Проследих с любопитство цялата дискусия по въпроса за прехода от 100км за 24 ч. по билото на Стара Планина. Лично аз няма да участвам не защото се страхувам, че няма да успея. Не смятам, че най-важното е на всяка цена да пристигна до финала точно за 24 ч. Тръпката за мен винаги е била в самия допир с природата, по всяко време на годината и денонощието. Нито пък мисля, че подобен преход е абсолютно невъзможен.

Предложението не ме блазни поради следното: Организацията - нито я има, нито я няма. Прекалената организация никога не ми е била по вкуса. Затова съм избягвала масовите мероприятия, скитайки из планините с приятел (мисля, че двама винаги е по-интересно, по-надеждно и сигурно - все пак съм жена и изпитвам определен страх). Ходила съм по планините и организирано - особено в началото и от тези походи съм научила много. Самостоятелните преходи осигуряват свобода, а групите дават повече сигурност, но ограничават в някаква степен.

За обявата за този преход разсъждавам по следния начин: Аз съм жена, ходя по планините от над 10 години, издържам на почти всякакво натоварване. Не обичам организираните преходи, макар и понякога да се включвам в такива, но никога не ходя сама. Обикновено сме двама, познавам много добре човека до мен и му имам доверие. За обявения преход не мога да разчитам на приятеля си - той няма да се включи. От тук нататък трябва да разчитам само на себе си или на групата. Но от дискусията оставам с впечатление, че всеки сам решава, избира до къде и с какво темпо да се движи - с други думи прехода е почти индивидуален. Следвайки тази логика, аз може да направя опит да премина този участък съвсем сама във време, избрано от мен и т.н., а не в посочения от организаторите период. Което обезсмисля цялата организация и остава само идеята за прехода. А идеята сама по себе си не е никак лоша.