|
18-25 август
Ако някой не счита Родопите за планина или я намира за твърде скучна, може и да не чете по-нататък. А за останалите, които имат нерви и време за тази одисея – ще се радваме ако успеем да влюбим още някой в тази приказка или просто се окаже полезно като информация.
Имало едно време една двойка. Двамата тежали общо 110 кила (оттам и заглавието), много се обичали, но много обичали и Родопите (влюбили се в тях миналото лято завинаги).
Но да преминем по същество: маршрутът с раници по Родопския вертикал (измислен вкъщи с няколко карти и бюлетини): Бачковски манастир – х. Марциганица – х. Пашалийца през пещерата Добростанска дупка и гр. Лъки – х. Момчил юнак – с. Момчиловци (през Хайдушки ливади и Роженската обсерватория) – х. Смолянски езера през Пампорово (х. Студенец вр. Снежанка) – с. Могилица/Буката през гр. Смолян и езерата, с. Смилян и пещерата Ухловица
Има доста за вървене като цяло, особено в началото хижите са разположени на 7-8 часа, но е много красиво и приятно, така че усилията си струват.
Защо ни харесват Родопите – магически, безкрайни/безбрежни “гори тилилейски”, чувстваш се като в детска приказка, толкова зелено, че чак ти реже очите, свежо като след дъжд, особено тихо, “отрицателна йонизация на въздуха” (йонизацията е от брошура, която я има и на ), прекрасни хора, вълшебни места, разкошни пътчета за вървене – римски, коларски, черни, зелени, асфалтови, каквито ти душа иска.
Една седмица там винаги усещаш като цял месец почивка. Навсякъде е пълно с чешмички и понякога водата, която носиш, се оказва излишна. Дъждът е неминуем, но е от време на време. Редуват се мъгли, слънце, дъжд.
Никога не бързахме (не сме на състезание, нали), наслаждавахме се на всичко красиво по пътя - тръгвахме рано, за да имаме време за повече размотаване.
Невероятно, но Мтел имат покритие навсякъде! – и в най-големите скални ниши. Няма да забравя нелепото чувство като трябваше да обсъждам разни факсове с офиса вървейки сред безбрежа зеленина.
През целия път не срещнахме нито един турист с раница като нас, само организирана група от 10-на души на средна възраст, с екскурзионни така и не се засякохме. Предварително бях проверила в подлеза на Спортната палата при БТС кои екскурзионни маршрути са пълни и кога точно ще има много хора по хижите.
За разлика от миналата година (Бачково-Триград), не видяхме много боклуци по пътя. Може би защото този маршрут не е много посещаван. Миналото лято, обаче, един боклук над с. Гела ни спаси като Хензел и Гретел. Маркировката беше ужасна, губеше се непрекъснато, пътечките се раздесеторяваха и т.н. В един момент се появиха обвивки от вафли, кроасани и цигари – и така в продължение на няколко часа на всяка! крачка. В такъв момент си представяш как върви едно голямо свинско екскурзионно и нон-стоп яде и хвърля, яде и хвърля. Е, изчезваха за малко по някое време и даже се радвахме (за съжаление) като се появяваше някоя вафличка по пътя, това доказваше че сме на прав път.
Карти - Западни Родопи, Родопи и Пътна карта на България плюс разпечатан списък с Родопските хижи от сайта – изключително ценна информация за всяка хижа с всички интересни обекти наоколо и времето за стигане до тях. Подробната карта на Западни Родопи още миналата година беше проклината многократно заради грешки – грешни маркировки, грешно начертани пътища и новото от това лято – в нито! една карта не видяхме да пише х. Пашалийца, навсякъде тя фигурира като Зареница, (единствено в горепосочения сайт бяха написани и двете имена). На табелите по пътя навсякъде си пише Пашалийца. А картата на Западни Родопи се води за нова. Някои хора се оплакаха и от сгрешени села.
Ден 1-ви: Бачковски манастир – х. Марциганица. Попаднахме на църковен празник, отвън е страшна цигания и кич. Има много готини бурканчета с шарена сол наредена на шарени слоеве, образуващи различни фигурки – солта била трамбована и нямало опасност да се разбърника, чак след първото отваряне. Нагоре маркировката е хубава, 3-4 часа катерене. Пътеката минава покрай параклисчета с древни икони и аязмо с лековита вода, през резервата “Червената стена. С раници пълни с храна е трудничко, но не и непосилно.
