|
Станахме в 4. Бързо хапнахме по един сандвич, събрахме палатката и тръгнахме към Козичино. По-добре да спечелим малко разстояние и време, защото знаем какво ни чака по обяд.
- Абе, Гьоко, ти винаги ли заспиваш така бързо и спиш като пън? – попита Васко.
- Защо? Какво трябва да направя?
- Ами снощи докато аз си превързвах краката, ти беше заспал вече. Аз не можах да мигна от тези чакали, а ти май беше спрял даже и да дишаш. Няма да се обърнеш, няма да се завъртиш ...
- Ми кво да ти кажа, човек ... Ти каза, че си слушал много виенето на чакалите в казармата, че те по принцип не нападат. От кво да се притеснявам? Пък и като съм ходил цял ден, предпочитам да спя, вместо да обръщам внимание на такива подробности. Е, да бяха прасета, друго щях да кажа ....
За вълка говорим, а той в кошарата! Изведнъж насреща ни 10-ина диви прасета. Замръзнахме на място. Добре че прасетата излязоха разбрани и не ни взеха за опасност.
Малко след товеа бяхме над село Козичино. На изгрев слънце.
Не, това не е залез. Това е изгревът над село Козичино.
Влязохме в селото. От един двор с ранобудни стопани си наляхме вода и продължихме по тихите улички на селцето. Цареше невероятно спокойствие. Спокойствие, което не бях чувствал по този начин от детските ми години .... По някое време се обаждаше някой ранобуден петел и нарушаваше тишината.
Минавайки покрай един обор, разбудихме животните вътре. Обади се куче. Измуча крава. Еееех, спомени, спомени ....Отпреди 15 години .... И точно на място запяхме “Когато бях овчарче”!
На края на селото се събираха лястовички:
Нима вече е време да си ходят? Толкова бързо ли свърши лятото?
Развидели се напълно, а ние крачехме леко и свободно към телевизионната кула:
Бяхме подминали Дюлинския проход и вече чувствахме близостта на морето. Но все пак, пътят трябваше да бъде извървян докрай. Колкото и малко да беше, колкото и по-силен да ставаше мързелът. Трябваше просто да походим още 10-ина часа.
От кулата надолу се спуснахме по нещо като сипей. Излязохме на асфалтов път и по него продължихме на изток. Вдясно от нас се виждаше Слънчев бряг. Той се виждаше още снощи от Сини рид, но тук беше на една ръка разстояние. Просто ей там, отресща. Ура, морето беше близо!
И маркировката се изви наляво и излезе от пътя. Точно противоположно на Слънчев бряг. Е да, нос Емине беше доста навътре в морето. Но пък отпускането беше свирепо. За съжаление.
По едно време в гората (да, и тук има гора!) се натъкнахме на един цигански катун. Поздравихме ги и продължихме напред. Но малко по-късно децата ни настигнаха. Е, трябваше да внесен малко разнообразие в ежедневието им:
Малко по-късно излязохме на пътя Бургас – Варна. Наложи се принудителна почивка от три часа, изразена в пиене на бира с картофки и изчакване слънцето да прибере горещите си лъчи. Ето че на изток, човек спокойно може да нарече “лошо време” горещината и топлината!
Еееех, след тези бири, изобщо не ни се тръгваше. Но няма начин! Последний напън вече е настал!
Влязохме отново в гора:
Тук се натъкнахме на нещо странно. Явно подплашени, две сърни вместо да избягат надалече, направиха 3 бързи обиколки около нас. Останахме като гръмнати. Просто не можахме да мръднем. Прекрасни животни!
След това излязохме на някакво странно шосе, може би същото, на което пиехме бира, но това да е негово продължение. Не зная, но там маркировката изведнъж секна. Излезе на шосето и изчезна. После се появи няколко километра надясно по асфалта. И след това излезе от асфалтовия път и зави на изток. Директно на изток. Оттук нататък това беше посоката! Без завои, без заобикаляния! Само на изток и направо! Към Целта! Към нос Емине!
