|
Привет отново! Извинявайте за дългата пауза, надявам се, че вече няма да има проблем със снимките.
Събудихме се в 4, тръгнахме в 4.30. Нищо ново под слунцето, т.е. под звездите. За слънцето беше рано. Е, появи се и то след време:
Уж снощи ходихме четири часа и половина, уж до Вратник от х. Чумерна бяха 7 часа и 45 минути, а след час бяхме на прохода. Отминахме историческата Агликина поляна и бяхме на прохода. Оттам малко ходене по асфалт. Харесахме си едно местенце и спряхме за закуска. Имахме си вода, а следващото място за зареждане на вода беше Изворите на Камчия. Изворите, които така и не видяхме.
Вървим си ние по маркировката, губим я на моменти, после пак я намираме ... Пред нас беше изровената пътека от моторите, които минаха предния ден. И водейки се от тези мотори, по едно време се усетихме, как сме се изгубили. Бяхме слезли доста надолу. Явно някоя групичка (или групички) с мотори се е объркала, после се е върнала обратно, а ние по следите им. Да, ама трябваше да се качваме пак на билото. Време е да разнообразим маршрута.
Поразгледахме картата, поразгледахме около нас – нищо. Тръгнахме по един коларски път и така до някакви сгради, явно говедарници. И хоп – синя маркировка. За село Раково. Да, ама табелата сочи наобратно. Демек, пак през билото. Какво ли да правим? Ха напред, ха назад. Накрая седнахме на един мост и обядвахме. Ами така де, на гладно човек не може да вземе правилното решение. И решението дойде от само себе си. Вървим по пътя, докато стигнем някое селце или махала. Като гледаме на картата (ах, защо ли нямахме някоя по-подробна карта), май щяхме да отидем в село Кипилово. Повървяхме, повървяхме и срещнахме едни цигани. Къпинари. От Кипилово.
- Момчета, ще се върнете 100 метра назад и ще тръгнете по реката. Тя е пресъхнала, ама по нея, по нея и сте в селото – казаха ни къпинарите.
- Айде, със здраве! И мерси за помощта – и тръгнахме към реката.
Реката всъщност беше корито на река. Може би някога тук е имало река, но не и сега. На картата имаше отбелязана някаква синя малка ивица, на която пишеше “Сухата река”. Та по нея, по нея – и на един път. По него, по него – и в село Кипилово. Там една добра женица ни нагости с леденостудена кипиловска вода. И сега трябваше да мислим какво да правим. Разбрахме, че Котел е на 22 км, Тогава един кожодер ни се притече на “помощ”. Каза, че той возил туристи до Котел като взимал по 20 лева на курс. Та пред възможността да блъскаме по нажежения асфалт до Котел, решихме, че може да олекнем с по 10 лева! Ужас! Но вечерта трябваше да се доберем до Върбишкия проход. Закара ни човечецът, платихме си му и атакувахме центъра. Някои хора ме гледаха странно. Абе хора, не сте ли виждали турист по бански бе? Кво толкова ми има, та ме оглеждате като стока за продан?!
Но това не ми попречи да поседнем в една бирарияйка и както си му е реда, да направим сериозна следобедна закуска с кебапчета, картофи и бири. Все пак на прохода Вратник нямаше скара-бира, а последните два прохода преди него се заформи нещо като традиция “на бира на прохода”!
Паметникът на Раковски:
Паметникът на кап. Георги Мамарчев:
Още два кадъра от града-паметник Котел
и се ометохме от града. Посока – Върбишки проход!
Това беше деня на губенето. Деня на лутанията. Деня на тоталното объркване. И деня на жегата, естествено. Както всеки следващ ден.
В крайна сметка, в 23.55 вечерта палатката беше опъната някъде на Върбишкия проход. Поредното историческо място, през което минава българската част от прехода Е-3!
"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."
|
Девети ден: Залутахме се здраво! [re: Гьoko]