Малко преди хижата намерихме нещо доста интересно: ново строителство – нещо средно между замък и крепост, огромно подземие, миниатюрни и вдигнати на много високо прозорчетата, масивна врата, хубав широк асфалтиран път до там, няма жива душа освен две кучета. Изглежда зловещо и криминално. В хижата ни разказаха, че това е на Мултаците и преди години там е кипял усилен таен труд/производство – камиони, цистерни натам-насам ден и нощ … “пълни с кока-кола и течен шоколад” !! :))), но сега е замряло и няма никой.
Хижата е много весела (и както някой я беше определил –psychedelic)– камъчетата на стената с най-различни цветове, изглежда наистина необичайно. Много чистичко, стаи от 5 до 40 лева със собствени санитарни възли, изключително сладкодумна и приятна хижарка. Вечер се виждат светлините от Кръстова гора (но от там не минахме, беше ни в противоположна посока). В района е и чудната местност Караджов камък, но там се спи на палатка ако решите да останете или трябва да се върнете в хижата.
Марциганица беше единствената хижа, която предлагаше готвена храна. Навсякъде другаде ни отказваха (ако нямаш предварителна заявка, сори). Бяхме се запасили добре, в резултат на което на тръгване се олюляхме като вдигнахме раниците (виж килата ни по-горе), но пък разчетите се оказаха точни (една скобка за възхвала на изобретателите на бързо-отварящите се консерви с едно дръпване!, а иначе рибените консерви, които се отварят с нормална отварачка имат свойството да пръскат на фонтани (имитират кит?) красивата природа и белите стени на хижите (няма да споменавам кои точно)) – май прекалих със скобите.
Ден 2-ри: х. Марциганица-х. Пашалийца (=Зареница). Сутринта рано минахме покрай пещерата Добростански бисер – облагородена, но без осветление. Влязохме през една дупка в задната стена на къщичката. Имаше доста прилепи и смазваща тишина, която лъчът на фенера може би подсилваше. Доста клаустрофобично, но въпрос на вкус.
След това маркировката тръгва надолу към асфалтовия път, който върви покрай с. Югово и гр. Лъки. Рано сутрин е особено красиво като гледаш как се движат облаци в краката ти в долината. След това маркировката е от Югово до хижата, но до селото така и не стигнахме. В един момент маркираната пътека просто прекъсна и решихме да слизаме напосоки (а селото все си седеше на едно и също разстояние - умопомрачително). Излязохме доста встрани на пътя и решихме да минем през Лъки, (който и без това беше планиран за минаване – от там също им маркировка до Пашалийца). Пеша по асфалта, минахме покрай чудно зелено езеро, но след малко вглеждане установихме, че е най-вероятно хвостохранилището на оловно-цинковите руди и така желанието за къпане се изпари.
От Лъки тръгнахме в 16 часа нагоре. Ако питате местните хора за пътя до някъде в часове, винаги го умножете няколко пъти за по-сигурно (както стана няколко пъти и при нас – може би техните часове са от младостта им или от факта, че все пак са местни и са свикнали с релефа и винаги ходят бързо). И пак отклонение – в Гърция на Метеора в пътеводителя пишеше, че местните ще ти кажат 10 минути до манастира, но освен ако не сте Джеймс Бонд или планинска коза, това ще ви отнеме 50-на минути – стана точно по книгата :)
Пътят от Лъки също е изключително красив. Над градчето минахме през едно стръмно селце с много гиздави баби (неотбелязано като име на картата – прилича по-скоро на квартал на Лъки). Към шест стигнахме един разклон, на който имаше чисто нова табела за Пашалийца, тръгнахме си културно по нея – ставаше все по-красиво, докато в един момент усетихме, че започваме да слизаме, а се предполагаше, че ще катерим. След час бързо ходене (краката те носят сами през ливадите) стана вече много надолу, маркировка липсваше и решихме да се върнем при разклона. През това време, вървейки с бясна скорост, се изказаха куп мили слова за маркировачите– ядът ти дава крилца, а и почваше да се здрачава. На въпросния разклон видяхме, че в другата посока си има маркировка на дървото. Последва изкривяване на табелата на където трябва, съпроводено с нови благопожелания и пълен напред нагоре. Преди хижата вече по тъмно газихме дълбока кал и накрая 13-те часа ходене приключиха.
Пашалийца е пълна с кучета и котки, които се разхождат и спят навсякъде в сградата. Топла храна – само по предварителна заявка. Наградата за потните и кални победители, които се тътриха из хижата като роботи без да си усещат краката, беше един прекрасен горещ душ.
