|
Това е историята на един откраднат, между работните ангажименти, еднодневен автопоход:
Събота 18 март на работа съм 12 часа. Вечерта – едвам гледам, но няма как, обещал съм, че ще ходя на купон. Там започваме да си правим уговорки за следващия ден и така в сладки приказки откарваме до …… кой ли помни. Прибираме се някак си, но от четирима мераклии, на сутринта за автопохода, сме останали само двамата най-корави: аз и Мира. И при най-добро желание, каквото всъщност имаме всеки път, тръгването не успяваме да го осъществим така рано както ни се искаше. Просто като начало пиенето на кафе е задължително. Следва преговаряне на багажа, програмата за днес, зареждане, помпане на гуми и снабдяване с винетка. Не след дълго минаваме покрай Сливница и коментираме възвишението Три уши, оставащо ни отдясно, с характерния му надпис 1885-1985 г. по повод обединението на България. Естествено и двамата не сме имали време за закуска, а вече е подходящо време и за обяд. Съчетаваме ги двете подхапвания в едно. Това приятно събитие се случва в готино кръчме в Драгоман. Под звуците на пиринска музика, с чаша вино в ръка , откриващата се през прозореца панорама към Чепън, бързо ме довежда до прозрението, защо Николай Генов озаглавява статията си, в бр. 4423 от 29 април 2005, на в-к Стандарт, именно “Чепън планина – малкият Пирин”.
Хващаме по-прекия път за Годеч, от който по-късно се отклоняваме за с. Беренде. Асфалтът свършва в началото му. Точно там, наляво има и табела, сочеща разклона за с. Калотина. По този път ще пробваме да минем, след като приключим тук. Влизаме в селцето
и откриваме дома на Аспарух и Василка Кръстеви, от които взимаме ключа за средновековната черква “Св. Петър и Павел”. Получаваме кратки указания и по тях след няколко минути вече сме застанали на ската, надвесен над дефилето на р. Нишава. Черният път се спуска стръмно надолу по склона и макар да има вероятност да успеем да изпълзим с джипа на връщане, продължаваме пеша. След 15-тина минути забелязваме в ляво пред нас, покритият с тикли, покрив на, сгушеният сред обилна растителност, паметник на културата. Първо нарочно го подминаваме, за да слезнем до реката, където, пред помпената станция, свършва и пътят. Мостче не се вижда, което означава, че ако човек реши да посети обекта не през с. Беренде, а следвайки релсите идващи откъм с. Беренде-Извор, ще му се наложи да гази във водата.
на реката:
Връщаме се при нашата цел.
Вместо да преразказвам прочетеното или да преписвам на места готови описания от него, така както е направено в първи бр. на сп. Пътешественик, то смятам за по-уместно направо да направя един дословен цитат от книжката от поредицата “Малка туристическа библиотека” на Антон Методиев от 1972г., озаглавена “Чепън и Три уши”:
“..... и в съседство със селските гробища е една от най-старите черквици по нашите земи – “Св. Петър и Павел”. Завещана ни от предците, живели под скиптъра на цар Иван Асен II (1218-1241 г.), тя е устояла на превратностите на времето и буди основателна гордост у нас с майсторските фрески (днес някои под мазилката), рисувани от наши зографи, разчупили църковния канон със създаването на живи образи столетия преди западния ренесанс. Изписвани са били всички стени и тавани по различно време, като не е оставено празно местенце. Очевидно много от светиите и сцени от жития са от по-ново време, както са нови и иконите. С дебелите 80 см. стени от камък, с тесните си прозорчета-бойници, с малките си размери черквицата като че ли сама се е снишила. Макар и ценен паметник на културата, тя е изоставена и стои отключена. Една оградка би я опазила поне от добитък.
Високо над черквицата в най-горната част на варовиковите скали (западно от Беренде) природата е изваяла едно интересно карстово образувание – скален мост, с отвор 4-5 м., наричан от местните хора Дупник. Гледан отдолу – от пътя за селото (римски път), на човек му се струва, че такава дупка може да провърти само нечовешката сила на някой Крали Марко. Не случайно населението свързвало тази скална форма с Крали Марко.
