|
Минаха точно 2 години без 2 дни откакто с Илиян разходихме по Снега из Алабак и завършихме подобаващо в басейна във Велинград. Дойде времето да направим нещо ново двамата. След дискусия между Славянка и Беласица се спряхме на Беласица. Славянка я знаем добре.
Илиян щеше да хваща влак по обяд от София за Петрич, така че аз имах цял ден да се размотавам по шосетата. В събота сутрин (работен ден за доста хора) не ме свърташе (как да ме свърта при -11 градуса) и хванах влака за София по тъмно. Пуснах го на Звъничево, където вече се беше развиделило. Скокнах на шосето и след малко ме качиха до разклона за Септември. Термометърът в колата показваше -15 градуса, а данните за Мусала бяха -10. Не бях стопирал при -15 досега, ама и това се случи. Следваща спирка беше Белово. Там поседях 15 минути преди да ме качат печени и весели младежи до... Благоевград. Отиваха на изпит по това, което уча и аз. Бяха задочници, завършили Академията на МВР. Веднага намерихме общи познати - Цецо лавината от Плевен. На слизане в Благоевград коронния номер - забравих си новата шапка и ръкавиците в колата. Усещане след минута. Тръгнах пеш да влизам в града и да ходя към университета, но след малко моите хора се появиха обратно и си получих част от екипировката. Благодаря на Боян и Атанас от Пазарджик. Слънцето здраво печеше, та печеше. Докато се усетя и бях в едно Пежо, което беше към Банско. В Симитли пуснах една вода и след това чичо и леля ме закараха до пъпа на Кресна. Поглед към Пирин, поглед към шосето и вече бях в следващата кола. По диалекта на започнатия веднага разговор предчувствах, че съм право към Петрич. На всичкото отгоре излезна, че моят човек се казва Андон. И така в приятен разговор двамата Андонoвци ни спряха другарите от КАТ в Д. Градешница. Малко фишче. Вместо с 50 сме минали с 70. Там имам чувството, че всички се познават, както познаваха и Адаша ми. Надушихме много общи теми с моя нов приятел и разменихме координати. В Петрич пристигнах престъпно рано - някъде към 13 часа. Ходихме с колата до Петричкия Манастир Св. Петка да го погледна. След това се разходихме из центъра на града и пихме по една чорба. Постепенно взех да свиквам с говора на "шо" и "ке". Въпросите ги задаваха като разказвателни изречения с въпросителна интонация накрая. Адашът отиде по задачи, а аз трябваше да чакам Илиян на гарата. Доста време се попекох на слънце на един перон преди да дойде. Закрачихме към стадион Цар Самуил и нагоре по преките пътечки из баира. Малко преди разклона за х. Беласица излезнахме на пътя и след секунди се появи една Нива. Нямаше как да не направя седмия си за деня стоп. Нашият човек возеше една Баба към Конгур. По пътя дива котка ни мина пътя. Огнян веднага извади пушката, но много му Здраве. След това ми я връчи да я държа на предната седалка като първоначално дулото сочеше главата на Илиян, та се наложи да го местя към предното стъкло. Минахме през Розова поляна, Нивата се справи в Снега и след доста лашкане бяхме вече при чичо Митко на хижата. Едно от двете кучета за добре дошъл тръгна да ме целува, ама стигна само до гърдите ми. Хапване, приказки и по леглата. Огнян си тръгна след съвсем малка почивка. Благодаря за Планинския стоп, иначе щяхме да ходим посред нощите нагоре.
