|
Прилагам го тук защото на някои може и да му свърши работа, въпреки че не е довършен то смятам, че има полезна информация.
След дълго отлагане, все пак се реших да се хвана и да споделя някои впечатления от 9 дневната ни екскурзия в Турция:
Участници:
Пламен Христов – 50 г., приятел на Румен Грънчаров и един от съоснователите на туристическата му група.
Александра Маринова (Саша) - , участничка в групата на Румен, която през юни тази година направи заедно с Пламен изкачване на австрийския първенец Гросглокнер при екстремни условия.
Емил Ташков (Емо) - 43 г. – от 59 върха в Рила над 2600м ?, (не ми се проверява точно над колко метра беше), е изкачил засега “само” 56 и от 47 в Пирин над споменатата височина – 44. (Статистиката вече е доста по-различна)
Илиян Дуков (моя милост) - 24 г., член на СТД “Академик” – гр. Свищов
Пътят до гр. Кайсери (възлов туристически център в подножието на планината Ерджияс) и след това до планинската хижа, изходен пункт за върха
Уговорката за тръгване ни е рано сутринта на 20.09.2003 г. (събота). С Пламен и Емо се познаваме от миналогодишното изкачване на вр. Монблан, а с Саша сме се чули предната вечер по телефона и сега се запознаваме наживо. Някакси успяваме да се натъпчем заедно с багажа в колата – Опел Астра, засичаме километража, пълним бензин и в 8:00 h тръгваме от бензиностанция Shell (Окръжна болница) по Цариградското шосе и се насочваме на изток. В 11:15 сме на Капитан Андреево, изминатите километри до тази точка са 310 . Тук задължително напълваме резервара докрай и обменяме още известно количество левове за турски лири. Последната процедура в случая е най-изгодно да бъде направена на границата защото, курсът е по-добър. В София с връзки Емо беше сменил при съотношение 1,35 лв. за 1 000 000 турски лири, а на границата милиончето се търгува по 1,30 лв. Всъщност в Турция вървят безпроблемно доларите и еврото, но понякога не ти ги хващат по съвсем добър курс, а освен това на някой места ги приравняват двете валути, така че е добре да се носят или лири или долари, а най-добре и двете.
Минаваме през каналчето за дезинфекция и съответно по-бързите от нас се спасяват, затваряйки си прозореца, от внезапно появилите се пръскачки. След това си плащаме задължителните 2 евро за услугата и още 8 като пътна такса за влизане на турска територия, което става в 12:20. Още от тук забелязваме, че турците ни гледат доста учудено, по-късно ще разберем, че причината се крие в обстоятелството, че една жена кара трима мъже, което съдържа в себе си няколко парадокса според техните разбирания. Веднага след турската митница от дясно на пътя ни се издига джамия, сякаш иска символично да напомни, че дотук е границата на християнския свят, а нататък властва Аллах. След кратко време сме на магистралата, взимаме си картончето, което указва, мястото, от където сме се включили и се пускаме смело напред. Настроението ни е весело, четем и коментираме последователно на глас пътеписите на Станислав и Рада, както и още два пътеписа и си споделяме информацията, която имаме за предстоящия ни път с цел да уточним предварителния план. Скоростта не пада под 150 км/ч, така че не след дълго сме на чек-пойнта, където подаваме картончето и заплащаме първата магистрална такса от 3 750 000 лири. Разстоянието от границата до Истанбул е 220 км., така че в 14:15 сме пред единия от двата моста над Босфора. Таксата се плаща преди да се навлезе по него и е в размер на 2 500 000, същественото за отбелязване тук, е че тя е еднопосочна, т. е. връщането по моста е безплатно. Караме в най-дясното платно и възможно най-бавно, защото искаме да се поогледаме и да щракнем някоя и друга снимка на водата и “Златния рог”. Емо ни разказва как поради големия брой кандидат самоубийци, желаещи да скачат от моста, е забранено движението на пешеходци по него, въпреки че едва ли някой имащ подобни намерения ще се притесни ако трябва да си остави колата безпризорна посредата на грандиозната конструкция, изградена от японци. В 15:00 часа сме в азиятската територия на Истамбул, откъдето след известно време, се отделят два пътя за Анкара, хващаме този, който според означенията си е продължение на следваната досега магистрала. Разклонът е от дясната страна на права отсечка и спускайки се надолу пътят скоро се промушва под напуснатото от нас шосе и излиза от лявата му страна. Вземаме си поредното картонче и преди Анкара заплащаме стойността му от 3 750 000 лири. Междувременно след повече от 700 изминати километра за първи път спираме на един паркинг за 15-20 минутна почивка и аз чак сега слизам от колата, за да се раздвижа. Действително Саша ме изненада със стабилното си каране, а сега беше ред на Пламен да заеме шофьорското място. Заредихме за първи път и турски бензин, като при това отчетахме два факта, първия приятен, а именно: колата въпреки, че е здраво натоварена дава разход от около 6 на сто, а втория – цената на използвания от нас бензин е 1 786 000 лири за литър, което прави към 2,42 лв. ..
