Алармата на телефона ме изстреля от леглото в 5,30 и се започна едно блъскане из стаята, търсене на дрехи, четка за зъби и всичките му там сутрешни ритуали по събуждане – при мен си е направо трудно. Слава Богу 7,30 вече лазим по баира на пистата над х.Осогово с разбудени, блеснали очи, изплезени езици и раници пълни с туристически хитринки и вкусни манджи. Само като се сетя, че вчера на съседната маса в столовата един доста едричък в корема и по задните части младеж от съседната маса се провикна – “дълга е таз писта, дълга над 1 км, ама аз никога не съм я ходил и до половината”, ме напушва смях и получавам прилив на енергия. Някак си хронологията нататъка ми се губи, но пък за това можете да прочетете в пътеписа на Илиян. Пълзим си ние нагоре, къде направо, къде на зиг-заг, а зад нас набира мощност машината за подравняване на пистата. Ех, викам си този сигурно е добър човечец, на стоп ще ни вземе, ще ни поспести малко от и без това дългия път. Ще, ама не щя, та се наложи да си го минем баира направо по учебник. Върви Илиян напред, а аз подтичвам след него и мърморя – ми то не е крачка като крачка, от понеделник съм подала молба да се запиша акробатика, че поне шпагат да се науча да правя. Неговия разкрач, една и половина мои крачки. Не стига, че е от отбора на маратонците, ами и стъпките му в снега не мога да ползвам, ами си газя, ли газя. Излазвайки пистата и още малко напред и в дясно, моя туристически гид ми показва вр.Кюнек и със съжаление отбелязваме, че времето е напреднало и няма да можем да му отдадеме чест този път. Последен поглед към него и отново качваме и слизаме по незнайни баирчета вперили поглед в поредната цел – вр.Човека. Достигаме върха към 10 часа и ахваме възхитени от омайната гледка. Скатовете на планината бели, излъскни и нагънати, също наподобяват полегналото тежко тяло на хипопотам, ама бял. Осогово ни посрещна гостоприемно – измела си снега от пътя ни, помолила Слънчо да ни посрещне усмихнат, само непокорния Вятър някък си не бе могла да укроти, но то пък пълно щастие няма. Спускаме се от върха до запустяла постройкаи и отново с радост попивам разяснителните бележки, че това е м. Бегбунар, където лятната и зимната пътека си правят среща. Какво още да кажа, освен че лесното беше до тук. Следвайки коловата маркировка на зимната пътека запъплихме нагоре омотани с шапки, качулки, по два чифта ръкавици. Палавия Вятър, направо се държеше като лошо, разглезено дете, като се опитваше ту да ни върне назад духайки директно в гърдите ни, ту поне ако не успее да ни събори, то да ни вкамени дясната страна на лицето извъртайки се на северозапад. Въпреки, че Слънцето грееше и небето беше ясно синьо, непрекъснатите опити на вятъра да се мушне под якетата ни караха да потръпваме, а всяко сваляне на ръкавиците за поредна снимка, води до моментално замръзване на ръцете. На няколко пъти прилагах трика със затоплянето на ръцете на корема, когато усетех че болката от измръзването се усилва. Наградата за усилията ни е неизменно прелестната панорамна гледка към Рила и Пирин, които изплуват вдалечината сякаш от нищото, съпътстваща ни през цялото време. Невероятно красива е и Витоша погледната от тук. В далечината се открива гледка и към нашата крайна цел първенеца и най-личния син на Осоговската планина – вр.Руен. Как близо изглежда и колко лъжлив е човешкия поглед! Отново се качваме и слизаме - вр.Кулиците, а след него вр. Църни камък и о, Богове най-милия и прелестен вр.Шапка. И като че ли не само формата, която наподобява островърха шапка на фея е причина за името му, а и сякаш планината сложи шапка и захлупи необуздания Вятър. Слънцето, издигнало се вече достатъчно високо припече и изнурените ни тела се отпуснаха на заслужена почивка. Разтворихме раниците и завадихме вкусни салатки, яйчица, маслинки и други хубавини и както се пее в песента: “... и никога тъй сладко, не съм ни ял, ни пил” Вкусното билково чайче се беше превърнало в ледена течност, която поглъщахме с примляскване и задоволство. Хубаво е на вр.Шапка си викам аз, ама още по-хубаво ще е на вр.Руен, нали за там сме се запътили, та след зареждането на биологичните батерии отново поехме натам където ни водят мечтите. Каква радост, какво удовлетворение и прилив на емоции се заблъскват в запъхтените ми гърди, когато в 14,46 ч. достигаме Първенеца. Първо пред нас се изпречва полуразрушената и без покрив отдавна изоставена българска застава, от която вятъра и снега бяха изваяли чудно красив снежен замък. Приказната гледка може да бъде описана навярно само от майстори на детски приказки, като Андерсен или Шарл Перо. Надниквайки вътре, като че ли очаквах да видя Герда и Кай, а от накиченото с лед прозорче да изплува образа на Ледената царица. Само на няколко метра от заставата е и пирамидата с обозначението на вр.