В неделя сутринта се измъкнахме и поехме към билото. Покрай изоставения пионерски лагер излезнахме на чудното местенце Вършилото. Поредната перфектна откъм време неделя през януари ни помогна да погледнем Пирин и Славянка. Не може да се опише, знаете... Илиян още преди тръгване беше предложил да вземем куп железа, но аз отказах. Предполагах, че горе ще е фирн и излезнах прав. Само че не бях сметнал, че освен фирн на доста места ще има и лед. Железарията ни включваше пикела на Илиян и моята лопата за копаене на Снежни дупки. Така бяхме разпределили ролите - Илиян да копае стъпки на заледените участъци, а аз да копая спалнята за нощуване. Връх Конгур (1951 м). Там вече погледнахме и към Византия. От юг Беласица е доста по-стръмна отколкото откъм България. Така като и Славянка. Бутковския гьол, в който се влива и излива Струма беше на една ръка разстояние. Задуха умерен северозападен вятър. Беше жега. Илиян поснима и заходихме на 4 крака по тясното било на запад. Следваше Връхче след Връхче. Ту хубав и приятен за ходене фирн, ту неприятен лед. Извадихме по едно въже, Илиян ги съедини в едно и се завързахме за раниците помежду си. По цялото било Илиян вървеше отпред и на заледените участъци копаеше с пикела. Аз за всеки случай се подпирах от време на време с многофункционалната мистрия. Започнах да се чудя как ще се отплащам с копаенето на Снежна дупка, като нямаше никъде навят и дълбок Сняг за нощувка. Качвахме, слизахме - Радомир не идваше и не идваше. След доста труд разбрахме, че е пред нас - един такъв огромен. Ето ни и горе на 2029 м. Поздравихме се за Зимната премиера на последния (осми) останал и на двама ни двухиляден първенец в България. ГПС показа, че около 4-те км по билото от Конгур до Радомир ги взехме за почти 5 часа. Поглед докъдето искаш из съседните държави и най-вече Дойранското езеро. Чакаше ни здраво слизане на запад. На седловината излезнахме на летния подсичащ път водещ към Тумба. Снегът беше до коляно и не ставаше за копаене. На Змиярника решихме да напуснем билото и да слизаме към застава Лопово, а там и да ни арестуват все тая. По пътя надолу Илиян биеше пъртина и определяше темпото. Стъмни се и след малко бяхме при заставата, където ни залаяха от заградения двор 3 кучета. Илиян предложи да минем транзит, но при мен целодневния глад надделя. Не ме интересуваше нищо освен ядене на топло в тоя момент. Около 10 мин викахме докато излезнат хората. Приеха ни радушно. Половин батальон се събрали там. Искаха ни личните карти и разрешение за пребиване в района. Илиян извади това, което беше извадил преди 2 месеца. Изядохме по половин раница ядене, погледахме новини и прогноза за времето. Вместо да си тръгваме обаче ни казаха да изчакаме - щели да дойдат да ни вземат от Гранична полиция с МПС. Еха - уредихме стопа. По черния път от Самуилово тръгнала Нива дълга база с летни гуми и по средата на един ледник закъсала. От Скрът пратиха Ландроувър. Така по някое време се качихме на него и запъплихме надолу. При ледника слезнахме, а персоналът взе да ръси взетата от заставата пепел по пътя. Прехвърлихме се в Нива-та, която с летните гуми на места танцуваше по пътя. Хубава работа, ама шапкарска! Шофьорът се оказа някакъв подначалник и взе тънко да ни се кара, че това била най-опасната Планина и че задължително трябвало им се обадим преди да тръгнем нагоре. Съдеше за опасността от това, че всяка година загивали мургаво-негроидни трафиканти тръгнали по дънки през Зимата. После разбра, че не сме от кол и въже и че сме си забравили дънките вкъщи и почна да ни разпитва за Чували, пикели и т. н. Щял да кара сега на 11-ти февруари курс на Мальовица за Планинско спасяване. Заслужавали сме един акт за нарушението и друг път да сме се обаждали. Гарги плашише. На асфалтовия път не спряхме на двама стопаджии - нощни ентусиасти. Закараха ни в РГС Петрич да пишем обяснения. През цялото това време вдигнали на крак управленията в София и не знам си къде още, че двама човека пристигнали на застава Лопово. Обадиха се на подполковника - баш началник-шапката и той нареди да ни пишат актове. Пишете си. След кратко възражение от моя страна пак се обадиха на началник-шапката и той презаповяда глоби с минималните суми. Пишете каквото си искате - и без това никой няма да ги плати. Наказателни постановления в България плащат само хората, чиито сърца туптят като на зайци или им трябват удостоверения, че нямат задължения. Правихме си лаф с двамата служители - писачи на актове. Единият и той Андон се казваше, та се наложи да пишат втори път моя акт, щото объркаха имената. Към полунощ ни ги връчиха и си обрахме крушите. И такъв стоп не бях имал - да дойдат специално да ни свалят от Планината. Благодарим! В Петрич нямаше Сняг и възможност за окопаване, така че си харесахме един нощуващ влак и хоризонтирахме.