В околностите на Анкара изпитахме известни затруднения с ориентацията, защото главния път беше в .ремонт, но се справихме успешно със задачата и не сме се въртели напразно. Минахме по тъмно по околовръстните магистрали на турската столица, където заплатихме още една пътна такса от 1 750 000. След известно време се отклонихме по страничен път към Кайсери като можем да посочим, че дотук, от както сме на турска територия се бяхме движили почти изключително само по магистрали и ни бе направило впечатление колко надлежно са поставени указателните табели на разклоните за различни населени места. Сравнително късно вечерта спряхме за нощувка на един голям паркинг. Този ден бяхме изминали 1240 км. и се намирахме само на 140 км. от Кайсери. Разпределението за нощувка беше направено – Саша и Пламен в колата, а ние с Емо навън със спални чували. Дебелите ни дрехи бяха в дълбоко затрупаните ни раници в задния багажник и ни мързеше да изкарваме всичко навън, затова решихме да спим по къси панталонки и фанелки. Слизайки от колата, обаче лъхналия ни студен въздух бързо изби от главите ни подобни дивотии и се заехме да вадим багажа. Предстоеше ни да се запознаем с особеностите на анадолския климат, който е типично степен, а степта е полупустиня и поради тази причина се характеризира с много горещи дни и ледени нощи. Бях много изморен от голямото напрежение и нерви, на които бях подложен последните седмици преди заминаването, както и поради недоспиването ми няколко нощи подред, така че бързо заспах, въпреки тънкия си чувал и недостатъчното навлечени дрехи. Сутринта бяхме направо схванати, и аз твърдо реших следващата нощ да излезна с целия си наличен арсенал от сериозни одежди.
Денят е 21.09, неделя. След като сме се събудили в сърцето на Анадола и сме се огледали, вземаме решение първо да стигнем до Кайсери и да го разгледаме и тогава да ядем. Все пак гризваме на крак, последните останали, приготвени сандичи, пълним бензин потегляме в 7:00 и в 8:30 вече цъкаме по забележителностите на града . В турските селища е доста лесно да бъде разпознат центъра, защото навсякъде той е увенчан от статуя, в различни разновидности, на основоположника на съвременна Турция – Ататюрк. Търсим туристическо информационно бюро, където да се снабдим с материали и карти както за градчето, така и за издигащата се над него планина Ерджияс, която в момента е скрита от полезрението ни, поради ниската облачност. Оказва се трудна задача. Масово не се говорят чужди езици, а пък на нас разговорника на турски не ни върши все още много работа, тъй като след като зададем въпроса все пак трябва да разберем и отговора. В крайна сметка разбираме, че в неделя въпросните места са затворени, както между впрочем и повечето от магазините. Задоволяваме се да влезем в местния хотел Хилтън, откъдето ни снабдяват с безплатни туристически карти за селището, по които забелязваме, че почти всичко, което ни е интересувало сме го видели и отиваме до последния останал, за това наше посещение обект. Пътьом по настояване на Саша си избираме и купуваме една 8 кг. диня за 2 400 000 лири. Всичко това трае до 11:00, след което се качваме на колата и тръгваме в посока юг, юго-изток към селищата Хисарчик, Девели. Подминаваме първото и продължаваме към второто. Пътят е стръмен и бързо набираме височина. След малко облаците започват да се разчистват и след поредица от завой южно от нас се появява върха с всичките си 3916 м. Скоро достигаме най-високата точка на прохода, където именно са ски пистите, планинската хижа, служеща като изходен пункт от тази страна и още няколко сгради, едната, от които е жандармерия. Разстоянието изминато от Кайсери до тук е 19 км., а от София 1420 км. Гледаме към издигащият се недалеч от нас гол масив и коментираме, че въобще не прилича на почти четирихилядник. Знаем, каква е причината затова: широкото подобие на нещо средно между плато, поляни, проход и предпланини, където се намираме е доста високо спрямо морското равнище и действително след малко по-внимателно оглеждане на една табела прочитаме, че сме на 2215 м. н.