Ден 3-ти: х. Пашалийца – х. Момчил юнак (или евентуално х. Преспа – зависеше дали има места на първата). Минава се покрай партизански паметник и запустял пионерски лагер с кротко пасящи кравички. С риск да се повторя – пътят е невероятен! Върви се все по билото. Към края започват да се появяват картофени ниви (всъщност други почти няма в този регион) с много симпатични оградки, ако има дърво в нивата, винаги го заобикалят и не го изсичат. Пълно е с гъбари, цели семейства, а за гъби да не говорим – почти газиш в тях. Тази година обаче изкупните цени са паднали много ниско заради силно дъждовния сезон. Беше пълно и с много красиви мухоморки (В с. Момчиловци видяли една туристка да си ги събира в раничка и както казаха местните: “ще я четем утре по вестниците”).
Около х. Момчил юнак (и Хайдушки поляни) беше единственото място по пътя с пожълтяла трева. В самата хижа нямаше места и спахме в бунгалата към нея. Тоалетните са външни. В мъжките се виждат в дупката малки бели червеи, а в женската не знам, нямаше крушка :) На няколко крачки от хижата е бившата резиденция на Тодор Живков, сега хотел-ресторант, пред него има красиво езерце с пасящи коне. Хижарят беше много мил, каза ни къде е най-евтиният хотел в Момчиловци (при племенницата му) и къде е пряката пътека от обсерваторията до селото.
Ден 4-ти: х. Момчил юнак – с. Момчиловци. Рано сутринта тръгнахме към Хайдушки ливади (на 2 км). Там също тревата е поизгоряла, но все пак е красиво. Въпреки че не мога да си представя как специално ще се вдигна с кола от някой град, за да ходя специално там да ям чеверме. Има езерце, разни къщички, почивни станции, места за хапване, беседки. И там се случи поредната нелепост – тишина, идилия и изведнъж над главата ти зловещо профучават 3 бойни самолета, много глупаво и страшно усещане.
След ливадите продължихме към Роженската обсерватория (пътя минава пак през Момчил юнак). Има пряк и стръмен път, асфалтовият много обикаля. Лекцията в обсерваторията е страшно интересна. Накрая се излиза на нещо като тераска и там ти минават над главата втората партида бойни самолети за деня. Те следваха релефа, но изглеждаше сякаш ще се забият всеки момент в планината.
Село Момчиловци ни хареса от пръв поглед. Много чистичко и китно селце (може би защото почти не гледат животни, изхранват се чрез картофени кооперации и Пампорово), с много стръмни улици (известно като малкото Велико Търново), селото с най-много параклиси – 22, не се заключват и са много поддържани, оставяш пари за свещички сам. Има и аязмо с лековита вода. Невероятна атмосфера. Странно усещане, че си на морето, а всъщност около теб само планини. Хотелчето за 5 лева се оказа за чудо и приказ (водеше се частна квартира – красиво, ново, чисто, собствена баня), много гостоприемни и мили стопани. След няколко минути в стаята се погледнахме и единодушно решихме да останем на следващия ден – мазохизмът свърши, почивката започна!
Внимавайте с поръчването в механата на центъра – написани са малки грамажи, но порциите са огромни (а ние се чудихме защо се подсмихва сервитьорката “под мустак”). След това гравитацията е особено силна като катериш баира с препълнен корем. Типични родопски ястия – родопски клин (баница с ориз, масло или картофи – в заведенията я правят цяла, затова трябва да сте повечко хора или да имате по-голям апетит), качамак, пататник (нещо като огретен пържен от двете страни), чорба от смилянски боб, смилянски боб в тиква и др.
Ден 5-ти: с. Момчиловци. Един ден почивка извърши чудеса – краката ни бяха като нови.. На площада влязохме в новоткрития Център за планински спорт и туризъм – правят го трима млади ентусиасти – две момичета и едно момче. Предлагат планински пешеходни преходи, посещение на параклиси, бране на гъби, билки и горски плодове, посещение на Роженската обсерватория, обхождане на старата българо-турска граница (1912г) и др. Понеже си имам слабост към алтернативен туризъм (за него писах дипломна работа), подобни места ме привличат като магнит.