Руен 2251 м.н.в. Тук ледената скулптура наподобява развято бяло знаме от блестящ сняг и лед. Вродените, артистични заложби на Илиян надигнаха глас и с няколко ловки скока той се изкатери върху природното ваяние. Последва разиграване на малки етюди, снимки, смях и заслужено удовлетворение. След представлението което изнесохме и на което единствената публика ни бяха обградилите ни от всякъде планини и баири отскочихме и до македонската застава. Незнам дали щото нашата си е наша, ама като че ли някак си по- хубава ми се стори от съседската, която също е полуразрушена и обледена в причудливи форми. Времето напредна и макар и трудно се разделихме с Руен, поемайки нелекия път назад. Ей, много странна е тая планина! Имах чувството, че и на идване и на връщане все качвахме, направо няма слизане. Абе по- преувеличавам малко – на 4-5 пъти използвах задните си части вместо шейна и спускайки се със смях надолу успях да разпоря клина си. Няма как и навръщане да не спомена любимия си вр.Шапка, на който наближавайки го от далеч забелязваме нечие присъствие. Зарадвахме се, че ще срешнем сродни души и ускорихме крачката. Колкото повече го наближаваме, толкова силуетите стават по ясни и очакванията за следобеден купон с нови приятели някак си от самосебе си се изпаряват. На минути от подножието на върха разбулихме загадката на тайнствените хора – два огромни гарвана разпериха крила и отлетяха, след като бяха изяли остатъците от нашия обяд /черупчици от яйца, костилки от маслинки.../. След 2 часа ходене най-после достигаме Бегбунар и незнам защо си въобразих, че от тук насетне съвсем малко ни остава, ако тръгнем по лятната пътека вместо отново да катерим баирите. Слънцето хвърляше последни прощални отблясъци и времето си беше станало доста мразовито. Обратното ни слизане/изкачване до тук си беше направо по нещо средно между скиписта и ледена пързалка. Успях да придумам някак си Илиян да тръгнем по лятната пътека, но само след половин час разбрах, че хич, ама хич не съм била в час. Добре, че поне носехме снегоходки, иначе направо голям зор щяхме да видим. Разгледахме нещата от друг ъгъл и решихме, че това е един добър шанс да започнем уроци по кормуване на снегоходки. Всяко начало е трудно, та и ние бая се поспъвахме и настъпвахме докато им хванем цаката на самоходките, пардон снегоходките. Де да бяха самоходки, а аз само да си гледам гледки и да се кефя. И тъй след няколко часово упорито придобиване на нови умения краката вече не ме държаха и направо ми идеше да легна в снега и повече никъде, ама съвсем никъде да не ходя. Изнервих се, започнах да се препъвам и след поредното падане направо се развиках на Илиян /не че той имаше вина, ама нали все някой трябва да го отнесе/, че край, повече не ща и да чуя за снегоходки и тем подобни изпълнения. Събух ги и той к`во да прави не може да излезе на глава с мен, солидарно ги събу. След 3-и часово ходене слава Богу оказа се, че вече сме съвсем близо до х.Трите буки. Появи се добре утъпкана пътека, явно направена от почиващи в комплекса ентусиасти, която ни отведе до чешмата, а от там надолу по асфалтирания път за 20-тина минути стигнахме до х.Осогово. Поглеждайки осеяното с блестящи звезди небе и прелестната му нощна господарка – Луната, при последните метри наближавайки хижата станахме свидетели на невероятно природно явление, което аз никога друг път не бях наблюдавала, нито пък чувала за него. Около Месечината, наполовина пълна /първа четвърт/ бе описана идеална окръжност от светлина, струящ в бяло и бледо жълто ореол. Просто невероятно! Все едно, че Великия Вселенски Архитект тая нощ бе решил да се поупражнява с пергела. Поспряхме с Илиян, забравяйки умората да се насладим на тази мимолетна красота. 13-десет часовата ни епопея завърши в 20.40 часа, когато разцелувахме усмихнатия рожденик и отпуснахме най-после морни кокали с по чаша бира за здраве и късмет. Да ме прощава Ачо и веселата компания от рождения му ден, но след толкова преживявания, гледки, ходене и к`во ли не бях като омаяна и всичко около мен някак си преминаваше и се случваше без това да има отношение към мен. Като че ли душата ми не искаше да се навре отново в тесните рамки на ежедневния си костюм и продължаваше волно да се рее над планинските върхове.