Пътят над, черквицата, който води за Беренде, върви по трасето на стария път (на някои места наричан Латинския), който е идвал от Софийското поле, пресичал е Чепън в седловината Градището и оттам край с. Мургаш е стигал с. Беренде. От Беренде до Нишава пътят, а и местността носят името Дупник заради скалния мост. ....... ”
Влизаме и заварената обстановка вътре е потресаваща. Както писа Витошарят – целият под е покрит с мишини. Докато аз се суетя около сградата Мира неиздържала и започнала пролетното почистване. Оказва се, че вътре има две метли и същия брой лопати. Идеята е похвална и скоро и аз давам своя скромен принос. Не след дълго доволни от резултата спокойно вече можем да се насладим на уникалността на старинните стенописи. Моментно колебание и решавам, че все пак става въпрос за недействащ храм и действително не би трябвало да изпитвам скрупули ако направя няколко снимки:
Заключваме вратата, обръщаме за известно време внимание на, потъналото в растителността, старо гробище и се насочваме към природния феномен Дупника, отстоящ на стотина метра, по пряка въздушна линия, в скалите издигащи се над следвания път. Така се вижда от последния:
, а така отблизо:
Минаваме през отвора и преди да излезем право нагоре на хълма, щракваме черквата за довиждане:
Насочваме се в северозападна посока, подминаваме някакви селскостопански постройки и отново надвесени над дефилето се любуваме на “Ритлите на Нишава”, оформени по отсрещната страна. Макар и да отстъпват на тези край с. Лютиброд от Искърското дефиле, все пак и те имат своето място сред красотите на страната ни:
и още две гледки от тази точка:
Отново сме при колата. Връщаме ключа и от началото на селото поемаме към с. Калотина. Съсредоточени в изровения пътя, пропускаме отстоящият недалеч по него вековен дъб с вградения оброчен кръст, за който се сещаме чак когато минаваме по моста над реката. Явно за този път не било писано да го видим. Като компенсация решавам да покажа на Мира входа на пещерата Темната дупка. При началото на с. Беренде-Извор поемаме нагоре по асфалтовия път изкачващ срещуположния склон на този дето сме били. Горе, достигайки платото, малко след разклонът за с. Липинци и подир един завой, отбиваме по затревеното пътче сред полето, в ляво и след няколко минути сме пред спускащият се към земните недра валог. Слизаме по стръмната кална и на места заснежена пътечка до отвора, където се чува бученето на течащата в дълбините река. Някой път ще надникнем по-обстойно.
входът:
Връщаме се обратно на шосето и скоро сме пред нов разклон. Напред е за мина Станинци, а нашата посока е надясно през с. Чепърлинци. Казват, че в него живеели само десетина постоянни жители. Отново по път, който както беше казал бай Сандю преди време, при едно описание за Иран, “не е за личен автомобил”, стигаме до Чепърленския манастир “Св. Петка”. За домакина – Чичо Боби, (при миналогодишното ми шетане из този район е бил на десетдневно поклонение пред Божи гроб и вече се шегува, че може да му казваме и “Дядо Хаджи” ), могат да се кажат много суперлативи. Най-добре е, обаче да оставим удоволствието от срещата с него да бъде изцяло и неподправено изживяна от посетителите.
Въпреки че на Мира той е стар познайник и непрекъснато се стреми да и засвидетелства радостта си от срещата, това не му попречва да ми обърне достатъчно внимание и да отговори на множеството поставени въпроси, както и да разкаже историята на изграждането на манастира. Сред уютната обстановка, приятната компания и наготвените манастирски вкусотии времето неусетно се изнизва. Няма да ни стигне, за да отскочим и до Разбоишкия манастир, но той не ни беше и в предварителната програма. Време е да се връщаме в София за нощна смяна ......
Няколко кадъра от Чепърлянския манастир:
оброчен кръст:
Чичо Боби (новият Дядо Хаджи) в разговор с Мира:
Гробът на основателя и църквата:
Единственият източник на вода и църквата:
|
Районът на с. Беренде