в. Правим малка разходка около единия от хотелите и разглеждаме внимателно всички подробности от околния пейзаж и естествено най-много внимание отделяме на първата цел от нашето пътуване. Нямахме нужда много да се задълбаваме, защото при прекрасната видимост, която ни се предоставяше пътя ни се струваше ясен, въпреки това потърсихме въжможно повече информация от непретенциозните карти по стените на стаите и коридорите в хижата както и от хора, забелязващи се наоколо. Така разбрахме, че очакват скоро да слезнат отгоре към 30 студенти от истамбулския университет, които изучавали специалност “Туризъм и алпинизъм”, заедно с водачите си. Докато ги чакахме използвахме времето внимателно да си подготвим и подредим багажа в раниците, а също и обилно да подхапнем. По някое време забелязахме, че по склона бързо слиза разкъсана група. Когато наближиха хижата, аз пресрещнах първите трима и завързахме разговор за това, което ни очакваше горе. Хората говореха прилично английски, (не по-добре и не по-зле от мен), така разбрахме, че не е нужно да взимаме котки и подробности за възможните маршрути. Записахме се в книгата за изкачвания на върха, където след успешен опит трябва да се сложи още един подпис в съседна колонка. Знаехме, че Ерджияс е сравнително доста посещаван от българите туристически обект, така че когато отгърнахме една страница назад въобще не се изненадахме като видяхме, че преди 6 дни в книгата са се записали 7 наши сънародници (5 мъже и 2 жени). Пазителят на книгата ни обясни, че трябва да се обадим преди да тръгнем и след като се върнем, освен на него също така и в жандармерията, където също да ни запишат в някаква книга. Второто не го направихме, тъй като настройката ни вече беше за душевно отпускане и физическа мобилизация сред каменните морета на тази особена планина и въобще не ни се занимаваше с полиция, а освен това и сградата им беше на няколко стотин метра. Всичките приготовления, направени от нас и отметнатите мероприятия не ни попречиха да спазим уговорния предварително час на тръгване, така в 15:00 h си направихме снимка и потеглихме нагоре ...
Някои размишления за планината Ерджияс както и това, което трябва да знаем за нея
Тук аз съм си сложил друга схема, но не ми се рови из нета да я търся, така че прилагам това, което го намерих набързо и което го нямаше повремето, когато ние ходихме.
Странна и доста специфична е тази планина, нямаща никакъв аналог в България. Представлява огромен изгаснал вулкан, появил се насред Анадолското плато без почти никакви предпланини и растителност. Долу на паркинга имаше посадени изкуствено няколко хилави дръвчета до сградата на хижата и това беше всичко, така че на такова място човек си дава ясна сметка за богатството, което притежава нашата природа. Заставайки в подножието, се изправяме пред нещо подобно на кариера, твърди сипей или просто трамбован чакъл и колкото по-нагоре се предвижваме толкова повече пейзажът започва да наподобява каменно море. Този изходен пункт се води ски център и затова има изградени по един влек и лифт. Последния е с една междинна станция и те изкарва на 2700м. Горе долу от тук до 2800 е границата за изграждане на палаткови лагери. По-нагоре е царството на камъните и въпреки че при щурмуването на върха на следващия ден се натъкнахме на две места на билото, които бяха почистени, подравнени и обградени, то те бяха достатъчни само за по една малка палатка и имайки предвид местоположението им (на ръба, на над 3000 м. н.в.), въобще не са за препоръчване. Споменатият лифт е безсмислено да бъде използван, освен ако липсата на време не е проблемен фактор, защото разстоянието от паркинга до базовия ни лагер е към два часа съвсем спокойно ходене, ние го взехме дори и по-бързо въпреки, че направихме една доста голяма почивка, а аз носих в раницата си допълнително и осемкилограмовата диня, закупена в Кайсери. По този начин освен, че се разтъпкахме малко, спестихме и по 14 милиона турски лири на човек, а това са към 18 лв. (цената от паркинга до междинна станция е 7 млн. и от там до крайната станция още толкова).
