|
Събудих се към 5 без 15. Всички сладко си спяха. Тялото ми категорично се възпротиви да става толкова рано. Та аз почти не бях спал! Но все пак трябваше да стана. Слязох бавно от нара, отидох в столотата, събрах раницата, измих си лицето, пийнах глътка-две студена вода, за да угася пожара и тръгнах.
“О, Господи! Как може да си толкова жесток?! Може ли деня на човек да започва с изкачване на връх Ботев?! С какво толкова съгреших, че така ме наказваш?”
Вървейки бавно по стръмния път нагоре, си мислех, че предния ден ходенето ми спореше повече. Сега нещо не беше в ред. Имаше нещо странно. Ами как да няма – забравил съм си щеките!!!
Оставих раницата си на около 1/3 разстояние от заслона до върха и се спуснах бързо долу. Никой не прояви симптоми, че ще трябва да става. Почиваха си хората. Аз си взех щеките и тихомълком се изнизах за втори път от заслона. Стигнах си раницата, метнах я с отработено движение на рамо и без да спирам продължих към върха.
Почти на разсъмване бях на върха. Най-високото място, през което трябваше да мина повреме на този поход. 2376 метра! Връх Ботев! Горе беше пусто. Нямаше буден човек. Само вятъра свиреше по ъглите на сградите горе. Надявах се да пийна чайче и да закуся, но уви – хората спят! Продължих по коловете надолу към заслон Маринка. Вятъра тук бръснеше като за през зима. Завих си главата с една блуза и продължих да слизам бързо към заслона. Имаше животни, които кротко си пасяха наоколо:
На Маринка спрях за 10 минути, подкрепих се набързо с фурми и слънчогледови ядки, разсъблякох се и тръгнах по пътя към хижа Тъжа.
Само преди 20 дни бях минавал по този път. Изобщо не се стремях да следвам маркировката. Но въпреки всичко, не се чувствах много добре. От снощното слизане към заслон Ботев, ми се бяха протрили пръстите на краката. “Дано Васко да е купил лепенки”, помислих си. Но в същия момент се сетих, че Наско вчера ми даде малко лепенки, та спрях да се “облепя”.
Слънцето напече. Днес ще е особено гореш ден. И като си представя пътя до Мазалат, направо ми прилошаваше.
Показа се хижа Тъжа:
Пак слизане. Днес не ми спори слизането. Май наистина умората си казва думата. Не ми се ходи, спирам честичко за почивка. На Тъжа ще спра за малко повече, за да хапна стабилно – може би това е проблема. Не мога постоянно да карам на ядки и сушени плодове.
Отивам на хижата и ето – изненада! Станислав! Не е тръгнал чак толкова рано и го настигнах още на Тъжа.
-Здрасти, как сме?
-А, Гьоко, привет! Накъде?
- Хм, добър въпрос .... По принцип съм тръгнал за нос Емине. Ти си към Мазалат, предполагам?
Поприказвахме си. После Станислав тръгна бавно надолу по пътя. Аз останах да си почина. Наистина тази сутрин нещата не бяха, както би трябвало да бъдат. Може би това е преломния момент. Идва Моментът, който ще реши нещата. Дали ще стисна зъби и ще продължа напред или ще се предам.
Похапнах, поотпочинах и съпроводен от лая на кучетата Тъжа и Балкан, аз се изтеглих към пътя. Бавно, бавно, покрай реката ..... равното свърши и започна изкачването.
Постепенно излязох от гората и пак бях на билото.
Шурците не спираха своята песен, слънцето напичаше все повече и повече, а пътя не свършваше. Ох, само да стигна Мазалат. Този път ми се видя безкраен.
Стигнах до мястото, отразяващо гибелта на поредния буден българин – дядо Филю от с.Кръвеник, обезглавен от турците по време на Априлското въстание.
Отдясно се издигаше масива на Триглав. Огромен, величествен, могъщ. От време на време прибягваше по някое облаче, от което получавах сянка и глътка хладен въздух, след което жарките лъчи на слънцето отново ме обгръщаха. “Хехе, тази година походът 100х24 няма да е в дъждовно време, както предните години”, помислих си. Беше красиво. Пълно с цветя, навсякъде се носеше аромата на високопланински пасбища и щурците с пълни сили свириха. В главата ми се завъртя една песничка, която снощи също беше изпята на заслона:
“... и ний вървим, вървим, вървим нататък,
и няма край, и няма край нашир и длъж!”
