|
Вече си бях стегнал багажа и психически се бях настроил за самосиндикално бродене из теснините на Бяла река (хората, подходящи за такъв вид скитане бяха заети), когато в e-maila си видях писмото от Веско (Рилец), за характера и особеностите, с които неминуемо би се сблъскал всеки, дръзнал да наруши спокоиствието на Джендема.
Специално искам да благодариа на Рилец, че ми изпрати този пътепис и най-вече на Лъчо (Огнедишащ), че е споделил приключенията си с нас. По-отдавнашните участници в този клуб сигурно са го чели и знаят за какво става въпрос, но напоследък има доста нови лица, които със сигурност ще бъдат заинтригувани. Давам думата на автора:
Автор: Огнедишащ
Тема: Южния Джендем
Пътеписът е от 20.08.01 11:06 (в Архива).
Отговарям на няколкото отправени в предишната тема ("Хайде в Южния Джендем!") молби да разкажа за ходенето в Южния Джендем.
За цяла седмица не успях да намеря друг достатъчно луд човек, та да ходим заедно. Това ме наведе на горчиви размисли за намаляване на броя на лудите в планинарските среди... :-( Както ще се види по-нататък, съвсем, ама съвсем не съм бил прав!
И така, в 6 часа в събота тръгваме трима от София. Двамата ми приятели ще ходят по друг маршрут, но обещават да ме чакат в неделя на Калоферския манастир – демек, ако си счупя тиквата някъде, своевременно да се знае... Налапваме се с банички в Сопот (ранътъ праи борбътъ, нали), оставям ги на сопотския лифт, а аз стартирам от манастира нагоре в 9.30 часа, носейки около 5 кг багаж в старата училищна раница на сина ми... Изобщо, отвън май не будя никакви подозрения, съвсем нормален си изглеждам. ;-)
Още при тръгването окото ми с радост забелязва малкия дебит на Бяла река. Дебитът и, както и хубавото време, са водещи фактори за успеха на всяко начинание в джендемизма. За 2 часа по пътечката достигам Кьоравите мостове - водослива с р.Бъзовица. По пътя подплашвам две сърни, но им се извинявам учтиво. Мостът (железен: много смайващо изглежда там!) си стои на мястото в пълна изправност. Почивам малко и след още половин час съм на триъгълния вир на входа на “истинските” теснини (някои го наричат Козарника, други – Стипцата, не зная, кое е правилното). Тук смуквам няколко здрави гълтока мед, призовавам пълната си концентрация, инстинкта за самосъхранение и закрилата на всички нечисти сили и – с рогата напред! Никога досега не съм дръзвал да се завирам сам в теснините. Решавам, че не ми се плува много този ден и заобикалям Зимниците по един корниз от север. Зимниците са два вира, разположили четириметровите си дълбини между отвесните стени на теснините, доста са дълги и между тях има нисък, но труден праг. Корнизът също не е цвете: по средата се прищъпва и за да продължиш, трябва да стъпиш с един крак на дръвче, растящо перпендикулярно на стената малко по-надолу. Погледнато сериозно, не е кой знае колко трудно, но е много страшно – тъкмо на 10 метра под крака си виждаш ясно горния Зимник, ама колко точно е дълбок баш там – един Дявол знае! Възможности за осигуровка, естествено, има символични (и аз не ги ползвам – надали си струва). За щастие, от предишното ми идване дръвчето е порасло, заякнало е и не се огъва толкова много, когато го настъпиш – Дяволът да го поживи и много здраве да му дава!
Та ето ме след Зимниците, на входа на Дяволските теснини – според мен, най-ключовото от всички ключови места по пътя. Часът е 12.45. Събличам си дрехите (но не и обувките), мятам на врата една примка с няколко железарийки за зор-заман, стягам добре непромокаемите торби вътре в раницата и съм уж готов за аудиенция в чертозите на Дявола. Стъпвам като из паници по дъното на първия вир, като гледам да не се мокря повече от необходимото, че водата изглежда хладничка... “Я стига се лигави!” – изревава Дяволът джендемски, подлага ми една хлъзгава плоча под крака и аз се пльосвам величествено в цял ръст в най-дълбокото... Ами то така трябва, де – мокър от вода не се бои. Вече в по-добър стил зашляпвам навътре.