Маршрути и подход: Свестна, фабрична карта на планината и едноименния връх така и не видяхме, възможно е и въобще да няма. (поне за тогава, сега може и да е по-различно и да има карти)Маркировки тук също липсват, но в хубаво време като нашето достатъчно е само да се вдигне поглед нагоре и пътят става ясен. На схемата по-горе с разположени една до друга точици или малки правоъгълничета са означени населените места, с плътна линия асфалтовия път, а с пунктир туристическите пътеки. Както споменах нашия път е този, който тръгва от Кайсери, минава през Хисарчик и следвайки посоката за Девели стигаме до паркинга на 2215 м. до “Даг еви” (планинска хижа),(на приложената схема е означено мястото като "Kayak evi"), затова мога да коментирам единствено този (източен) маршрут, за който имам информация.
Води се, че върховете Ерджияс са два: малък (3703 м.) и голям (3916 м.), но както се вижда от схемата се качва само по-високия. Нека да бъдем обективни и да споменем, че когато някой каже, че се е качил на Ерджияс то е добре да уточни, точно до къде е стигнал защото на 3891 м. има връхче, което е точно до основния ръб и което е снабдено с тефтер в желязна кутия и метален флаг. То се зачита като трекерски вариант на покоряване, а 20-30 м. направо по основния ръб се стига до игла, която е баш върха. Тази игла внимателно се подсича донякъде от юг, а след това през издълбано в скалата тунелче се излиза от другата й страна на малка площадка. От тук следва изкачване по скалата, последните десетина метра, от която са абсолютен отвес, който се преодолява с помощта на висящо тънко алпийско въженце, а на две места има и стари клинчета, които могат да бъдат използвани или пък подновени, с цел допълнителна осигуровка. На края на отвеса има още един метър със слаб наклон, където няма въже и който е последното изпитание преди да се застане на тесния връх на скалата. Тук има втора тетрадка в метална кутия и това вече е алпинистическия вариант на първенеца на Мала Азия. За да се стигне дотук са необходими доста смелост и опит, защото тази игла се издига над страховити пропасти, а структурата на камъните в цялата планина е изключително, бих казал крайно ронлива. Е, естествено за опитни алпинисти, това изпитание би било дребна работа, но аз все пак разсъждавам от позицията на трекер.
Преди да продължа с разказа бих искал да спомена само още някои ключови неща. По-принцип навсякъде в литературата, с която се запознахме и в страниците за турските планини се споменава, че шапката на планината Ерджияс е покрита постоянно със фирнован сняг и лед, но явно тази година е била доста гореща и всичко се беше стопило, а теренът, който е останал отдолу създава допълнителни опасности и трудности, за които ще стане дума по-нататък в пътеписа. От крайната лифтова станция са два най-използваните пътя към върха: Първият – този, който използвахме на отиване и връщане – върви непосредствено по билния ръб, който ясно се очертава от ляво надясно, като застанеш с лице към масива. По този вариант от базовия лагер върха (трекерския) е на около 5:30 h, но малко преди да се достигне е най-опасния участък, налага се да бъде заобиколено огромно скално препятствие и това е възможно единствено чрез подсичане от изток, северо-изток, т. е. от към страната на хижата (на изкачване отдясно). Вторият – той е използван по-рядко и най-вече за по-бързо слизане, спуска се по един от многобройните сипей, а долу в долината се стига до ясно оформена пътечка. Не го използвахме, така че не мога да коментирам.
В заключение към тази предварителна информация ще спомена, че е за препоръчване, но въобще не е задължително да се щурмува върха посредством изграждане на бивак на 2700-2800м. Простата аритметика показва, че за 8 часа се стига до върха и за още 5 се слиза, което прави 13 часа преход, в който са включени и малки почивки, както и време за оглеждане, така че с една малка раничка и хубаво време при достатъчна продължителност на деня може да се атакува и слезе с успех от равнището на паркинга. Е, разбира се трябва да се направи и уточнението, че при атакуване на алпинистическия връх (иглата), трябва да се отдели поне още 1 час, за да има достатъчно време за съсредоточаване и внимателен подход.
