стигам до закрепването и го пускам. След малко сме на върха. Панорами, снимки, кеф!... Време е за слизане. Никой не му се слиза без осигуровка и затова минаваме на двойно въже.
Минути по- късно Сашо седи и замислено гледа улея. Кучето също. Идея си няма какво ще правим. Тръгваме надолу. Отначало е екстра – сипей от средно-големи и по- големи камъни в леглото на улея. Движим се отдясно за да не изкълчим някой глезен на нестабилнен камък. Първо прагче. Свежи сили, удобни хватки и въпреки обратния наклон е лесно! Аз съм отпред Сашо ме следва плътно. Кучето някак минава отстрани. Махам към него, викам му „чиба”, а то си проскимтява и цепи все надолу с нас. Няма оправия. По едно време ми писва и го зарязвам. Втори праг, трети... Засега не е толкова трудно. Само дето няма място за осигуровки. Може и да се измисли нещо, но не и като си изтегляш въжето отдолу. Кучето остана някъде горе. Известно време лаеше, но скоро явно ни отписа и хукна да търси по- нормални туристи :)
Стигам до първия по- голям праг – 10-12 метра и хубав надвес. На практика голямата скала на която съм стъпил е „увиснала” във въздуха!... Няма никакви шансове за слизане на класика! Никакви възможности за осигуровка! Тъкмо започвам да се отчайвам – не ми се иска да напускаме дори и за кратък пасаж улея, когато виждам нещо наистина страхотно. На 5-6 метра между скалите има кухина, водеща надолу. Има вързан ринг от някакво въже – 10-10,5мм, но състоянието му е такова, че недвусмислено свалям раницата и се вмъквам висейки. 4-5 метра, 1 шпагат и две стъпки – по- лесно е от колкото изглежда. Слизам долу и се оглеждам. Не знам защо ми минава мисълта за спяща мечка и бърлога. Осветявам с челника. Тук друго освен бяла мечка не би стояло. И поради относително малкия шанс за бяла мечка по нашите ширини продължавам. Хм... Накъде? В основата на скалата пред мен има едно стеснение, водещо още по- надолу. А на нас това ни е посоката, де. Тесничко е, но това не плаши душа „пещерняшка”!:) Вмъквам се. Виж, раницата минава доста по- трудно. Сашо вече се е спуснал и се е ухилил доволно през стеснението. Надолу остават някакви си 5-6 метра. Спускам се на „зацепване” и се озовавам... Точно под падащата вода! Слава богу- тече едва, едва! Все пак докато издърпам „протестиращата” си раница се понамокрям, което всъщност е приятно!
Надолу, надолу, надолу!... Праговете сякаш нямат край! И на всеки трябва да решаваш – слизане „на класика” или с въжета. Ту сваляме седалките, ту ги слагаме. Въжетата натежават, понеже са мокри На поредното водопадче се налага да оставя една здрава въжена примка „Еделрид”, от което ме заболява сърцето. Този улей обаче, ми даде толкова хубави и екстремни емоции, че най- малкото което му дължа е това! А да не забравяме и за улеснението на хората след мен :)
Слънцето пада все по- ниско. Не ми се замръква тук. Въпреки, че проблеми няма. Челниците с новите „супердиоди” са достатъчни за избор на закрепвания и за оглед на терени за слизане. А такива дейности на челник винаги са ми били било много приятни. Някак си се концентрираш много повече. Фокусираш цялото си внимание в една точка и резултата е на лице...
Абе, нощта си е още много далеч! Заедно със снимките и похапването сме слезли почи до края на улея за 3 часа. Най- много ни забавят мокрите скали при слизането на класика. „Лигавите” мъхове и водорасли в тях се избягват задължително. Стъпиш ли, леда ще ти се види като азбестово покритие на скалата :). Така, че внимателно търсим алтернативи. Когато достигаме първите дървета, вече имаме възможност да се спускаме и странично на праговете, по стръмните на места вече тревисти склонове. И тук вниманието е голямо. Редовен номер е задържан от основата на някое дърво камък да „хукне” надолу. Затова – старателно оглеждане и повишено внимание...
За финал се набутвам в една тясна цепка, която в долната си част се оказва мокра. Продължаването ми (с раница на гърба) не е много разумно. Хич не ми се катери обратно нагоре, та затова виквам на Сашо за въже. След две минутки при мен се спуска „двойно”. Последно „зацепване” с коляно и дясна ръка. Отварям с лявата клучалката на карабинера. Нареждам старателно въжетата в осмицата и завъртам муфата. Внимателно се отпускам, защото над мен няма протектор и въжето се опира в скалата. А и 2 метра са си два метра – може да се прибиеш както казват „като куче”. Накрая с една смешна акробатика едновременно се отблъсквам от скалата и вкарвам рязко въже в осмицата. Така, успявам да не се бухна в малкия вир под цепката и се озовавам на сухо. След секунди Сашо е при мен!...
Край! Улея свърши! Правим снимка за спомен и за някакви броени секунди се опитваме да върнем лентата назад, гледайки нагоре към притъмнелият вече улей. Невъзможно е... Няма памет, която да възстанови емоциите и изживяването! Остава само едно прекрасно, изпълващо чувство, което не поднадлежи на описание! Но съм сигурен, че всеки от този форум е имал свои такива моменти. И знае за кое чувство говоря! За блесналия поглед, приятелството, вярата в себе си и всичко останало! Радвам се, че двамата със Сашо го изживяхме отново. Пожелавам го отново и на всеки от вас! Успех и слънчеви пътеки!...
Момчил
P.S. – Снимките ще ги качим до ден-два в отделна тема с обяснения!Редактирано от Плaнинapчo на 25.10.06 22:04.
|
Синият улей - страхотна емоция!...