Ами късметлия съм си – топло слънце грее (макар и в теснините рядко да огрява), водата е прилично топла и най-важното: малко! Стараейки се да не губя нито за миг максималната си концентрация, щурмувам вир след вир и пад след пад. В средата на Дяволските теснини има доста дълго право разширение, където даже брегове се срещат и слънцето по обяд грее! Давам си малко почивка, поемам някой и друг джаул слънчева топлина – и хайде на втората част... Тук има няколко по-сериозни водопадчета. Едното си го спомням от предишно качване (тогава бяхме двама), едва го издрапахме право през струята и се бяхме озъбили от студ... Сега лявата му част е пресъхнала и аз се изхитрявам да го атакувам по нещо като плитка скална камина – безобразно хлъзгава, разбира се, както всичко наоколо... Та запънал съм се вътре като тапа в шише, само метър ми остава и помагам с някоя и друга благословия от сърце – това много помага, когато – о, велики Дяволе! – над мен се надвесва една глава с изблещени очи и израз на неописуемо удивление...
Оказва се, че не е халюцинация, както сигурно сте си помислили. Главата си има и тяло, и раница, и едно въже е намотано около нея. Поздравяваме се на тесния връх на скалата. След малко отгоре идат още двама юначаги. Такъв парад рядко се случва тъдява! Мястото не е много удобно за дълги разговори, реката бучи и заглушава гласовете – пожелаваме си “добър път” и всеки – по неговия... След малко съм в края на Дяволските теснини, преизпълнен с такова неподправено щастие, че ми иде да хвръкна! Гледам си часовника и търкам очи – абе, че минах бързо – бързо минах, ама чак пък толкова, възможно ли е! Абсолютен личен рекорд...
Обувките ми пеят познатата джендемска мелодия “джвак – мляк – мляк”, бълвайки вода отвсякъде. По-мокри няма да станат, затова за по-бързо карам през просото, т.е., през вировете. По едно време обаче краката ми почват да мръзнат и решавам да вървя вече по суша, търсейки по-леките места високо по десния бряг. Тук реката не е свряна в кой знае какви теснини, но и по брега не можеш до вървиш повече от десетина метра, без нещо да те накара да заобикаляш отвисоко или да газиш. По желание.
Достигам безбрежните равни пространства в гората на левия бряг малко преди водослива с Пръскалска р. (която идва от прочутото Райско пръскало). Това е най-голямото почти равно място по цялата долина. Рано е още, та продължавам. Самият водослив го зная, че е труден, затова навлизам отвисоко в долината на Пръскалска р., слизам (помагайки си на едно място с въжето), пресичам я и се катеря по “тревните шестици” отсреща до ръба над мен. Оттук подсичам височко по левия бряг, постепенно слизайки отново към долината на Бяла р. В 15 часа съм на великолепното полуостровче на водослива на двете главни джендемски реки – Бяла и Хайдука. Тук, под високите букове и ели, има разкошна полянка – събира цели две палатки, че и още няколко чувала наоколо – рядко обширна заравненост за свирепо насечения Джендем! Това за мен е най-красивият и романтичен бивак в каньона. Полянката малко се е стеснила, защото няколко огромни дървета са паднали в единия и край, но пак е много омайна. Тук правя голяма почивка и обяд.
Нататък зная “хитринки”, даже една добре оформена животинска пътечка, която горските обитатели старателно поддържат поне от 10 години, и така сравнително леко заобикалям още няколко трудни водопада и каскади. Нагоре има сравнително дълъг равен участък с прилични брегове – няма ни теснини, ни водопади – и всичко това в самото сърце на каньона! Тази благодат разделя двете добре оформени части на Джендема: горната, царството на водопадите, от долната, царството на теснините. Нагоре над полутъмната долина се извисяват такива величествени стени, ръбове и улеи, че сърцето се изпълва с благодарност пред този изблик на разточителство на Рогатия, изсипал тук с такава щедрост тези купища от страховита, зашеметяваща красота. Целият каньон е обрасъл с неописуеми количества здравец и приятното му ухание се разнася навред. Е, не всичко е нежно като уханния здравец: има сума ти шипки, коприва, тръни... много е топло, за да се облечеш, както подобава за тях. Аз съм решил за себе си: по-добре издран, отколкото сварен в собствен сос, и се опитвам да ги приемам философски.
