|
Един пътепис от Ива Петрони е поместен в последния брой на вестник Капитал:
"Според мъжа ми всичко започвало в четвъртък. В петък вече съм спяла с пътеводител под възглавницата. А в събота съм хуквала по баирите. Дълбоко подозирам, че според него планинарството е занимание за група малоумници, които викат “ой-ла-ри-пи”, пият чай от мащерка и носят червени вълнени чорапи.
Така или иначе този разказ не е за мъжа ми. Той е за нащърбените скали на Мальовица, бялата пустош на билото и ледената прегръдка на водопада Скакавица. И за хората, които слушат Висоцки на ролков магнетофон.
Обаче е прав за четвъртък. Тогава тържествено му обещах да не се завирам по лавините. Затова заедно с моята приятелка Диана ще трябва да си наемем планински водач.
Идеята за водач досега старателно сме я избягвали. Защото той обикновено върви в комплект с група за екскурзионно летуване, в която има поне двама с найлонови пликчета вместо с раници и други 12 по погрешка, които на 1800 метра височина установяват, че не ставало въпрос за излет в Княжево. И ако това с Княжево е досадно, това с найлоновите пликчетата от “Базар София” вече си е обидно.
За наша изненада се оказва, че в агенция “Одисея ин” може да се наеме водач за Рила без цялата група за екскурзионно в добавка. Той се казва Момчил.
Късно следобед в петък тръгваме с кола към хотела “Дивите петли” до Гюлечица - местност над Говедарци. “Дивите петли” е бивша почивна станция от времето на тежкия соц. От него обаче е останало само потрепване.
Момчил носи снегоходки за всички. Снегоходките ми се струват малко пресилени, но няма да се обаждам, все пак човекът е профи.
Лошото е, че когато има организация, те вдигат рано. Например в 7 часа в събота. С Диана трудно намираме основателна причина да станем от леглата, за да крачим по пътя за Мальовица към Зелени рид. Но от друга страна, преди 11 часа ние така или иначе трудно намираме убедителен мотив за каквото и да било.
Над боровете върхът блести в искрящо бяло, залят в светлината на утрото. Здрачът е останал само в гънките на ридовете. Там снегът недоспало синее. В Рила зимата властва отдавна.
Поемаме през гората, за да подсечем напряко завоите на шосето към Мальовица. Боровите иглички меко шептят под краката ни. След мостчето над Урдина река стигаме до кръстопът, на който има масичка и пейчици. Тук маркировката се разделя.
“Това е краят на пенсионерската пътека”, казва Момчил. Май ни дава последен шанс да тръгнем надолу към хижа “Вада”. Ние обаче вече гледаме твърдо. Инатът ни се е събудил.
Един час по-късно съм склонна да се пазаря. Пътеката не просто е стръмна - тя е ужасно стръмна. На практика пълзиш нагоре. Вземам няколко важни решения - да спра да пуша, да си лягам рано и да мина на разделно хранене. Това, дето по филмите едни хора си свалят раниците и си изцеждат потта от фланелките, е вярно.
Момчил обещава малко равно.
После почва снегът
Момчил вади снегоходките. Ако снегоходките ви изглеждат като вързани тенисракети на краката, мога да ви уверя, че усещането да ходиш с тях е същото. Но идея нямате колко помага. Вместо да пропадаш до коляно в снега на всяка крачка, стъпваш леко отгоре. Почти без следи. Като елфите. Е, в началото, докато схванем принципа, като леко пияни елфи.
Най-сетне гората, клекът, храстите и всичко останало свършва. Излизаме в голата част на Зелени рид. Пред нас се просва бялата пустош. Момчил позволява почивка. Мисля, че е добър човек.
Безбройните колове на зимната маркировка са се провлачили един след друг, право нагоре. Даже не ми се мисли колко нагоре. Само безрадостно трябва да местиш единият крак пред другия. Някъде долу е светът, клуб “Червило”, евентуалната пролет и рошавия шеф от службата. Около нас е само сняг и вятър. Вятър, който завихря снежни кристали.
Отляво изведнъж в безнадеждността се появява Мальовица. Между нас и Злият зъб, Камилата и Орловец има пропаст. А изглежда на една ръка разстояние. Знам, че звучи като клише, но си струва. Всичко досега си е струвало заради усещането, че си на покрива на света. Ако и да не е Еверест.
Горе на билото са
Камъните на дъновистите
Може би наистина има концентрация на някакви особени енергии. Може би оттам идва тази еуфория. Може би затова се чувстваш като абсолютния победител. Всичко това продължава, разбира се, до момента, в който Момчил казва още колко ни остава до хижа “Рилски езера”. След това животът не ми изглежда чак толкова лесен.
“Важното е да слезем от Харамията по светло”, казва Момчил и подканва да не се мотаем повече. Следобедът вече прегаря. Сенките стават все по-дълги, а вятърът - все по-неуютен. После беше дълго и стръмно.
Почти по тъмно влизаме в старата хижа на “Рилските езера” - за по един чай. На съседната маса група от Пловдив вади от раниците си храна за вечеря. Готова съм да убия човек за една маслинка.
Досега сме вървели седем часа. Още един час и ще бъдем в новата хижа - най-доброто, което може да ти се случи в Рила. Има алуминиева дограма, стъклени чаши, телефон и - направо да се разплачеш от благодарност - топла вода.
Вечерта в ресторанта се събират трийсетина туристи, планински водачи, двойка влюбени и едно лавинно куче. Някой донася ролков магнетофон и записи на Висоцки и “Щурците”. Имам усещането, че съм на друго място и в друго време. Тези хора не са особени. Те просто са различни.
На сутринта дават закуска компле и чай - от онзи уникален чай, какъвто има само по хижите и на пионерски лагер. Момчил кой знае защо проявява милост и ни оставя да спим по до късно. Нали ви казах, че е добър човек.
Тръгваме надолу към хижа “Скакавица”. Скоро снегът помътнява, изтънява и свършва. Сваляме снегоходките. Мальовица вече не се вижда. Потъваме в гората. Наоколо мирише на слънце и студ. Пътеката върти до безконечност, само трябва да имаш търпение да я следваш. Някъде в края й, свита под зъберите, е хижата.
Над нея водопадът Скакавица, сграбчен в прегръдките на леда. В началото той изглежда като заскрежена линия, драсната от зиморничав художник в пейзажа. После идват детайлите. Млечната дълбочина на скованата вода, сърдитият шум на заклещените струи и
Обедните сълзи на слънцето
Освен водопад на Скакавица има бира. Бира, която помниш дълго.
Остава ни още малко. Скоро всичко ще свърши. Тогава се случва нещо съвсем дребно. По пътя към Паничище, в корените на един бор има изворче. На дървото с ръждива верига е заковано канче със слънчогледи. Съвсем като на баба ми, сади мушкато в него. А такива слънчогледи май съм виждала за последно в спалнята за гости на Ван Гог.
Нататък е ясно - Паничище, Сапарева баня, шосето, София, клуб “Червило”, рошавият шеф в службата и т.н. Даже не си струва да разказваш за нащърбените скали на Мальовица, бялата пустош и Висоцки. Защото, както вече стана ясно, туристите са хора, който носят червени вълнени чорапи и главно пият чай от мащерка. "
|
"Рила, слънчогледи и Висоцки"