От хотелчето ни пратиха да видим една фантастична чешма, разказваха за нея много ентусиазирано. Близко е до селото в гората. Има входна арка от дърво, окичена с причудливи рога. Чешмата трудно се подава на описание, толкова е странна – вложени са много фантазия и любов. Представлява някаква невероятна смесица от езически култ към природата и християнско почитане – чешма, иконостас, беседка, “горски диван”. Всичко е направено от естествени материали, има много корени, клони, които наподобяват животни, птици, кръстта на Исус. Пристигнахме като заваля и се скрихме в беседката. За наш късмет, творецът Васил седеше там (прекрасен човек, побелял, но млад по дух, природозащитник)– чешмата я строи от 4 години, непрекъснато добавя по нещо, събира разни природни красотички и продължава да я разхубавява. Водата е докарана от 140 м от извора-майка. Това, което стои в средата е нещо като навес с оградка, висок стол, на който пише “божият трон”, има икони и снимки в рамки от корени: камионът, с който е работил дълги години, починалите музиканти от селото, птичка. Има и специално изкопана яма за боклуци и фасове. Не е правил реклама, не иска да я популяризира, просто иска да остави нещо хубаво на хората.
Ден 6-ти: с. Момчиловци – х. Смолянски езера (по първоначален план х. Студенец). От Момчиловци има пряка пътечка, която спестява част от времето в началото и излиза на асфалтов път. Стига се до разклона с хотел Рожен и местността Рожен, на която все още стоят дървените постройки от последния Роженски събор. Има малък параклис с алуминиева дограма. После започва маркирана пътека към х. Студенец. Пейзажът започва леко да погрознява. Чува се все по-често рязане на дървета, на места гледката е доста зловеща.
Като навлизаме в Пампорово чуваме цитата на деня: “Хайде, мами, още малко да стигнем параклисчето, там има барче и ще си починем”. Около скъпите хотели е красиво, но при пистите е направо отвратително – лунен пейзаж и кичозна гледка (макдоналдси, пици, шарении и грозотии и т.н.) (казват, че всички писти изглеждат така през лятото). Тък като пристигнахме рано следобяди мястото ни отвращаваше, решихме да продължим към х. Смолянски езера. Безуспешно се опитахме да намерим някой, който е чувал за природната забележителност "Тринадесетте братя" (13 смърчови ствола, растящи от един корен) - 0,30 ч, описана в сайта с хижите.
Решихме да изкачим Снежанка по най-идиотския маршрут – по някаква изоставена писта, почти на четири крака, но пък си беше предизвикателство и забавно. За надолу си купихме билет за лифта (иначе си има маркирана пътека за хижата). 165-метровата кула е изключително впечатляваща. Както разбрахме впоследствие, другата половинка на групата е учавствала в строежа на кулата в корема на майка си на бригада (не са признали бременността за оправдание). В ТВ кулата има кафе-ресторант, откъдето казват, че се откривала чудна гледка, но беше затворено за ремонт. С най-голямо удоволствие напуснахме пистите.
С лифта весело си пътувахме 20-на минути. После малко пеша до хижата. Преди нея има езерце. Настанихме се (хижарят изглеждаше много мнителен и странен) и понеже имаше още няколко часа до стъмване, решихме да отидем да видим Орфеевата скала (има снимка в картата на Западни Родопи). Трябваше всъщност да се връщаме назад (нагоре) към Снежанка по маркираната пътека. Пътеката е изключително мрачна и неприветлива, стръмна, бяхме вървяли доста време, а имаше само гора наоколо и мрачно време. Стигнахме един язовир и решихме да се върнем докато не се е стъмнило. С лифта минавахме покрай разни интересни скали, които всъщност се оказаха част от цялостния масив Орфееви скали.
Ден 7-ми: х. Смолянски езера – с. Буката. Прекрасно време цял ден, слънчице. Минахме покрай някои от Смолянските езера (“смарагдовите очи на Родопите”) и малко преди да влезем в Смолян видяхме скалата от снимката. Смолян много ни хареса, но там не се задържахме дълго, продължихме надолу. Най-много ме впечатлиха новите табелки с имената на улиците на кирилица и латиница. Най-накрая някой да се сети да направи нещо толкова улесняващо чуждестранните туристи в България. Защото е лесно да издаваш карти на латиница, но в крайна сметка 99,99% от чужденците не могат да прочетат улиците.
