|
Така. Първо се извинявам за дългата тема и второ това не е тема, а пътеписомайтапошегичка. Ама съм страхотен словотрорец.
Парола Квик
Част първа
Квик - това е позивната на група будали, казано с най-добри намерения, смятащи шетнята из планините с 10-15 кила на гърба за върхово изживяване. Квик - това е поздрава на всеки един от тези модерни скитници, пак казано с най-добри намерения, за които камъка е по-удобен тапицираните столове. Квик - това е междуметие обозначаващо характерните звучи издавани от прасенцата, разбира се казано с най-добри намерения. А често казват, че пътят към ада бил покрит с добри намерения.
Иззад хълмовете на Рила се процеждаха първите лъчи на утринното слънце. Един прекрасен ден започваше. Започваше и едно не точно дълго, не точно необикновено, но опредено приятно не точно пътуване. И като всяко пътуване започваше от спирката на автобуса. Събирахме малко по малко, капка по капка, групата, вир става. В последните минути всеки откриваше по нещо много важно за багажа си. Кой забравил дъждобран, кой хляб, кой цигари... Автобусът дойде. Като казвам автобус имам предвид архаична консервна кутия с двигател. Но туристите с всичко са свикнали и са доволни, стига да не ги третират като одрани животни (Тази забележка ще я разберат само просветените. Питайте и ще ви се отговори.) Настанихме се отзад, не че отпред и отзад в този автобус се различаваше драстично. И понеже ни очакваше почти половин часово пътуване сред крайно познат и затова безинтересен път, започнахме да се хвалим. Кой с престо завереният си БТС билет, кой със снимка-албинос от личната си карта... Романтика!
Истинското шоу започна когато смелата и горда група тръгна по стръмните и нелеки рилски пътеки. Пот и кръв! По скоро от всички пот, а от Весела кръв, което не я направи по-тъжна. И едно прозрение – когато ви тече кръв от носа насред нищото не молете Бог да ви пръти дъжд от носни кърпички, а да ви спре кръвта. Всички права запазени за автора на прозрението – Ива. И като сме започнали да цитирали разни дълбокомислени прозрения, нека спомена и Наско. След дълго премисляне той нарече носа на Весела – кранче... по разбираеми причини... Но млъкни сърце!
Пътят е страшен но славен. Добре де може и да не е славен, но си е страшен. Виждате вече хижата, аха и да пипнете, а то ви остават още час и половина път и то пеша и то по коларски път и то има едно там малко изкачване, не че може да ни уплаши. Каква битка! Не случайно са я нарекли Македония, хижата не държавата. С песен на уста младите комсомолци... извинете малко сбърках времето... Все повече се изкачвахме, скоро дърветата бяха заменени от тучни ливади и още по-тучни клекове. Пътеките ставаха все по-тесни и неясни, а ние с радост все повече и повече се отдалечавахме и от цивилизованото си съществуване. Зад нас оставаше не само външните признаци на града но и задръжките му или поне най-важните. Междувременно разбира се като във всички много хубави неща мащехата Природата се намеси за да заоблачи хоризонта... Съвсем буквално. Ние отвърнахме като се навлякохме със смешните си дъждобрани. Изглеждахме глупаво, дори идиотски, но мнозинството бързо свикна. Разбира се някой се приспособяваха по-бавно, а други принципно отказаха да се увият в найлон, понеже просто не им се намираше нито един подходящ. Суета на суетите и всичко е суета, дори в планината.
А ние напредвахме. Все нагоре и напред тъй бавно и полека ние стигнахме за няколко века. И, о изненада?! След справка с часовника разбрахме, че даже бързо сме се движили. Ето защо не си чувствах колената. Но стига ми тая награда да каже нявга Евтим – подранихме!
Има нещо чергарско в спането на хижа. Това усещане си подсилва още повече от липсата на разни дребни удобства като спално бельо, покривки и т.н.. Но всеки приел Парола Квик за свое житейски верую, знае че лошите условия в една хижа винаги са в обратнопропорционална връзка с гледката и дори е готов да ги жертва. Всичко си има граници разбира се! Това го казвам ако случайно хижарят на Синаница или Вихрен се натъкне на този текст (дай боже). Купонът продължава, квиченето също. След като се натъпкахме порядъчно, ние, аскетите планинари, решихме да.... това вече е цензурираната част... и после си пийнахме малко “хубава кола”, демек кола с водка. Царе сме на трупясването!
Да не забравим да опишем хижа Македония – това творения на истинския свободен дух, това убежище за квичащите представители на фауната - туристите, този наш втори дом. Хижа в пълния смисъл на думата. С камина, ловни трофеи, дървени стълби, и най-важното без ресторант три звезди на партера. Какви са хижи строени, сторени, но не се строят днеска!
Мечи проход също не бива да остане незабелязан. От едната му страна е долината на Благоевградска Бистрица, а от другата Динков дол. Самият приход е седлото между върховете малък и голям Айгидик, напоследък е модерно да му викат Мечи връх. Да има мечки, но не са честа гледка, дори е нещо като да намериш четирилистна детелина, да видиш мечка и все пак са виждани. Има и други животинки, но те всички старателно избягват срещи с хората, дори квичащи. Дискриминация има дори в планината! Обаче да оставим скучната география, в Динков се образуват страхотни мъгли. Истинско природно чудо е да гледате от склоновете на малък Айгидик как бялата пелена се движи към хижата. От другата страна на Айгидик се крият още красиви гледки, но това е предмет на друга част от този пътепис. Има много за описване на Великата рилска пустиня, но друг път...
И докато ние гледахме звездите, чудехме се на Млечния път и откривахме колко студено може да бъде в планината през юли, последните лъчи на слънцето отдава се огряваха нечий друг прекрасен ден. Квик!
Човек дори и добре да живее..
|
Квик!