Повървяхме доста, докато стигнем до място, откъдето да се вижда морето:
Обувките ми вече бяха останали без стелки. Всичко беше разкъсано и след цял ден ходене, усещах и най-малкото камъче как се впиваше в ходилата ми. Васко твърдеше, че се чувства добре. Много му дойде на момчето. Дръпнах го една свирепа надпревара с времето, на едно жестоко натоварване, при положение, че той последните месеци нямаше никаква подготовка. Но края вече се виждаше.
Привечер бяхме в село Емона:
Влязохме в селото с идеята, че ще ядем сладолед в някой магазин. Пак не се получи. Оказа се, че в селцето няма магазин. Има само кръчма. Която изпълнява ролята и на магазин. Но сладолед няма. Ние изтичахме до носа, хвърлихме в морето камъчета, които носихме от връх Ком, взехме си по едно камъче и оттук за спомен и се отдалечихме на няколкостотин метра от носа и поделението до него.
Опънахме палатката на самите скали. На 5 метра от брега. Походът приключи. Нямаше шампанско, нямаше почести. Имаше само умора.
- Честито, Васко! Браво! Успяхме! Поздравления!
- Честито и на теб, Гьоко! Справихме се!
- Как са краката? Как се чувстваш?
- Абе, изморен съм, но не чак толкова, след като зная, че приключихме. Ще пием ли по ракия?
- Уф, нека утре, не ми се пие нищо сега. Изморен съм.
Останах на скалите да погледам малко в тъмното море. Беше вече тъмно и светлините на фара на самия нос Емине се виждаха ясно отсреща. Зад нас светеше село Емона. Надясно светеха примамливо Св.Влас и Елените. Походът свърши.
720 километра пеша. Това беше изминатото разстояние за дванадесет дни. Какво имахме насреща? Чудесна природа, разнообразна природа. От тревите на острия връх Ком, през билото на Тодорини кукли и скалите на Лакатник. После ветровития Мургаш и проходите Битиня и Арабаконак, връх Баба и прохода Кашана. Тревистото било на Свищиплаз, Паскал, Булуваня, Брананица и Тетевенска Баба, през Вежен и Юмрука, та до Козя стена! Центалния Балкан с Купена и Ботев. Пеещите скали на Мазалат, Паметника на Свободата на връх Св.Никола, Бузлуджа .... Гъстите храсти и коприви между гара Кръстец и х.Грамадлива. Връх Чумерна и Еленския Балкан, град Котел и проходите Върбишки и Ришки, обширните широколистни гори на източния Балкан, малките спретнати селца из тях. И морето ...
Един път, изминат от двама приятели и не само. С помощта на съвременните комуникации ние си контактувахме с близки и познати, които с интерес следяха нашия поход.
Защо ли извървяхме този целия път? Може би заради природата. Може би заради усещането, което не може да се сравни с друго подобно на него. Заради едно старо приятелство. Не беше жизненонеобходимо, не беше животоспасяващо. Или може би заради обещанието? Може би просто ей тъй, за удоволствие .... За удоволствие ли? По някое време вече не е удоволствие да ходиш по 15-16 часа на ден и раницата да се впива в раменете. Дори става досадно. Но въпреки това, изживяването е невероятно. Не може да бъде описано. Просто трябва да се почувства. Да тръгнеш да дълъг път, по който да разчиташ на себе си и приятеля с теб. Да ядеш това, което си носиш на гърба и да спиш там, където те свари нощта. Защо ли? Или пък заради нещо друго ... Но ... млъкни, сърце ....
Задуха вятър. Захладня и аз се прибрах в палатката. Тази нощ ще спим на нос Емине. На крайната точка от похода.
"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."
|
Дванадесети ден: Нос Емине .... [re: Гьoko]