Та докъде стигнахме? – до водопадите, естествено. Тези над 10 метра височина са десетки. Горната част на долината започва с една апокалиптична каскада, в която и през ум не ми минава да навлизам. Кротко я заобикалям по десния бряг по един прикрит, стръмен каменист улей, входът на който строго се охранява от най-расови коприви. Зад нея са Партизанските теснини, които обаче не могат да ме впечатлят кой знае колко след Дяволските. Отляво-отдясно, минавам ги и спирам под водопада Кози рог. Разкошен водопад с разкошен вир отдолу. Зная добре, че за да се преодолее 20-метровият отвес, е нужно да се катерят стотици метри на север, докато се намери слабо място в скалния ръб, и после пак да се слиза до реката. Както се прави и с много от следващите водопади... Това е доста изнурителна работа. Как никой не е измислил още рапел отдолу нагоре! Часът е 17.30. Има време, но решавам, че достатъчно съм се уморил за деня. Нали за удоволствие съм дошъл, не да се изтезавам! Тук ще спя. То е лесно да се каже... наоколо няма къде чаша вода права да закрепиш, както казваше един приятел-джендемист. След половин час кръстосване по склоновете откривам прилично равно място метър и половина на два и половина – цял площад! Разчиствам го от камъни и клечки и ей го бивакът готов. Отивам да се изкъпя във вира, нали съм културен човек... бррр, на тази височина, надвечер и без слънце май удоволствието е повече от съмнително. От вира обаче изваждам трофей: предната половина от ръждясала алпийска котка. Кой ли завалия е закъсал наоколо по зимно време! Иначе реката е забележително чиста – почти никакви човешки боклуци. Много рядко – парче полиетилен, довято кой знае откъде. Все пак видях: стъклени бутилки, празна бутилка от газ, дрехи... Абе, хора, хора, хора! Какви са ви сърцата, че ви дават в такова място боклуци да оставите...
20.30 часа – почва да мръква. Смело скачам в спалния чувал. На 50 метра боботи водопадът, реката шумоли под мен. Наслаждението си струва всичкия зор през деня... Толкова съм развълнуван и възбуден, че спя лошо. В полунощ на фенерче слизам на водопой на реката. Поне една кофа съм изпил през деня, ама на... През порите ми е излязло повече.
В 7 часа е вече съвсем светло. Ставам, пълен със сили и непоколебима решителност за голямото сноване нагоре-надолу, което ме очаква по водопадите. Атакувам с хъс улея под Козия рог. Чак се увличам... вместо да си пестя силите, се нахвърлям на едно явно трудно излизане, като само на 50 метра по-високо се вижда явно по-леко място. Че като почва един цирк... вади се въженцето (нося си 15 метра от уважение към мястото), правят се осигуровки, виси се по клоните като маймун... абе, изпълзявам. Обещавам, че повече няма да правя така, и слизам към следващия водопад – Широкия. При повече вода той се спуска по стената като водна завеса, много е красив, но сега е отънял и е загубил много от чара си. Нагоре следва една извънредно страховита каскада – май най-ужасяващата от всички. Досега не съм събирал кураж да я разгледам по-отблизо – не го събирам и сега. Заобикалям я високо от север. Още един-два водопада – и зървам Н.В.Царят на водопадите, Големия Джендемски водопад, хвърлящ водите си от огромната надвесена подкова, затворила хоризонта. И на върха на подковата... я! - стои човек! Под него виси въже (бая по-дълго от моето) – човекът тръгва да се спуска... Срещаме се в Казана под водопада. Юнаците са двама. Отиват надолу. Тук мястото е удобно и завързваме сладка приказка. Разменяме си лакомства. Велики Дяволе, не останаха ли никъде девствени места! Шестима за два дни – не, това наистина на нищо не прилича...
