|
След като показах мечките - да дам сводката и за другото.
В началото на август направих едно преходче (да го наречем екскурзионно летуване) в националния парк в Аляска.
Това е най-обширният национален парк в Щатите, на чиято територия се срещат три големи планински вериги - Рангелите, Елаясите и Чугачите. Вписан е като Световното наследство от ЮНЕСКО. Рангелите и Елаясите, макар и не много високи в абсолютни цифри са целогодишно бели и стават предимно за сериозно зимно планинарство. За екскурзионно "летуване" са подходящи Чугачите, из които и бродихме нагоре-надолу на надморската височина между 500 и 1500 метра.
Чарът на цялото преживаване е в абсолютната дивотия. Никакви пътеки, никакви човешки стъпки. Самолетчето те оставя някъде около 70 км от базата МакКарти и, ако успееш да се добереш до уреченото за прибиране място в уреченото за прибиране време, имаш шанс да бъдеш прибиран. Стига времето и атмосферните условия да позволяват. И пилотът, с когото си се разбрал да не е изчезнал, без да остави бележка на друг за съществуването ти. Ако не си се добрал, имаш шанс да бъдеш потърсен от въздуха из района, през който си заявил, че ще се предвижваш. Но не и преди да дойде уречения час. Дотогава разполагаш за връзка с една радиостанция, която обаче работи, само ако в обхвата и влети със самолетче някой, който би те чул. За осем дни мярнахме само едно самолетче. И това е в най-натоварения откъм авиотрафик сезонът! А друг път освен по въздуха няма никакъв! Пеша е непроходимо, по река Тана без подготовка и екипировка надали е мислимо да се пробваш изобщо. Срещу мечките гризли оръжието ти е само един спрей с пиперлив газ за печелене на време.
За по-силно усещането за изолираност и състояние на зарязаност сред стихиите, първият ден валя тих напоителен дъжд, а ниска облачност ни захлупва и скрива гледката във всички посоки, свеждайки видимостта до минимално необходимото за непосредствена ориентация - долина, тъмно студено езеро, стръмни скломове, силуети на възвишения с неопределима височина, проход (вероятен), река, брод (вероятен), море от мокра хвойновидна растителност, мечешки изпражнения (стъпките от мечки започват да се забелязват чак на третия-четвъртия ден, когато окото се набива достатъчно). Следваше осемдневен борбен преход през скалисти планински проходи, клекоподбни храсталаци до над темето, ръбести морени, леденостудени схващащи глезени и колена буйни потоци, ледници, неколкостотинметрови стръмни сипеи. И така - около 75 километра (десетина пъти по-кратко от Ком-Емине)! От самолетчето виждаш чакълесто речно корито. Викаш си - идеално за разходка. На земята мащабите се коригират и камъчетата се превръщат в морени, надвишаващи човешки бой. Ледника Тана го прекосявахме половин ден. При това на зиг-заг, защото е лабиринт от бездънни цепки, върху който би имало добра видимост от птичи поглед, но не и от повърхността. А насипите смелена и натрупана като с гигантска фадрома земна маса край ледника са над стотина метра високи и трябваше да се преодолеят на излизане от ледника.
Всичката храна естествено се носи на гръб. В ... мечкоупорни бидони. Които съвсем по американско-консуматорски излизали с нови модели всяка година, защото ужким мечките се научавали да отварят миналогодишния модел. Със сигурност не и рангелските мечки. Там хората сме съвсем като извънземни за тях. Толкова рядко е присъствието ни. И за мечките, които за късмет не срещнахме на живо, и за яребичините роднини, на които щяха да се пръснат сърчицата, колчем неволно се надвесвахме над гнездата им, и за дребните бозайници-лакомци с черни муцунки (wolverine, англ.; россомаха, рус.; ??, бъл. ), и за ... пчелите! Тия обаче не ни мелеха просо. Не прощаваха. Най малкото, ако си им настъпил гнездото сред най-гъстите клекове без никаква възможност за бягство. Размина ми се с едно ужилване, но не всички имахме такъв късмет. При удал им се удобен случай Крис зад мене го ужилиха 8 наведнъж. Комарите са огромни, но мудни и лесни за убиване. Действат целодневно. За разлика примерно от африканските, които излизат "на работа" само по здрач за по няколко часа.
С течение на дните ни се сруваше, че някак си печелим доверието и уважението на планината, та в последния ден ни награди със най-сочни зелени алпийски поляни, най-бистри езерца и най-ярко синьо слънчево небе. Да видим най-сетне гледката към доминиращите бели ледени масиви на Рангелите на хоризонта.
В началото имах силни съмнения, че ще издържа. Главно заради проблеми с коляното, от които бях позагубил доверие в тялото си изобщо. Щяло да боли. Нищо подобно! Това ходене направо ме възроди. И физически и психически. В края не ми се тръгваше. Даже бих се разочаровал, че самолетчето все пак дойде да ни прибере, ако не знаех, че сме останали само с шепа овес в раниците и няколко шепи боровинки сред природата.
А как избощо се озовах точно там? Ами, така е устроен съврменният свят, че най-голямата дивотия я откриваш ... в интернет с Google.
Илюстрации:
Аз позирам май само на една единствена с червено яке на леден фон.
И за да не каже някой, че съм бил в Аляска, а не съм снимал гробище: .
Че кръстовете са православни, а буквите кирлиски, не е случайно. Дето се вайкал чукчата: Царь плохой. Аляску продал. Чукотку не продал
Редактирано от Димитъp на 09.09.06 02:15.
|
Рангел - Св. Илия
