Някои видни пловдивски велисопедисти започват фино да ме сритват по кокалчетата и не минава повече номера "нямам време".
Разписах какви ги вършихме ние тримата,
който му се чете - ето:


Дойде му времето на организирания от Станислав и Рада поход “100 км. за 24 ч.”. Сериозно предизвикателство. Реших да се включа заради олимпийския принцип, без да се самонавивам да гоня крайната цел. Альоша до последно се чудеше дали ще може, накрая каза – идвам! Андон повредил палец, ама нахлузил джапанки и той взе, че дойде. Ей тия тримата заформихме едно приключение, заджурквайки специфичните си авантюристични стилове. Три духа излезнаха от бутилките и стана тя една ...

Тръгваме с Альошата, Павел и Слави в четвъртък сутрин с рейса за Габрово. Вътре една лелка ни хареса и се залафи с нас. Като разбра каква ни идеята, поетапно се опули. Поетапно, щото наум си представяше – Узана - Мазалат – Тъжа – Ботев - Добрила ... Ехо. Физиономията и се сменяше до пълно опулване, умрях от смях.

В Габрово се пошляхме по центъра, гризнахме закуски, направихме оборот в едно магазинче. Альоша с раницата като слон в стъкларски магазин, ама щети слава богу не нанесе.
Пазарим един чичо таксиджия:
- Добър ден! Колко до Узана?
- До Узана – петнайстана.
- Не става ли за десетана?
- Еееееееееее паааа ...
- Бай-бай!

Оставихме го да си седи под сянката и спазарихме момък за 9-10 лв.
Естествено, че предварително бяхме проучили въпроса с километрите и тарифите.