Тук за първи изневерихме на ходенето пеша и хванахме автобус до с. Смилян (ударение на “я”, иначе местните те поправят веднага), където има селски къщи за нощуване. Иначе трябваше да останем да спим в Смолян, за да вървим целия следващ ден. Поразходихме се из селото (симпатично и китно), хапнахме смилянски фасул в едно много приятно ресторантче с нещо като мини-зоопарк на двора. Казват, че смилянският фасул, който се продава пред Бачковския манастир не е смилянски, а албански и е по-едър. Бяхме подранили за Празника на млякото, където всяка година се организират много песни и танци и се избира Мис Крава (истинска, а не жена както повечето си мислят). После гледахме по ТВ, че са избрали за трета поредна година една и съща мис-ка :)
Имахме още доста време следобяд и решихме да тръгнем към с. Могилица и да нощуваме в някоя от селските къщи там, а по пътя да минем през пещерата Ухловица (ако не успеехме, щяхме да минем на връщане следващия ден). Пътят е асфалтов, и е невероятно красиво. Върви се по река. От Смолян на юг растителността става смесена. Минава се през едно селце Кошница, после се вижда отляво огромна пещера високо в една скалао, след малко има стрелка към друга отдясно – и двете са необлагородени. Хората в Кошница ни казаха, че до Ухловица има граничари и ще ни искат паспорти, защото е гранична зона. Оказа се, че едно време наистина е било така и всички са минавали изключително трудно (пътни листове, пропуски и т.н.), затова и тази пещера не е толкова известна. Граничари не срещнахме, имаше една будка пред пещерата, разни предупредителни табели и това е.
За пещерата закъсняхме, последната група беше влязла преди половин час (работи до 16 – 16:30), но за наш късмет пристигна голяма кола със семейство огромни туристи с видеокамера, които се развикаха, че на всяка цена трябва да влязат. Заедно образувахме минимума група и решихме да пробваме. Катери се нагоре по много стръмна пътечка 15-20 мин. За по-мързеливите или трудно подвижните, има магаренце. За щастие и дълголетие на магаренцето, майката-туристка не се възползва от услугите му. Оказа се, че пещернякът наблюдава от горе колите, които пристигат и ако има нови, изчаква хората да се качат. Семейството се развика просташки в пещерата на дъщерята защо не била заредила батериите. Пещерата е приказна (като Ягодинската)! Слиза се много надолу по десетки стълбички. Има чудни образувания – дендрити, които напомнят на морски корали.
От скоро има създаден местен Съвет по туризъм в Могилица (селски къщи за настаняване, пешеходни маршрути, веломаршрути, проникване в пещери, яздене на кон, риболов, наблюдение на редки растителни и животински видове, родопска кухня, песни и танци, занаяти и др.).
Пещернякът се обади в “Милчовата къща” (има огромни табели по пътя) и ни запази стая там, за да не търсим по тъмно. Тя се намира в с. Буката – 2 км преди Могилица и 10 км от гръцката граница. От разклона се върви 15-на минути и сте в селцето (също много хубаво). Къщата е красива, в битов стил, направена с много вкус. Милчо се оказа един от основателите на БАСЕТ, дългогодишен хотелиер, дърворезбар (всичко в къщата е негово дело). Често идват чужди групи. Учи ги на родопски хора, приготвяне на родопски ястия, дърворезба и т.н. Всичко беше чудесно като изключим хигиената – разни неприятни детайли развалиха иначе хубавото впечатление от къщата и интересния и словоохотлив стопанин. Вечерта навън беше тиха приказка и ни стана тъжно, че на следващият ден се връщаме към Големите Мръсни Градове.
Ден 8-ми: пътуване към вкъщи. Мислихме сутринта преди автобуса за Смолян да минем през Агушевия конак в с. Могилица (единствения по рода си феодален замък в Българияк), но се оказа, че от доста месеци е затворен за посетители (върнали са земята на бившите собственици). Казаха ни, че ако те са там, може и да ни отворят. Решихме, обаче, че няма смисъл да препускаме като коне в 6 сутринта само за да го зърнем и да бягаме обратно да не изтървем автобуса.
В първоначалните планове влизаше краят на пътешествието да бъде в Златоград, но привършването на авоарите ги промениха и го оставихме за някой друг път. От Могилица или Буката може да се продължи надолу към с. Горна Арда, където също има селски къщи за настаняване и много красива природа и възможности за интересни турове.
(От Смолян на всеки час има автобуси за Пловдив и има доста за София.)
Така приключи нашето Родопско пътешествие.
На незаспалите до края на повествованието, благодаря.
|
Семейство “Ходещи рагу”-та в сърцето на Родопите
