Заглавие: “Измръзнах жестоко в Пирин на “Кончето”

“Как Аврам Аврамов се свърза завинаги с Пирин 1952 година. Какво значи за един алпинист да остави нещо от себе си в планината.
Аврам Аврамов има и лична драма, която, по една или друга причина, го е свързала още по-силно с алпинизма. Всичко в нашия разказ ще започне именно с нея.
Млад, самоуверен, сигурен в силите си, смел. Кой не познава тези качества на 22 години. Всичко това води до едно жестоко измръзване преди 53 година, когато той е бил студент. Тогава Аврам Аврамов завинаги оставя нещо от себе си в Пирин.
“Бях студент втори курс. Имахме учебно занимание, но в същото време и траверс на “Котешкия чал” на Пирин. Маршрутът бе “Кончето”, връх Вихрен, хижа Вихрен и обратно. “Какво стана ли ?” – задава си риторично сам въпроса г-н Аврамов. – Малшанс и лоша екипировка. Тогава и нямаше по-добра. Това стана на 17, 18 и 19 януари 1952 година. През деня в отлично време започнахме траверса. Тръгнахме от хижа Бъндерица, през “Казаните”, за да стигнем до “Котешкия чал”. Слънчев и топъл ден беше. Изпотихме се. Тежък бивак направихме, но не можахме да се изсушим. На другия ден отново времето бе хубаво, но изведнъж започна да изстудява и стана минус 30 градуса.
На Еверест преживях и минус 55 градуса, но там бе различно Там бях готов.
Тръгваме по “Кончето” и ако го минем, всичко ще бъде наред. Траверсът ще бъде завършен. Изведнъж един от колегите спря. Не искаше да продължи, а бяхме свързани с въжето в тройка. “Айде бе Митко, върви, малко остава” му казвам, а той: “Не мога. Страх ме е”. Още един се отказа, Георги, който бе ръководител на групата. Стана страшно. Отвързах се и от втори минах първи. Митко остана след мен, след него има още един човек, а той не ще да мърда.
19 часа минавахме “Кончето”. Ад! Вятър и минус 30 градуса.
Даже съм един от щастливите, защото минах с толкова малко орязване. Митко Миланов от Севлиево се раздели с всичките си десет пръста на краката. Не съм го виждал много, много отдавна. Минах ме “Кончето”. Качихме се на връх Вихрен и слязохме към хижата. Как оживяхме, не зная – спомня си Аврам Аврамов. – Минаха 53 години от тогава. Боже, колко време е това. По пътя надолу се спуснахме по лавиноопасни улеи, но нямахме избор. В хижата директно влязох в столовата. Намерих една бака със сърми. Хъм, какво нещо е гладът? Веднага започнах да се храня. Бях прегладнял. Влизат при мен в столовата ръководителят Георги Атанасов и Иван Янакиев и ме питат как съм, дали не съм измръзнал. Казах им че съм добре. Станах да тръгна към тях и паднах по лице. Девет месеца после не можах да стъпя на краката си. Рязаха ми обувките, всичко. Съблякоха ме. Пръстите на краката ми станали черни. ....
Девет операции ми направиха. Бягах от “Пирогов”, връщаха ме, пак бягах, но добре, че хората са били толкова настоятелни. Лекарят д-р Христов, който ме оперира, след като се пенсионира ми казваше: “От друго можеш да умреш, но не и от пръстите си”. Отлично си е свършил работата. Изрязал е дълбоко, за да не става грешка. Сега чувствам всеки атмосферен фронт два - три дни по-рано. Тогава реших. Ако ми спасят пръстите, никога няма да се кача на планина. Ако не – ще посветя живота си на алпинизма. Така се разделих със седем от пръстите на краката си, но се посветих на планината.
Съдба, а. и още нещо бих добавил – страст.
Това бе малката предистория за човека, който поведе българската експедиция през 1984 година към Еверест – по Западния гребен.” ...

Част от интервю на вестник “Топспорт”!