|
Събудихме се в 4.15 часа. Малко поизлежаване, малко размотаване, събрахме лагера и тръгнахме бавно и внимателно по пътя нагоре. Беше тъмно. Маркировката си личеше ясно и светеше с отразената светлина от нашите челници. Докъде ли щяхме да стигнем днес?
Докато размишлявах наум, дочух стъпки. Човек! Да, ама не! Ето този сладур
се шмугна в храстите.
После почна да се развиделява и тогава видяхме една огромна дива свиня. Изгрухтя се някъде напред и със страшна скорост премина голямото животно. Беше само, но ни стресна много. Значи тук, на изток, е райско място за животни. Чакали, диви прасета, таралежи ... а можеше и още нещо да видим ...
Спряхме за закуска на пътя. Васко си разглеждаше пораженията по краката:
Беше светло и спокойно. Хладно, но въпреки това юлското утро предвещаваше горещ и задушен ден.
Продължихме по пътя и излязохме на откритото било. Пред нас се откриха полята. Сухи и горещи. Предстоеше ни мъчителна битка с жегата. Дали щеше да е за последно? Ако ходим цял ден и цяла нощ, дали утре няма рано призори за сме на морето? А дали няма да се загубим? А дали ще имаме сили за последен 25-26-часов щурм?
Пак влязохме в гората:
Чухме скрибуцане на каруца. И човешки глас. Изтичахме да настигнем човека, да ни каже откъде да минем, как да стигнем до Дъскотна ... Дали е по-добре отдолу или да ходим по билото.
За човека беше безразлично, понеже той се возеше на каруцата и му беше все тая откъде ще мине. Пътища навсякъде, всичките еднакви, дали ще е отгоре или отдолу – все едно!
Ние се помотахме малко по билото
и слязохме към село Планиница.
По пътеката надолу пред нас с бясна скорост се носеше още един обитател на горите на Източна Стара планина:
Малко след това видяхме още 3-4 костенурки. Явно са имали тук среща преди месец и сега се разотиват ....
Вече слязохме долу на полето:
Влязохме в селото. Намерихме един магазин и с удоволствие атакувахме киселото мляко на магазина. Малко трудно се разбрахме с продавачката какво искаме да си купим, но мисията мина успешно. Една бабичка пък от съседния двор ни подари малко краставички, та угощението стана пълно. За съжаление .... трябваше да тръгваме ...
Беше едва 10.30, а слънцето изгаряше всичко живо по пътя. Как ли ще ходим днес? Направо не ми се мислеше.
- Васко, дай да стопираме някой?
- Ами добре, ама кой? То оттук жива душа не минава ...
Прав беше човека. Нямаше коли, нямаше камиони, нямаше трактори. Само няколко малки моторчета “Simson” профучаваха по пътя. И така – до с.Дъскотна.
В селото наляхме вода, пак се консултирахме за маршрута и продължихме напред.
Пак дъбова гора, която полека-лека премина в огромна букова гора. Не очаквах да има такива гори наоколо. Мислех си, че последните дни ще ходим по поле и асфалт, даже може и на някой автобус да се качим .... А то какво се получи – гори, гори, гори ... Жега, жега, жега ... Следващата цел – с.Топчийско. Но до него – през букови гори!
На едно място в гората имаше ледоно студено поточе, чешма и беседка. В беседката бяха заседнали на бира и ракийка зам.шефът на Айтоското лесничейство с още няколко човека. И от тях взехме разяснения, даже повече отколкото можеше да запомним. Просто човекът беше разговорлив ...
Но преди с.Топчийско се оказа, че трябва да минем през селата Добра поляна и Средна махала.
В крайна сметка стигнахме до мечтаната цел – с.Топчийско. Следваща цел – ами разбира се, че някой магазин. Купихме си разни неща за ядене – вече никой не искаше поглежда към овесените ядки. Хапнахме, починахме си добре и продължихме към морето. В частност, към с.Козичино.
Надявахме се, че пътя оттук до телевизионната кула след Козичино е по асфалт. И ще може да ходим цяла нощ, без да се притесняваме, че ще се загубим. И така ще избегнем жегата. Ами, разбира се, че не се оказа така. Хайде, пак в гората! И така, от чешмичка на чешмичка, от полянка на полянка, докато не се стъмни. За наше огромно съжаление малко след като се стъмни, попаднахме в една гъста и непрогледна гора. Следенето на маркировката и пътеката изискваше доста усилия от наша страна. Към 23ч достигнахме някакъв рибарник, подминахме го и решихме, че е крайно време да лягаме да спим.
Вместо приспивна песен, пак слушахме воя на чакалите. Ама много мили животинки! Ти си лягаш и те ти напяват, напяяяяват ....
"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."
|
Единадесети ден: Къде е морето? [re: Гьoko]