И изведнъж – змия! Спокойно се беше свила на топка на метър и половина пред мен, върху една хвойна. Замалко да мина през нея. Това беше знак, че оттук нататък трябва много да се внимава. Ако я бях настъпил и тя успееше да ме охапе - походът свършваше тук!
Достигнах вече района на Пеещите скали.
Пристигнах на Мазалат.
Поизмих се на чешмата отвън и седнах да почина. Отново се видяхме със Станислав. Чух се с Васко по телефона, разбрахме се, че твърдо ще се чакаме вечерта на Шипка. Няма да стигна днес до Бузлуджа. Изморен съм, а и бурната вечер снощи ми дойде вповече. Помотах се още малко на хижата, поразпитах за маркировката нататък и тръгнах по пътя към Узана за срещата ми с Васко на Шипка.
На “Корита” заредих с вода. Ходенето в гората от Мазалат насам ми се отрази добре. Почувствах се малко подобре – и физически, и психически. Вдигнах гарда.
Нещата май почнаха да идват на мястото си. Кризата, по-скоро психологическа, отмина. Явно е трябвало да дойде и този момент. Сега аз пак си маах по нормалния начин по пътя към Узана. Но реших, че тази вечер задължително ще се наспя. Няма да ходим до Бузлуджа, ще спим на Шипка, така ще се възвърнат силите ми, а и Васко ще има повече време за “връщане в играта”. Само дано това сухожилие не му изиграе лош номер, че тогава оправия няма.
На х.Узана се подкрепих с некви семки и бонбонки. После едни бабички ми обясниха, че “Шипка е много далече и остани да спиш тук на хижата. Пък утре сутрин ще станеш, ще закусиш и ще отидеш тогава до Шипка. И да не ходиш друг път в планината сам – много е опасно!” Ами да, но аз не искам да стигна утре до Шипка, ами да отмина Прохода на Републиката! Така че нека те си плетат на поляната пред Узана, пък аз ще се поразходя до Шипка.
Направихме “сеанса” с Васко. Разбрах, че той тъкмо пристига на Шипка. Ще потърси маркировката за Бузлуджа, та утре да не се лутаме сутринта.
Тръгнах по указанията от табелите. Пък и целта се виждаше ясно. Даже не само днешната, но и тази, която ще минем утре сутрин.
Малко преди самия проход се чух с Тошко от Габрово. Няма смисъл да се качва догоре, храна имаме дори в излишък, всичко е о’к, така че той нека си обърне внимание на семейството. Пък ще се видим друг път, когато имаме повече време. Сега ще се качи, ще седнем да пием ракия и аз утре ще умра. Или пък ще заспя на масата ....
Проведох още няколко разговора, разбрах за обстановката в София и бавно заслизах към шосето. Ето че и Васко се появи с ведра стъпка!
- Еееей, как си бе, Васко?! Отдавна не сме се виждали! Кво правиш тука?
- Хм, аз ще ти кажа кво правя тука! Кажи сега какво ще правим?
- Уффф, ми кво да правим .... Вечеряме, опъваме палатката и лягаме да спим!
- А къде ще ядем? И какво? Можем да си сготвим нещо (разбирай овесени ядки със сухо мляко и мед) или пък да ходим на някоя кръчма на прохода.
- Амиииии .... атака към кръчмата!
Хапнахме доволно, пийнахме си биричка и тръгнахме да търсим място за бивак. Искаше ми се да спим до самия Паметник на Свободата, но с оглед на случката с откраднатата част от Вечния огън през зимата, решихме, че е по-добре да спим някъде отстрани.
Намерихме си една полянка досами връх Исполин и разпънахме палатката. Времето пак беше топло, с което може би ни известяваше какви ужасни жеги ни чакат оттук нататък.
Бях доволен. Васко отново е тук. И твърди, че кракът му е добре. Умората е поизчезнала, кракът не го боли. Просто идеално!
"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."
|
Шести ден: И сам воинът е воин! [re: Гьoko]
