...втори ден!

След дългоочакваното от мен запознанство на 1-ви вечерта и обменен опит на масата се оказа, че на 2-ри най-вероятно ще се разделим. Ние имахме трърдото намерение да тръгнем в 7 сутринта, докато другата компания не възнамеряваше да направи това преди осем. Всички изпълнихме намеренията си, но това не попречи на Турист и компания да ни настигнат още преди да сме атакували същинската част на Млечния чал. Обяснимо, тъй като в нашата макар и поолекнала група (вече от пет човека), имаше здравословни проблеми. Изправени пред вероятността да останем трима, дълго се колебаехме какво да направим и накъде да поемем. Пристигането на другата група разреши проблема. Щяхме да си правим компания, така че малобройният ни състав вече не бе проблем. Оттам насетне до вр. Ботев не мога да отбележа нищо извън нормалното протичане на един тъкъв преход в началото на Май – сняг, киша, локви, жега, адско слънце. За всички бе от ясно преясно, че ще изгорим, макар че никой и не подозираше до каква степен ще стане това. Ако само предполагахме...
Постепенно прегазихме локвите и кишата до з.Ботев. Там някъде наляхме и вода от една пряспа. До края на прехода ни не се очакваше наличието на такава преди “Тъжа”. В този момент силно се колебаехме да продължим ли тримата към “Тъжа” или да слезем с другите на “Рай”. Оставихме решението за върха и опънахме шии за последен напън. След час и четвърт блъскане в кишата изпълзяхме на върха и що да видим... стълпотворение като на оживен пазар. Горе се намираха около 40-50 човека, предсавляващи няколко групи с крайни цели все несъвпадащи с нашите – “Левски”, “Рай”, “Плевен”. За “Тъжа” – никой! А като хвърлих един поглед на изток, ми се сви сърцето – мъгла, мъгла и пак мъгла. Както и плътна снежна покривка. Наченахме втората бутилка вино, пихме по един чай, хапнахме по някой сандвич, накратко – поехме доза оптимизъм – и решихме да продължим към “Тъжа”, пък каквото сабя покаже. Взехме си довиждане с нашите вече не само виртуални, а и реални приятели и смело скочихме в мъглата.
Дяволът не се оказа толкова черен, т.е. мъглата не бе чак толкова гъста. Видимостта беше прилична, маркировката до “Маринка” по правило си е добра и стигнахме до заслона без никакви проблеми. А там мъглата се пораздигна и вля нов лъч на надежда в душите ни. Макар че Параджика и Юрушка грамада бяха все още захлюпени в мъгла, притеснението ми се изпари. Някои оптимисти от нас свалиха джвакащите обувки и смениха чорапите. Вярно, спечелиха петнадесет минути без джвакане. Благославям майката природа, че не ни изигра неприятната шега “влошаване на времето”. Както бяхме мокри, щяхме да се смръзнем като шушулки. Топлото време обаче продължи и джвакайки храбро продължихме нататък, преодолявайки преспи, мочури и локви. Топящият се сняг бе превърнал всичко, що имаше тревен вид, в блата. В общи линии разлика между снега и тревата не съществуваше.
Бавно и полека стигнахме върха на Юрушка грамада. За първи път се замислих защо върхът се казва така. Може би защото слизането от него е на юруш. Като тръгне оня ми ти склон – надолу, надолу и все надолу... Как да не те е яд, че преди това през деня си качил 900 м, като сега ги слизаш обратно? Поехме по пътеката надолу с радост в сърцата – докъдето погледът стигаше, само тук-там по някоя преспичка. Грешка се оказа изборът при Русалиите – там, където се разделят лятна и зимна маркировка, преди последното слизане към хижата. Напълно безснежното място, където се намирахме, се оказа безкрайно лъжовно. Изборът на лятната пътека определено бе грешка, но това разбрахме едва след поровината слизане. Като нагазихме едни преспи, чудесия. Мек сняг, затъване до коленете, мокротия. Мисълта, че по-мокри не може да станем, се оказа напълно погрешна. Изморени, отвратително изгорели от слънцето (за