Закара ни до чешмата на бай Георги и оттам поехме на запад. Транзит през х. Янтра, почивка на чешмата “Корита”. Киселите млека ги омотахме. Към 16.30 гонени от тъмни облаци и гръмотевици стигнахме на Мазалат. Станислав шляпа по джапанки, хили се, посреща. Венци и Радо от Варна – и те вече тук.
Хапваме, раздумваме, събрахме дръвца, палнахме огънчето. Тъкмо да метаме кюфтаците на каменната плоча и пристигат Андон, Ясен, Ицо, Жоро и още един непознат за мен момък. Минали между капките.
Настана вечер, всички край огъня. Приятели, лаф, мръвки църцорят на плочата.
Горката тя се цепна от зор.
По едно време меркам познат силует – бай Кольо от Шипка. Егати случайната среща. Ама има ли то нещо случайно. Запрегръщахме се като в рекламата на “Ловешка”.
Едно въодушевление ме обхвана – толкова много приятели накуп и то в Балкана.
Вечерта смирено гасне, а пък отсреща Триглав ми намига. Чудя се ще издържа ли на изкушението до кривна утре вляво.
Звездите като обсипаха свода небесен, народа взе да ляга, че треска го тресе за утре.
Четирима чувалджии допивахме една бира до 11 и чак тогаз зачувалихме.
Павел легнал баш зад огъня. Бъзикаме го как ще го уцели некой подпийнал пожарникар в тъмното, тръгнал да гаси огъня. Тя струята играе, като ти се клатят краката.
Абе друго си е да спиш под звездите. Трябва да се слуша ефендито, че не се знае кога ще излезе прав. Ама до не знам колко часа си дрънкаха с Альоша за коли и жени и пречиха на нормалните люде да спят.
Петък. В 5 часа будилниците на телефоните дрънчат и излюпваме. Гепваме изгрева на кадро. Трескава подготовка. Народа се суети, умислен един такъв. Станислав, тартора на събитието, излъчва спокойствие. Знае си той за що иде реч.
След няколко общи снимки в 6.00 основната група потегли.
Ние с Андон и Альоша – в 6.20. Още в началото заформяме опашката или т.нар. алтернативен “Синод на Гуфи”. Девизът ни е “100 км. за колкото дойде”.
Дерзаем по обраслата пътека, заобикаляща вр. Вълча глава. Андон шляпа по джапанки и се мръщи на тръните. Той само с тия чепици, заради пръста. Аз си дзяпам красотите наоколо. Альоша пак бърбори за модели, кубици, ускорения и пр. автоаспекти. Абе мила родна картинка сме тримката. Последно виждаме групата как катери склона на Росоватец и по-нататък не ги видяхме.
Отмаряме на най-високата пееща скала. Щракам си двайсетина снимки на Триглав от север. Движим с прилично темпо нататък. В 10 и нещо събуваме чепици и топваме морни краци в реката под х. Тъжа. Една крава се позавъртя наоколо, ама “добър ден” не спря да каже. Възпитание!
Започна онова гламаво изкачване на Юрушка грамада. Решавам, че съм уморен и почивам 2-3 пъти. Ония двамата се губят напред. Горе на билото към Параджика разни неща ми хващат окото и се позамотвам да ги огледам. Събираме се на заслон Маринка. В 16.30 на Ботев. Извън графика сме, но притеснени няма.
Нали си караме кефа.
Метеоролозите ни светват за очакваното време. Мислим варианти ко ше прайм.
Единия да стигнем по светло м-у Жълтец и Кръстците и там да разпъваме чувалите.
Добре, че избрахме втория, щото посреднощ вярно заваляло. Паркираме до заслон Ботев. Дремваме отвън на шалтетата. Задухва един вятър и ни вкарва вътре. Кочинка, ама няма как. Въобще не ни прави впечатление, щото Альоша през 15 минути ръси ценни бисери, заливаме се от смях. Купона е пълен. Цитирам: “Стоян, Андон иска да лягам до него. Как ще спя с него бе?! Аз въобще не съм влюбен!”.
В 8 по светло, малко след “Сънчо”, заспиваме сладко. Който не вярва колко сладко се спи в тоя заслон нека пробва. Ако издържи поне 10 минути вътре де.
Решили сме да ставаме рано-рано в 4 и да наваксваме. Абе къде ти. В 4 навън свири такъв зверски вятър, така дрънчат стъклата, че ... сънят автоматично продължава.
В 5.30 вече станах, наспал се отвсякъде. Палвам си сигарка, оглеждом навън.
Една палатка я подмята вятъра, добре че вътре има хора, та не я отнася.
Темна мъгла паднала. Зле.
Чакаме чак до 8. Ни грам промяна във времето.
Щем не щем казваме “чао” на билото и заслизваме към х. Плевен. Идеята да се занесем вечерта до басейна на Чифлик, там в неделя да си плацикаме и да посрещаме слизащите от х. Козя стена. Че и една среща си уредих с партньор от Пловдив.
Вървим си по готината пътечка с кефа на небързащи заникъде, гледаме си чудните гледки към Сев. Джендем, лазим по една скална чучка. На х. Плевен пече слънчице.
Опваме се на терасата с по бира. Готвим едни спагети с луканка. Два часа отнесохме.
Спускаме до паркинга и оттам 4.185 км. до ВЕЦ Видима. Звъним телефони, таксита търсим, няма. Априлска работа. Едно такси имало и никой му не знае номера.
Андон решава да демонстрира опит в стоп-а и спира всичко де що мърда и има колелета. Това трактори, каруци, нищо не му се опира. На петнайстия опит чичо със запорожец спира и се накачолваме. Върви тая ЗАЗ-ка, дзвер.
Чак до Троян ни закара. Парите отказа, пенсията била голяма. Мерсим.
Хоп до автогарата. Трита рейса за Чифлика свършили. Лобирам аз пак за такси, ама не ме огрява. Ония искат осем, ние даваме шест. Пазарлъка не помръдва.
Селски рейс за Шипково до разклона за Беклемето и Чифлика. В рейса учтива девойка ми обяснява как стои въпроса с разклоните, басейните, километрите и прочие местни особености. Липсва ми руски тренинг и пропускам да си запиша номерчето и.
Тръгваме нагоре по дългата и безкрайна улица на с. Бели Осъм. В началото ни огрейва, но само за 1-2 км. УАЗ-ка кабрио. До центъра на Бели Осъм. Егати дългото село. Край няма. Андон размята палци, но стопа не върви. А трафика го бива. На мен ми призлява от стопове, ама сме тръгнали заедно. Закон, не се делим.
Трамбоваме нагоре, добре че не знаем колко още ни чака. Смръщва се небето, завалява дъжд и се крием под стрехата на къща №300. Ицо ми звъни горе от Козя стена – “Пичове, крийте се някъде щото страшен дъжд идва отгоре”. При нас таку-що се изваля. Продължаваме нагоре. Пак завалява. Мушваме под автоспирка до къща №400.
Странно, все кръгли числа. Изваляваха се едни пороища, трещяха едни гръмотевици, над 40 минути. Дърпаме скамейката все по-навътре, че водата напира. Пуша си и си размишлявам. Чувствам се като листо носено от вятъра. Както духне, както се случи, каквото дойде. Странни, но приятни усещания. Пълно отпускане. С тия двамата какво друго.
Пак поемаме нагоре и до №442 пак ни заваля. Къде, къде ... Бум в един запустял, буренясал двор. Заключена стара къща. Стрехата малка, мокри ни. Започвам да се ядосвам, че се размятаме като ... по пътищата, вместо вече да се греем на огъня и да въртим църцорещите. Альоша се мъчи да ме кротва, ошетва двора и намира ...
плевник.
Готин стар плевник. Скрибуца. Ама вътре сухо. Огледах зидарията, гредите. Държат.
В 21 ч. беше ясно, че сме дотук. Не се и налагаше да обсъждаме. Стана тя наш’та система 4-4-2.
Ако някой познава кмета на Бели Осъм, да ни съдейства за жителство. Мераклии сме.
Мили спомени оттам.
Проявихме разум и с огън не рискувахме. Разпънахме шалтета, трапезата върху тях, челници светкат. Навън си вали. Една задушевна атмосфера, какво да обяснявам. Спането в плевник се оказа страхотно. Сефте ми беше.
На сутринта лелка турагентка ни метна на колата и ни закара до басейна в Чифлика.
Росни китки още в 8.30 напираме да влизаме, те го отварят в 9.
До обяд размазвахме от кеф из басейна и после който откъдето.