|
Сутринта си отпуснахме един час. Станахме към пет часа. Тръгнахме по асфалта на върбишкия проход. Странно, но имах чувството, че се връщахме назад към Котел. А според компаса и картата, всичко си беше о’к! За Васко също имаше нещо гнило по пътя. От минералната чешма надясно, после по пътя ... и изведнъж маркировката изчезна.
- Абе, Васко, така и така не знаем къде ходим, я дай да закусим, може някой да излезе от тези къщички и да ни каже кво да правим. Кво ще кажеш?
- Ми добре, хайде да ядем!
И пак овесени ядки! Ей, само да свърши този поход, поне 6 месеца няма да вкуся овесени ядки! А толкова много ги обичам! Tука като ядеш по поне два пъти овесени ядки с луканка и малко почва да ти идва нанагорно.
Тъкмо приключихме с яденето и един човек се появи отнякъде. Попитахме го за маркировката, отговори ни на развален български. Хайде стига бе, тия тука не говорят ли нормално?!
Оказа се, че сме били тръгнали по правилния път, просто маркировката оттук нататък е рехава.
Вървяхме по черен път в една прекрасна дъбова гора. Всичко беше зелено. Задмина ни един микробус. После пак тишина. Чуваше се само песента на птичките.
Стигнахме до една чешма.
Отворихме картата. Лошо ... Явно оттук нататаък ще ползваме картата само за ориентир, кое след кое следва. Пътеки, маркировки и други такива неща, можеше само да гадаем къде се намират по тази карта. Лошото е, че според тази карта, водата ще е дефицит. Но пък наблизо се намираше язовир Луда Камчия. Ако пътеката излезе на него, нещата ще са супер!
Мина ни през ума идеята да ходим докато намерим Камчия и по нея, по нея, та до Ришкия проход. Да, ама в тези гъсталаци, един Господ знае къде ще се забием и на какво ще се натъкнем. Я да си караме по царския път!
Изведнъж “царския път” пресече река Елешница.
От едно поточе, което се вливаше в реката, заредихме вода. По-нататък се натъкнахме на едно сечище. След кратък разговор с горския, който отново ни обяви за луди и хора без работа, продължихме по маркировката нататък. Тук гората вече беше букова, вдигнахме надморската височина, а времето напредваше и слънцето безмилостно прежуряше. Имаше безброй пътища и пътеки, направени от дървосекачите. Маркировката личеше добре. До едно място.
Според картата започвахме изкачване на връх Байряка – най-високия връх оттук до края. На картата ни пишеше 818 м.н.в. Хм, какво ли са 818 метра?!
Този връх ни взе здравето. Яката денивелация, жестокото слънце, ужасните мухи и последиците от дървосекачите се оказаха доста големи пречки за нас.
Както маркировката беше добра, изведнъж изчезна. А ние вървяхме по единствения път, по който можеше да се стигне догоре. Тук-там имаше някаква стара маркировка, която напълно изчезна след около 15 минути. Повъртяхме се, повъртяхме се, оставихме раниците и тръгнахме да търсим маркировката. Васко се натъкна на едни дървосекачи-бракониери, които изплашени го попитали дали е сам. Казали му за някаква пътека, която “минава ей нататък”, пък той им обяснил, че се връща при “групата” и продължавали по пътя.
Намерихме в крайна сметка пътеката. Трудно човек би се оправил без загубване там – просто дърветата с маркировка са изсечени! Ужас! А през целия ден тези изроди се опитваха да ни изпият кръвчицата:
Изкачихме Байряка. Мислехме, че язовира ще се види оттам. Да, ама не! В тази гора нищо не се виждаше. Започна стръмното слизане от върха. Надолу и все надолу.
За втори път се подведохме по следите на мотористите. Пак пропуснали един завой и продължили надолу. Хайде, пак оставихме раниците и се върнахме назад. Загубихме 40 минути, ама е голям кеф да ходиш без раница! И губенето си има своя чар!
Тук вече гората беше значително по-ниска и по-гъста.
Спряхме да обядваме. В 16 часа. Умората си казваше думата. Аз едвам ходех. Мухите се лепяха по мен и допълнително нажежаваха обстановката. Липсата на вода също. Все чакахме да се появи отнякъде проклетия язовир, а него все го нямаше и го нямаше.
Започна пак изкачване. Естествено – пак в гора:
Нагоре и нагоре. Стигнахме някаква връхна точка. Ура – видя се някаква гледка! Нещо различно от гора и мухи! А гледката беше към Ришкия проход. Скалите!
Още малко и може би ще стигнем проклетия проход. Вече едвам си влачехме краката. Явно до язовира не се стига. Явно няма да се изкъпем и днес.
Малко по-надолу вече се чуваха автомобили. Ние си ходехме по гората, а колите си бучаха някъде напред. Почна да става досадно. Все едно някой местеше прохода напред. Ходим, ходим, а проход няма!
И когато пред нас беше вече асфалта, се натъкнахме на следната маркировка:
Споменахме набързо майката на този, който е поставил така табелите. Как може така да се гаври с бедните туристи?! Идиот!
Последва кратка консултация с картата и компаса. Интересуваха ни посоките север и юг. И тръгнахме на юг по Ришкия проход с идеята да стигнем до хижата на язовира.
Но първо стигнахме до едно горско стопанство – ГС”Немой дере”. До входа на дворчето си течеше спокойно и примамливо една чешмичка. Няма да ходим до язовира! Тука ще е Мястото! Атакувахме чешмата. Поизмихме се, седнахме да починем. От горското излезе един човек. Поразпитахме го за гората. За пътеките, за маркировката. Значи трябва да се върнем до маркировката. От Крумовия мост надясно по реката. След около 10 км трябва да излезем на голяма поляна, която наричаха Петолъчката, понеже от нея излизат 5 пътя. Ние трябва да тръгнем по пътя, който ни се пада отляво на нашия път. Той ще ни отведе на билото и оттам може да продължим по него до Дъскотна или да слезем в Планиница и оттам да продължим към Дъскотна. Добре, маршрута е изяснен. Сега да помислим за вечерята. Получи се страхотна гозба с ориз, гъби и всевъзможни подправки. Плюс салата от един голям домат, който ни даде човека от горското ..... ееех, каква царска вечера си направихме. Е, хората от спиращите камиони ни гледаха странно, но и това е част от пътя. Май за всички изглеждахме странно. А си бяхме двама най-обикновени туристи. Извод: туристът изглежда странно!
Събрахме си багажа и тръгнахме по указания ни от човека път. Стигнахме т.нар. Крумов мост. Странно за мен, но в тези краища на България се спореше за това дали прословутата битка на Крум с византийците се е състояла на Върбишкия проход (както си пишеше в учебниците по история) или на Ришкия проход. Тука вече историците имат думата.
Ние се отклонихме по пътя надясно. Маркировката си личеше ясно, докато не се стъмни. После се стремяхме да не изпуснем пътя и така до поляната. Там си харесахме едно място за опъване на чувалите и докато спорехме дали да разпъваме палатка и дали има някакви животни наоколо, се чу воя на чакалите. Хм, я да си опънем палатката, че някой да не дойде да ни отмъкне храната, докато спим!
"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."
|
Ден номер десет: Кошмарът на Изтока! [re: Гьoko]