Изкачването на вр. Ерджияс
... както споменах в 15:00 h потеглихме нагоре като има няколко успоредни пътеки, включително и един лъкатушещ се черен път. Може би варианта под кабела на влека е най-кратък и удобен, но това всъщност са формалности ... До мястото за базовия ни лагер едва ли има какво да се спомене освен, че завързахме един доста приятен разговор с една симпатична млада германска двойка, която беше без раници и ни задмина докато си приказвахме по време на голяма почивка. Всъщност случи ми се малък инцидент, който може да послужи и за поука: единствената растителност, която се забелязваше, приличаше на големи гнезда пухкав, мек мъх и ми се стори съвсем естествено да се пльосна с цялата си тежест върху него. Това, което последва, обаче не ми беше никак приятно – подпирайки се на дясната си длан и част от десния крак в следващия момент болезнено отскочих и се приземих на каменистата почва отстрани. Причината бе, че измамно жълтия и примамващ мъх бе всъщност остри, гъсти игли на бодили от непознат вид, така че аз се почувствах все едно съм направил опит да се подпра на таралеж или, че ми вземат кръв едновременно от 30-40 места. Набързо си почистих крака и ръката от игличките и си избърсах кръвта на дланта, която не след дълго спря... В 17:00 h вече опъвахме двете големи триместни палатки и когато свършихме с настаняването, използвахме оставащите минути до стъмването, за да се разходим малко нагоре и да поогледаме терена и пътя ни за утре. Тази нощ аз като най-зле екипиран откъм спален чувал (разполагах само с тънък летен), излезнах с почти целия си наличен арсенал от дрехи и се чувствах изключително комфортно.
22.09, Понеделник – с Емо ставаме в 4:30 h и скоро сме готови за тръгване, но останалата част от групата т.е. другата палатка нещо се суетят около багажа на Саша, така че към 5:10 вече не издържаме и тръгваме двамата бавно нагоре. Останалите ще ни последват чак 20 минути по-късно. Посоката е ясна, но само до основата на сипейте, и тъй като всеки от нас се е опитвал да намери по-удобен път, когато тръгваме по наклона на каменното море се оказваме успоредно на разстояние от около 50-тина метра и само проблясъка на челниците ни показва точното местоположение. Наклонът се увеличава и предвижването нагоре става все по-трудно. Караме на интуиция и въобще не се стремим да търсим пътека. Скоро Емо поема курс още по-наляво, за да излезе по-бързо на основния билен ръб, а аз не мога да го последвам, тъй като съм навлезнал много навътре по стръмния склон и мога да се движа само нагоре и надолу и то с големи усилия. Всяко друго отклонение встрани би означавало увеличаване на риска да се свлека десетки метри по-надолу. Вече нямаме нито визуален нито гласов контакт, а на мен ситуацията не ми е никак розова – наклонът се е увеличил дотолкова, че немога въобще да си позволя да стоя на едно място, защото тежеста и камъните под мен ме увличат и започвам да се спускам по няколко крачки. Колебая се дали да не се върна до основата и да заобиколя по-отляво. Поглеждам надолу и виждам, че вече съм доста високо, до същия извод стигам и след съсредоточен поглед към контурите на главното било, извеждащо на върха и тъй като нямам никаква работа на мястото където се намирам, то бързо вземам решението да се добера възможно по-бързо до главния ръб, който би трябвало да е някъде над мен. Изнасям максимално напред тялото си, така че да застане под възможно най-малък ъгъл спрямо склона, скъсявам си щеките и облекчавам тежестта в краката. Така на четири опорни точки полу- пълзейки полу-ходейки, полу-катерейки се не след дълго съм на пътеката движеща се по основното било. След 10-тина минути и Емо се задава отдолу и успява да стигне до мен в момента, в който слънцето показва диска си и е най-подходящо за снимане, а ние сме на източен склон на около 3000 м., един час след като сме напуснали базовия лагер и сме в идеална позиция за снимки както към хоризонта така и към върха, чиито цветни скали са осветени красиво и контрастно от червеникавата светлина на изгрева. Билото, на което сме и което ще ни изведе до най-високата точка наподобява на огромна дъга или част от огромен циркус, така че почти през цялото време имаме красива панорама към най-високата точка. Задържаме се още малко на това красиво място и продължаваме по пътеката нагоре чак, когато виждаме приближаващите се Пламен и Саша...............................................................................................
Безименният връх над х. Козя стена вече се казва "Котето"Редактирано от Yogi на 26.04.05 12:26.
|
Недовършен пътепис [re: Ивaйлo]