Малко преди да тръгне в 5:30 за София се преместихме в заведенийцето на гарата и опитахме местните баници. Решихме да го видим на живо тоя началник-шапка и пак се замъкнахме към РГС-то. Запознахме се, обяснихме му, че ако не бяхме се обадили на заставата щяха да ни пишат актове на високосна година, но шапката си знаеше неговото. Били направили компромис. Взе да плаши гаргите, че пак щели да ни видят, щото имали уреди за нощно виждане и разни други съоражения гледащи надалече. Чичото ни вземаше за мезе и мислеше, че сме от онзи ден на тоя свят. Те нямаха Зимни гуми за Нива-та, той ни говореше за специални уреди. НП е ясно, че няма да ги платим и ще им изтече давността, но ме дразнеше фактът, че отчитат дейност пред МВР. Ето пак хванали двама разбойници и навъртели еди си колко км с Нива-та. Обадих се на моят нов Адаш-приятел от Петрич, но той беше в... Пловдив. По една баклавичка с едно мляко и право на шосето, където печен чичо ни хвърли до разклона за Рупите. Даде идея, че можем да се оплачем пред МВР да ги видят онези отгоре колко си вършат работата и че цял ден се разхождаме по билото без да ни видят. Няма нужда. Планът беше както преди 2 години - финал в басейна. Само че преди това трябваше да изкачим 200 м денивелация на изгасналия вулкан Кожух. Хванахме по един североизточен сипей и пак на 4 крака стигнахме до горе. Зимна премиера на Кожух. Там погледнахме красавицата Беласица и къде сме били вчера. За да направим кожухско кръгче слезнахме по друг югоизточен сипей. На връщане от Пловдив Андон се обади и като разбра къде сме се отби да се видим за малко и да му разкажа за емоциите. Следваше басейнът. Жега, не се дишаше. Тия хора как живеят тук лятото? Илиян завзе едното басейнче, а аз другото. Mного жега - сигурно над 40 градуса. Поразводнихме се, но като всичко хубаво и това си имаше край. Малко преди да умра във водната фурна се изнесох. Облякохме се, отбихме се до Църквата с измислените иконописи и към шосето Петрич - Сандански. Оставихме раниците и започна махане. Мен са ме разлигавили и не чакам повече от 15 мин, ама тоя път си отидоха поне 30. Пак добре, че спряха. Наш Илиян с тая 85-литрова камилска гърбица му казах, че и аз да го видя бих го подминал. Приятен младеж с бързо шофирано Мицубиши ни хвърли до Благоевград толкова бързо, че не можахме да се наприказваме. Имаше малко работа и след това щеше да хваща към София. Заседнахме пак на пътя. По едно време се появи някакъв "конкурент" и най-нагло застана малко пред нас. Малко оставаше да отида да му съставя един стоп-акт, но мина един празен автобус, махнах му и се уредихме с 23-местен стоп. А младежът, от млада коза яре, не махна на автобуса. Почудих се дали да изпратя Илиян до София, но реших, че е достатъчно голям и ще се оправи без мен. Не за друго, ами не ми се оставаше в София, още пък повече да се размотавам до централна жп гара през половината град. Слезнах на края на Дупница при разклона за Самоков и тръгнах по ръкава, за да слезна на моя си път. В този миг профуча и ми свирна Мицубиши-то от предния ни стоп. Настигна автобусчето и след това вероятно го е изпреварил. На мен веднага ми спря един чичо, които ме повози колкото да излезна от дупнишкия трафик. Отиваше да си оправи спуканата гума и след това заминаваше за София. Мина се някоя минута и ме качи един бус до Самоков. Много приятен човек, запознахме се и разменихме координати. Професионален ски-треньор, връщаше се от Банско. Спряхме за малко на Клисура да видим осветените писти над Боровец. Вече беше тъмно и той ми предложи да спя в неговата вила при пазача й. Аз бях твърд, че се прибирам. В Самоков ме закара специално до края на града в посока Боровец и каза, че ако никой не спре да му се обадя да спя у тях. Благодаря! Знаех, че ще е зор до Костенец, натам съм лесен. Пуснах аварийните светлини на челника и след 10 мин вече бях в един бус Пежо, който се връщаше не откъде да е ами от... Петрич. Карал обувки, отбил се и до Кюстендил. Беше към Стара Загора (Заралии са печени хора и редовно спират), но имаше известно време работа в Пазарджик. Там реших, че е време да се повозя на влак и без това на тръгване Пловдив - Пазарджик си го минах с влак. Стигнах гарата, влакът беше закъснял с 5 мин, толкова колкото да си купя билет и да го хвана. До Пловдив кондуктор не мина за проверка - мила родна картинка. В 21:00 стигнах, като по този начин изпреварих влака, който щях да хвана, ако бях продължил с Илиян до София.
Беласица е страхотна Планина и пак бих отишъл там през Зимата или когато няма граничари по билото. И занапред аз лично не смятам да се обаждам на шапкари и да давам сведения къде отивам. Живея в свободна страна и се чувствам свободен човек. Следващият път ще се погрижа и да не разберат, че сме били из района - просто няма да стане на тяхното, а именно да отчитат дейност като си седят на топло долу в Петрич. Чудя се дали да обжалваме НП, ако изобщо дойдат такива, щото актът е незаконосъобразен (чл. 40 ЗАНН; няма подписи на свидетелите, които са ни видели на местонарушението). Отделно намерих само забрана, че няма Право да се разхождаме в граничните ивици, които са на 300 м от държавната граница (ППЗМВР). А никой не може да докаже, че сме били на самата граница. Но май няма голям смисъл - така или иначе пари няма да видят.
Изчерпах лимита за пътеписи през тая година, пък и филмите от нейното начало са толкова дългометражни, че няма накъде повече. Е, може да се направи някой друг компромис през лятото примерно...
Човекът е Човек, когато е на път!
|
Ледената красавица Беласица и горещия й брат Кожух
