|
Понеделник бе ден за път. С крайна цел Боровец. За по-интересно решихме да минем през Родопите, тъй като това ни беше непозната територия. Нищо, че щяхме да навъртим над 300 км за деня.
Отпътуването ни както винаги бе около обяд. Първоначалната ми идея да пътуваме по черния път от село Манастир нататък, който е даден на пътните карти, беше отпаднала предния ден. При разходката ни го видяхме в какво състояние е. Решихме за всеки случай да се допитаме до хазяина ни. Той ни осведоми, че има чудесен чисто нов път до село Давидково, строен наскоро. Пътят не е отбелязан и на трите пътни карти, които имах. А наистина идеален. Вярно, тесен, с завои, но без дупки и неравности. От входа на селото изкачва едно било и започва да заобикаля връх Преспа от североизток. По моя преценка изкачва може би до около 1700 м н.в. После започва стръмно спускане, и в един момент се съединява с пътя от давидково за х.Свобода и едноименния връх, за който тук преди време се вихри доста разгорещен дебат. За имената и за това, което е сътворено отгоре му – мавзолей на Енихан баба или някакъв друг такъв беше. Във всеки случай едно е безспорно – пътят към върха е идеален и абсолютно нов. Също така ужасно стръмен и с невероятни панорами. Вече бяхме закъснели, иначе с удоволствие бихме се качили до върха да се нагледаме – бяха ни обяснили, че е панорамно място.
Ето какви кътчета има край пътя:
След стръмно спускане загубихме много от набраната височина. Предполагам село Давидково е на около 1000 м н.в. и надолу. Самото то си има църква и джамия, това поне видях. Но най-силно ме впечатли с разположението си. Като всяко родопско село на баир, но разхвърляно по няколко склона:
И така после Оряховци, Момчиловци, Пампорово. Кракът ми не беше стъпвал там, определено смятам, че съм загубил. Много красив район.
След Пампорово имахме известни колебания относно посоката и решихме да поемем най-забутаната, поне според нас. Оказа се, че не е така, и там е цивилизовано. През Доспат и Сърница до Велинград. Също типичен родопски път с отвличащи вниманието на шофьора гледки. От Велинград не искахме да слизаме в полето, затова минахме през Юндола и Белово. По тоя път от Юндола до Белово не бях минавал – свят ми се зави. Такова спускане с хубави завои си направихме, че после пътят от Белово през Долна баня до Боровец ни се стори магистрала.
Накрая сметнах, че сме изминали малко над 300 километра със средна скорост 40 км в час. Пътувахме осем часа. Вярно, спирахме за почивки, отбивки за хапване и тоалетна, но не сме се бавили повече от пет-десет минути. Най-дълго се забавихме във Велинград – за зареждане с гориво и покупка на сладолед.
Тук нееднократно съм декларирал, че Родопите не са интересна планина и не си заслужават обикалянето. И че ще ходя там, като се пенсионирам. Длъжен съм да внеса известна корекция в тази моя позиция: Родопите са невероятно красива и разнообразна планина. И с терен, и с пейзажи, и с гледки, и с населени места, и с хора. И си заслужава да бъде обикаляна, но с автомобил. Да пътувам и като ми хареса някъде, да остана ден, два, три, колкото е нужно, за да се запозная с околностите. После на следващото място. И така. Предишното ми мнение остава да важи с пълна сила, но относно ходенето пеш. Краткото ми докосване до планината пеша само ми го потвърди – ходене в гори, чат-пат полянки, по черен път, много рядко по пътека. Скука и еднообразие. Програмата ми относно времето, в което евентуално ще доживея до пенсионна възраст, остава – обикаляне из Родопите. Но пътешествие с кола като това лято запланувах още за догодина. Има какво да се види още много, и то все интересно.
Хубаво е не там, където ни няма, а там, където никога не сме били
|
27 юли (понеделник) [re: Яceн_]