Поради повреда в антигравитатора и временно забравяне на уменията на паяците, атакувам водопада по друг път. Ключовото място е къде-къде по-късо – 5 метра скала. Откакто се помня, през нея лежи подпряно стъблото на дебел бор, паднал отгоре. Вече е много изгнило, но още го бива. Прегръщам го страстно и прелазвам стеничката. Ех, кога ли ще падне съвсем... без него ще стане по-трудно. Устремът ми е брутално спрян от страховита пречка. Пред самия ми нос се люшкат презрели, големи като... не, няма да ви казвам, че няма да го преживеете – малини! В неудобна поза, на 50-градусовия склон, какво мога да направя? – паса... изкушението е свръхчовешко. Доста се забавям. Накрая все пак се появявам на върха на водопада. Никога не се лишавам от любимото ми удоволствие: да легна по корем на надвесената над Казана скала, стърчаща на няколко метра вляво от точката на падане на водата, и да гледам разбиващата се долу вода. Никога не съм събирал смелост да застана прав там, дори преди години, когато бях активен катерач и гледката на Нищото под краката ми беше по-привична за мен. И всеки път си мисля: абе, тази скала дали стои здраво тук... както е увиснала над пропастта... ами ако баш сега реши да се откърти... не дай, Дяволе!
С пъшкане катеря върлия, напечен склон, който трябва да ме отведе зад Трояците – троица красиви водопади. Вече е 10 часа, май е време за закуска. Решавам да ям на Хайдушката воденица, приятна полянка на водослива на Канлъдере, току над Трояците. Не се налага да дори да отварям раницата: наоколо растат толкова малини, че закуската е повече от царска... Като се подувам така, че рискувам напълно да изгубя подвижността си, продължавам нагоре. Ето ги последните два големи водопада – Доньовите. Водата тук е много студена и не ми стига храброст да се изкъпя под “душа” на долния, макар съблазънта да е голяма. Уф, и вятър духа... и облакът ей сега ще скрие слънцето... изобщо, решавам, че “гроздето е кисело” и продължавам към изворите на реката. Няма вече мъки! Долината е широка, тревиста, леснопроходима... Цъфтят цветя, малкото вече поточе, което е останало от реката, бълбука радостно. Браво, бе, казвам си – и тоя път отърва кожата, още ще има да се пати... Кротко и спокойно, наслаждавайки се на благодатта и спокойствието наоколо, поемам по един десен начален приток към висините на Равнец. В едно вирче наблюдавам странна фауна: някакви глисти, дълги около метър и тънки към милиметър – направо едномерни, като самоходни конци. Напивам се здравата с вода, да имам до манастира. В 12 часа съм на билото. Какъв контраст! Безкрайни, равни, тревисти поляни. Пасат крави и коне. Идилия.
Връщам се до манастира по билото на Равнец. От ръба често се откриват страховити гледки надолу, почти до реката. Странно е да гледаш, как за час път под теб пробягва участък, за който долу по каньона е нужен цял ден зверски напъни.
Над манастира се опитвам да хитрувам, губя пътеката и за срамотиите се налага да пускам рапели по дърветата... Все пак, в 15 часа съм долу. Приятелите ме чакат, даряват ме с голямо парче сладка диня. Да са живи и здрави!
Последна баня в едно вирче на Бяла река. Оглеждам многострадалното си тяло – драскотините се кръстосват на три ката по ръцете и краката ми... какво да се прави, всяко удоволствие се плаща. Хайде към София. Довиждане, Рогатий! Да е живот и здраве, пак ще намина!
П.П. За ценителите: Единственият известен ми пътеводител за Джендемите (Северен и Южен) е написан от алпиниста Никола Корчев и сигурно може да се намери в някоя библиотека: Н.Корчев, Из Джендема, Малка туристическа библиотека, бр.4/1962 г.
