|
Пак се успахме. Този път яко. Уж трябваше да станем в 4, но леглата ни се видяха вълшебни. В крайна сметка, след закуска, в 6.10 тръгнахме от хижата. Лошо, много лошо! Никаква дисциплина няма в този колектив.
Слънцето блестеше в очите ни.
На слизане от Кавладан, Васко сподели, че не се чувства добре.
- Гьоко, ходим до Беклемето и там ще видим какво ще правя. Вчерашния ден ми дойде много.
- Какво имаш предвид?
- Ами ако се чувствам добре – продължавам. Ако не – слизам долу, почивам си и утре вечер се срещаме някъде по пътя. Ти докъде мислиш, че може да стигнеш утре?
- Хм, божа работа. Шипка, може би ....
Продължихме по пътеката за Козя стена.
Кратка почивка на хижата. Май че на Васко ще му се размине слизането.Обърнахме поглед назад и поехме по пътя.
А някои ни наблюдават с интерес:
Стигнахме Троянския проход и Беклемето. Васко каза, че продължава! Ура! Ето това е наистина една добра новина.
Следваща цел по пътя – заслон Орлово гнездо.
Стигнахме хижа Дерменка. Подминахме я без да се отбиваме в нея.
В далечината се показа връх Амбарица. Някъде преди него, в подножието му, беше хижа Добрила.
На Добрила трябваше да имаме пакет с храна, който Васко беше оставил седмица преди да тръгнем. С оглед багажа, който носехме и изядената от нас храна, можеше и да го няма този пакет. Тъкмо почнаха да олекват раниците и пак трябваше да ги пълним.
Васко пак започна да размисля дали да продължи. Започна да се оплаква от сухожилие. Лошо ... Това може и да е края на похода за него.
Аз пък си загубих полара. Добре, че се усетих навреме. Това беше топлата ми дреха и ако останех без нея, щеше да падне едно мръзнене. Трябваше да се върна да я потърся по пътя. Васко остана да почива, оставих раницата при него и тръгнах обратно по пътеката. Голям кеф да ходиш без раница, от мен да го знаете! Направо се затичах от радост. Та даже не можах да взема един завой, подхлъзнах се и бум – право в едно борче. Леко охлузване на коляното и китката, тихичко се препсувах заради некадърността ми и продължих назад по пътеката. Полара го намерих, където си и мислех че е. На мястото, където се преоблякох, не го бях закопчал както трябва и той се е изхлузил. Върнах се обратно при Васко и заедно продължихме в гората.
Стигнахме Добрила.
Там хижаря Наско ни даде пакета с храната, седнахме да починем, да хапнем, да побъбрим. Васко реши окончателно, че спира тук. Ще се наспи, ще отпочине, на другия ден слиза долу и с някакъв автобус се придвижва до Шипченския проход. Дано за ден и половина да се възстанови, иначе лошо. А сме на средата на пътя. Ама Васко е пич, няма да се откаже! Сигурен съм в това.
Аз се поизбръснах малко, поизкъпах се, приведох се в приличен външен вид и в 17:15 тръгнах към връх Ботев. Наско спомена, че Станислав е тръгнал рано сутринта за х.Тъжа, така че аз прецених, че ще го видя на Мазалат в подготовка на похода 100х24.
Връх Добрила:
И захапах нагоре към връх Амбарица:
Вятърът се усилваше и усилваше. Разминах се с някакви хора, които ме увещаваха да се върна да спя на Добрила. Късно било, не знам си какво. Как ще е късно бе, хора? Пет часа е. До осем трябва да мина по ръбчетата на Купена и Кръстците и после – пей, сърце! Не ми пука докъде ще стигна, мога навсякъде да спя. Теренът ми е до болка познат, времето е страхотно, Наско каза, че прогнозата за следващия ден е убийствена жега, няма да вали, няма да трещи .... И сам воинът е воин!
Спомних си една песен, в която се пееше
“Но высокая в небе звезда
Зовет меня в путь …”
С всеки изминал миг песента се усилваше и усилваше. Кънтеше в главата ми, заедно с вятъра. Адреналинът се покачваше.
Изкачих Амбарица. На слизане се видя ясно Купена:
А “леко подухващия вятър” се опитваше да бутне от билото. Едвам се държах на крака. На моменти утихваше, за да ми връхлети след миг още по-силно и по-яростно. Мислех си:”Само още веднъж ме пусни, бе ветре, обещавам, че няма да правя повече глупости!” А вятърът си свиреше:”Абе ти и предния път пак така каза!”
И докато мислено си говорех с вятъра, дойде въжето. Прибрах щеките и набързо изкатерих върха.
Последва бавно и внимателно слизане от него, секунда отдих сред цветята:
и напред към Кръстците. Дотук – 1.50ч. Сега внимателно трябва да премина този участък, защото вятъра пак усили, аз бях изморен и леката загуба на равновесие, можеше да ме свали няколкостотин метра надолу в потрошен вид. Все още ще е светло, само това да премина, пък после ще стигна някакси до заслон Ботев. Тъкмо да видим как е ремонтиран.
Вече бях излязъл на заобленото било, което щеше да ме отведе към Ботев, когато слънцето се скриваше зад Купена.
А отсреща стоеше връх Ботев. Първенецът на Балакана.
“Но высокая в небе звезда ....” пеех с пълни сили и крачех напред. Чувството е неописуемо. Здрачава се, звездите изпълват небето, вятъра поутихва, природата заспива, а ти крачиш по пътя сам. Пътя, който трябва да извървиш. Пътя, който не знаеш къде е края му. И дали изобщо Пътя има край ....
Стъмни се. Аз заслизах бавно към заслон Ботев. Все още различавах силуетите на коловете в тъмното. По едно време сложих челника. Мислех си: “Сигурно има човек на заслона, ако е сам е заспал. Нека светя, че да не го стресна”.
Но наближавайки заслона, ясно чувах музика и как някой пее “Имала майка едно ми чедо”... Заслушах се – акордеон. Не, не си въобразявам, ясно се чуваше звука на акордеон. Чух вик откъм заслона: “Ехооо, тука сме”, видях примигване на светлина. Пристигах в разгара на купона:
Починах си, настаних се удобно, хапнах, пък се включих в купона. Попяхме, посвирихме, развеселих се доволно. Нямаше обхват, за да звънна на Васко да предам, че всичко е о’к. Към 0:30 часа, реших, че трябва да се ориентирам към заспиване. Все пак групичката утре ще ходи до х.Рай, а аз съм към Шипка. Те ще спят докогато си искат, а аз в 5 трябва да съм на път. Пожелах весело докупонясване и се оттеглих да подремна малко.
Редактирано от Гьoko на 18.08.06 09:48.
|
Петия ден: Васко има нужда от почивка [re: Гьoko]
