|
Но на "Амбарица".
Нещата протекоха доста нормално. Плановете ми за петък вечер за "Дерменка" и за преход на другия ден до "Амбарица" се провалиха, но по-добре. По-нататък ще разберете защо. Разказвам. В четвъртък сутринта изведнъж реших, че ми се гледа футболният мач м/у Литекс и АЕК на живо, та в два се метнах на автобуса за Ловеч с голямата раница на гръб и със ските в ръка. Посрещнаха ме на автогарата и вечерта отидохме на мач. Там какво стана се знае, пък и не му е мястото тука да говорим за това. Интересното е, че в 10 часа вечерта разбрах, че няма да се ходи до "Дерменка". Но здраве да е, рекох си, и сутринта хванах влака за Троян. Така в девет сутринта се изсипах на троянската гара заедно с група от още 80 човека. Всичко си беше по график. Предварително заявените автобуси ни чакаха на автогарата и ни закараха нагоре. Тук ме чакаше първото разочарование. Нямаше достатъчно сняг за ските. На всичкото отгоре по пътя за "Яворова лъка" се движеха разни камиони, а най-отпред вървеше един с платформа и от нея двама души с лопати разхвърляха чакъл. Ужас!!! Какво да се прави, вързах ските на раницата и хайде пешком. Успях да ги сложа чак на края на пътя, но това си е кажи-речи половината разстояние до "Амбарица". Нагоре нищо интересно за разказване. Многото сняг започна от "Яворова лъка" нагоре и с височината снежната покривка растеше. На "Амбарица" беше около 50 см., като в горите по пътя на места стигаше до коляно. Настанихме се в двете хижи (новата и старата) и вечерта премина като по учебник за празнуване на студентски празник.
На другия ден очаквахме още хора, а моята идея беше да отида до "Добрила", да ги посрещна и да се върнем заедно. Всичко започна добре - качих се на ските, метнах раницата на гръб и поех нагоре. Но не било писано... Още с излизането на баирчето над хижата ме завя силен вятър, който с всеки изминат метър нагоре се засилваше. Достатъчно силен, за да наруши равновесието на човек, освен това беше и ужасно студен. Постепенно ръцете ми замръзнаха и въпреки геройските усилия, прекратих опитите си за достигане на върха, а да не говорим за по-нататък. В интерес на истината малко ме хвана и шубето - сам, в мъглата и ураганния вятър... Но си нямах дружка. От мястото, където лятната маркировка за "Хубавец" се разделя с коловата, обърнах надолу, свалих коланите от ските и с безчувствени и вкочанени пръсти успях криво-ляво да ги натъпча в раницата. Така безславно приключи опитът ми за прехвърляне на билото. Прибирайки се в хижата, срещнах групичка от компанията ни, поела нагоре. Пожелах им приятно мръзнене и се прибрах в хижата, където ръцете ми се възстановяваха в продължение на един час, преминавайки през всички фази на размразяване - адски болки, сърбеж и иизтръпване. Обаждайки се до "Добрила", се оказа и че чаканите от нас хора не са пристигали на хижата, успокоих се, защото реших, че няма да дойдат и седнах на масата. При повторното обаждане до там обаче се оказа, че са пристигнали и с група от още 20 души са тръгнали нагоре. Дилемата да ги посрещна или не бе решена бързо в тяхна полза предвид лошото време и в дванайсет на обяд поех отново нагоре. Нещата се повториха, само дето вятърът беше малко по-слаб, а и се беше разяснило. Така не можах да замръзна и имах всички шансове да стигна поне до върха. От подножието обаче се виждаше пределно ясно, че по билото няма никой. Обадих се пак до "Добрила" (да живеят мобилните комуникации!) и се оказа, че всичките 25 човека, поели нагоре, са се върнали. И слава богу, разминахме се без измръзнали. От същото място, достигнато от мен сутринта, повторих процедурата - ските по посока на склона, коланите в раницата и надолу. Този път не се наложи размразяване в хижата, а и бях спокоен, че всички вече са на топло. Втората вечер също мина като по учебник, въбще, хубаво беше.
И дойде неделя - ден за прибиране. Очакван от мен с най-голямо нетърпение и предвкусвайки спускането със ски до долу. Тук започна и моето най-голямо разочарование и мъка. Оказа се, че раницата ми съвсем не е олекнала, колкото ми се иска, снегът е прекалено пухкав и когато атакуваш някой камък, все едно го няма, пътеката е прекалено тясна за маневриране с тежък багаж. След неколкократни падания, натъртен и мокър до кости, с отмалели крака, стигнах до пътя, последната моя надежда. Всичко тръгна идеално - утъпкана пъртина, лек наклон, дълбок сняг за спиране... Разкош! И няколкостотин метра по-надолу - една бордова УАЗ-ка спряла на пътя, няколко човека режът дървета и товарят. А пътят оттам надолу - изоран и в отвратително състояние. Стъжни ми се настроението за последе път през тези три дни, но затова пък най-силно. А на въпроса ми "За вас няма ли събота и неделя?" в отговор получих идиотски усмивки. Кой знае какво полулегално дело се извършваше. Но като и да е. Въпросът е, че ми развалиха слизането.
За връщане няма да разказвам. Освен че правостоящите във влака бяха още от Троян, вътре имаше много пияни студентски компании и се наслушахме и нагледахме на какво ли не. Като студент и аз съм се прибирал пиян, ама чак такива простотии не бях правил. Но това е друга тема.
От цялото преживяване основният извод е: рано е за ски в Балкана. Поне до Коледа, и то ако завали дотогава хубав сняг. Особено по билото снегът е няколко сантиметра.
Приятни бъдещи планински приключения.
Ясен
 
|
Още един 8-ми Декември