Джендемизмът е сериозна работа: за два дни олекнах с 2 кг. Това е точно като при гладуване в градски условия. Ако имате проблеми с теглото – напред към Джендема! Това е майтап, разбира се ;-))
И още няколко съвета от Огнедишащ:
"Оттук-оттам" може да се стигне до много хубави места без кой знае колко много зор:
1) От Калоферския манастир до Кьоравите мостове си има пътечка все по десния бряг, макар че не ти гарантирам, че няма да я загубиш поне сто пъти. По-скоро обратното;
2) От Кьоравите се стига навътре до Зимниците по десния бряг без особени проблеми;
3) От пътеката от Паниците за х."Рай" по долината на р.Голяма Бъзовица може да се слезе също до Кьоравите мостове. Много е красиво, има чудовищни вирове, по 4 метра дълбоки. От запад има малка пещера;
4) От х."Рай" може да се слезе право на водослива между Хайдука и Бяла р. Слиза се по билцето, по което се качва Тарзановата пътека за вр.Ботев. Като стане безобразно стръмно, се върви малко надясно. Тук обаче слизането определено не е лесно;
5) От седловината между Малкия и Големия Калоферски Купен (30 минути югоизточно от хижата) може да се слезе към водослива на Пръскалска река и към Дяволските теснини отгоре. Слизането е много стръмно и опасно и не го препоръчвам. Даже за качване е зор;
6) От Башмандра покрай (отляво на) вр.Хайдута (или през него, но слизането е по трудни скали, за препоръчване е с осигуровка) се излиза на билото, което слиза от върха на изток до водослива между Хайдука и Бяла р. Билцето има и чепати места, а самият му край е извънредно опасен, макар да изглежда невинно - стръмен и ронлив е, големи камънаци падат отгоре направо само от един поглед. Не е най-доброто място за завиране. От това билце може да се слезе и вдясно на юг до реката при Партизанските теснини, но е наистина много стръмно;
7) Пак от Башмандра по Дериндере леко се слиза до Хайдушката воденица;
8) От Дюза (между "Рай", "Левски", Равнец и Ботев) по долината много лесно се слиза до Хайдушката воденица;
9) От Хайдушката воденица може да се слезе до горния край на Големия Джендемски водопад, но се подсичат много стръмни затревени склонове и е доста трудно, има и къде да се подхлъзнеш отвисоко с всички, както се казва, произтичащи от това последици.
Аз толкова съм видял. Чувал съм други да са ходили и другаде, имало и други сравнително лесни пътища, но не искам да преразказвам, каквото не съм видял. Леснотата е разбира се условна, като се има пред вид мястото. Голяма грешка е да се очакват пътеки, равни поляни и бързо и леко ходене. Такива работи почти няма из Джендема. Длъжен съм да кажа, че ходенето там представлява сериозен и неизбежен риск и изисква готовност за поемането му и много разумна самооценка. Евентуално спасяване (да не дава Дяволът!) от други хора би било извънредно трудно, ако изобщо е възможно. Не е разходка и не е място за водене на приятели и приятелки без сериозни планинарски навици.
Врял съм се веднъж зимно време отдолу, но това, както може да се очаква, е много сериозно начинание и в никакъв случай не съветвам никого да го опитва, преди добре да е огледал лете, за какво става дума. Добрият сезон е къс: юли-август, и то ако са сушави.
Всякакво навлизане от Стипцата нагоре и от горния ръб на Големия Джендемски водопад надолу без да се носи въже и без сериозни навици в употребата му е крайно рисковано. Въобще през цялото време движението долу е нещо като полуходене-полукатерене и не е за хора, дето им се вие свят от височината или пък имат навика да се препъват ;-)) А, и още - в теснините добрите умения да се плува (и то в доста хладка, най-меко казано, вода) са задължителни. За здравите нерви се подразбира от само себе си, защото си е страшно.
Всякакви опити за слизане откъм Равнец без поне две въжета и торба рапелни клинове си е живо самоубийство. Там си е истинска стена, дето веднъж на младини я катерихме 4 диваци ден и половина до пълно умопомрачение.
Ще се радвам да съм ти полезен. Ако поразгледаш, няма начин да не ти хареса. Аз от две лета не съм ходил натам и може догодина пак да си позавра ветхите кокаляци из копривите, само да е живот и здраве.
Поздрави,
Лъчо (ognedishasht)
След като придобих реална представа за какво става въпрос прецених да отложа засега ходенето из този район. Но не за дълго...
|
Бяла река
