|
Часовникът звънна в 4.25.
- Васко, хайде, трябва да тръгваме!
- А, сега ставам, след 5 минути съм готов.
Помотахме се 15-20 минути, Милена отказа отново да дойде с нас на Ком и ние тръгнахме нагоре.
Усещаше се, че пак има много роса по тревите, дано опазим поне малко краката си сухи. Мракът започваше леко да избледнява и силуетът на връх Ком се очерта ясно. Не следвахме пътека - такава просто нямаше. Целта беше нагоре и ние вървяхме нагоре. В далечината се видя кол и тръгнахме към него. Така ще излезем на пътеката и няма да газим в тревата.
Видяха се светлините на Берковица, а после и на Монтана. Ние бяхме на пътеката на билото, която трябваше да ни изведе на паметника на Вазов на връх Ком
с думите му от "На Ком":
"Оттук окото волно, преграда не намира.
Вселената пред мен, покорно се простира
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми!"
Взехме по камъче от върха, направихме си снимки за спомен
и тръгнахме към "базовия лагер".
Мракът си тръгна и стана светло:
Обърнахме погледи към връх Ком
казахме му "чао" и продължихме надолу. Толкова надолу, че чак се оляхме. Уж за 45-50 минути се качихме до върха, а сега ходим повече от час и палатката я няма. Баси ужаси! Как може да сме такива тъпаци, че не може да си видим палатката! А уж е светло ....
И се започна едно търсене, едно псуване, едно крещене ..... Милена никаква не се обаждаше.
След повече от час търсене, най-накрая видяхме палатката. Била е в една долчинка, която се крие при слизане от върха и затова не сме я видели.
Събрахме палатката и тръгнахме надолу. С почти два часа закъснение. Ееех, мама му стара .... Ако така ни върви до края, то ще е един преход ...
Поне беше красиво. Спрях да поснимам:
Я да настигна другите, че и без това сме много назад, та не трябва много да се прехласвам по цветя и гледки. Ха, ето ги и другите:
На прохода се разделихме с Милена, тя си тръгна към София, а ние поехме в гората към хижа Петрохан:
Стигнахме хижата
Кратка почивка, преобличане, аз сложих хвърковатите сандали и атакувахме билото. Прогнозата за времето, както миналата година, не беше добра за първия ден. Трябваше до обяд да слезем от билото към хижа Пробойница, която както ни каза хижаря на х.Петрохан, не работи. Не ми се искаше да ни свари бурята на Тодорини кукли. Че ако загърми и затрещи там, ще е страшничко. Затова без много размотаване, със стегната крачка тръгнахме нагоре.
Изкачихме билото. Васко зяпа някъде в облаците:
Не че нямаше какво да се зяпа:
Видяхме в далечината силуетите на двама души с раници. "Я, туристи!' - възкликнахме. Миналата година в този район имаше само боровинкаджии. А туристите изчезнаха нанякъде.
Вече трябваше да слизаме от билото. Тук
спряхме да починем и да хапнем, нямаше опасност за 30 минути да ни хване бурята. После надолу, после в гората
и така до неработещата и запечатана хижа Пробойница:
Ето ме и мен:
По пътя към Губислав беше пълно с пеперуди:
А когато стигнахме пред кметството на с. Губислав, заваля. Както миналата година. Нима всичко пак ще се повтори? Пак ли по асфалта надолу ще ни пере дъжда? Пак ли трябва да изживеем всичко отначало?
Повала, поваля и спря.
Лакатнишките скали:
А ние трамбовахме по пътя за село Лакатник. Пътя, който миналата година ми се видя безкраен. Пътя, на който имах чувството, че ще умра. Сега направо летяхме. Минахме транзит през селото, без да спираме, без да почиваме, просто крачката си вървеше. И така, до Тръстеная. Там заредихме с вода. Знаех, че следващото място с вода е доста далече, тъй че трябва да имаме вода.
Минахме покрай езерата-рибарници на свечеряване
и продължихме напред.
Колко е хубаво да знаеш пътя! Нямаше го лутането от миналата година в търсене на маркировката, директно отцепихме по пътя към Лескова. Минахме покрай "крепостта" под съпровода на един наследник на баскервилското куче, който чинно ни следваше с готовност да ни налети. Не знам какво го отказа - дали му се сторихме кльощави и недостатъчни за вечеря или пък щеките го накараха да размисли. Според мен, щеките можеха да му послужат за клечки за зъби. Е, ако беше зимно време, защитата щеше да бъде поета от Негово Величество Пикела, та тогава зор щеше да види това кучище. Отдалечихме се на безопасно разстояние, походихме още малко и като навлязохме в гората, спряхме за първа вечеря.
След вечеря следваше проверка на пораженията. Аз нямах нито една раничка, нито един мазол! А миналата година имах чувството, че ще умра! Даже не се чувствах изморен. Васко май беше поизморен, но нямаше кой-знае какви симптоми за сериозни проблеми. Оплака се, има леко протриване на някои пръсти и .... о, ужас! Колко съм тъп! Как може да забравя да взема лепенките и превързочните материали! Ееех, мама му стара! А те си стояха на масичката до раницата. Така си и стояха, когато се върнах . Ще стоят, какво да правят - като няма кой да се сети да ги сложи в раницата, ще стоят на масата. Дано да не се наложи да ползваме лепенки ....
"О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...."
|
Ден първи: Посока - ИЗТОК! [re: Гьoko]