един ден!), бъхтехме в снега и проклинахме надалновидността си. Всъщност подозирам, че останалите може да са ми отправяли доста сериозни благопожелания, но поне не бяха на глас. В края на краищата аз бях взел решението. И тъкмо кагато хижата се видя близка и примамлива, дойде най-проблемното място. Склонът преди навлизането в гората се оказа лавиноопасен. После разбрах, че ако си бях направил да прочета макар и малко в някой пътеводител, щях да знам за това, но къде ти. Добре че нямаше вного сняг. Всъщност не това беше и проблемът. Основната опасност се оказа стръмният склон. Опасността от подхлъзване бе реална, а дърветата ниско долу не предвещавахе нищо добро. Лека полека поехме в индианска нишка, стъпвайки в стъпките на първия. Пикелът бе един и в знак на солидарност не го използвах. Пък и опитът с моята жена ме е научил, че ако има в ръцете си такова нещо, по-скоро ще се нарани с него ако падне, отколкото да има някаква полза. Бавно и полека преодоляхме около 100 метровото подсичане и навлязохме в гората. Там вече опасност нямаше, но се газеше още по-мокро. Което се оказа за добро, както ще видим малко по-нататък.
Стигайки реката, преди преодоляването на мечтаните последни 100 м до хижата, възникна поредният, този път очакван, проблем. Силно придошлата река. Нагоре по течението, надолу по течението, на никъде. Открих едно местенце, където можех да прескоча, но без раница. С доброто намерение след това да се върна да помогна на другите, сторих постъпка, венец на цялото приключение. Свалих раницата и направих опит да я хвърля на другия бряг. Е, почти успях. Не ми достигнаха някакви си 10 см. Изгледах я с ужас как най-спокойно се претъркули и цопна в реката. Това, което последва, вярвам, не изненадва никого. Пълноводната река я поде и раницата пое надолу с доста прилична скорост, без намерението да спира никъде. Тогава волю-неволю задействах малкото останали ми сили и с бърз спринт я подминах 20-25 м по-надолу. Скочих в реката без много да му мисля и я хванах. Можете да си представите препускащите през главата ми мисли в следващите няколко секунди като ви кажа, че яснота по въпроса кой ще продължи по-реката – никой или и двамата с раницата – не настъпи веднага. Краткотрайната битка в крайна сметка бе спечелена от мен. През това време останалите в групата също прегазиха, и не загубиха много. Така и така бяхме мокри. През това време аз решавах следващият проблем – изваждането на двойно по-тежката раница от водата. Успях да се справя някак – балансирайки върху нестабилните камъни по дъното и с неприятното предчувствие за цялостна студена баня. Хванах пущината където сварих, дърпах, залитах, дърпах, залитах, и успях. Изпращя някой и друг шев, но я измъкнах на брега. И силите ми бяха до тук. Всеки опит да я метна на гърба си завършваше с неуспех, а рискът да влезем отново заедно във водата бе напълно реален. Зарязах я край реката и добре, че имахме посрещачи. Получих първа помощ, като ми изнесоха багажа до хижата.
Така злощастно завърши този ден. Какво ми придставляваше съдържанието на раницата, сами можете да се досетите. Карти, документи, мобилен телефон, фотоапарат, дрехи – всичко пълно с вода. За щастие имах дрехи в наейлонова торба и имаше какво да облека в хижата. Всичко изсъхна разбира се, дори и мобилният телефон. Само фотоапаратът не вярвам да прави повече снимки. След всичко това предполагам, че наводнението, което причиних с багажа си в хижата, едва ли ще представлява интерес за вашето внимание.
Вечерта си беше приятна – хапване, сръбване, хубава компания и ранно лягане, притеснено единствено от неприятните изгаряния, които получихме през деня.

Остава ден трети, но за него утре. Пък и ще е най-кратко. Семейният дълг ме зове.

До скоро!

Ясен

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене!