Това ми е малко странно. Доставяше ти удоволствие самото превеждане, търсенето на точния израз или четенето на преведения текст след това?

Когато работех в чуждоезични фирми и кореспонденцията беше почти само на английски, всъщност не съм си превеждал от български на английски (още по-малко обратно). Направо си пишех (мислех) на английски. Ако ми се наложеше да преведа нечий чужд текст (не всички колеги се справяха с английския, макар, че беше основно изискване при наемането им на работа) ми беше доста по-трудно отколкото да си напиша мой текст направо на английски.

Процесът на превеждане ме спъва, защото трябва да интерпретирам чужди мисли, които, съзнателно или подъсзанетолно ме повеждат в някаква посока и нарушават свободата и гладкостта на избор на израз - трябва да преведа точно този израз, който е написан. Освен това липсата на точен еквивалент на някоя дума и замяната й с близък синоним, вече изисква промяна и на други думи в израза и често той става тромав и неестествен. Единственият начин да запазиш гладкото му звучене е тотално да промениш думите, запазвайки цялостния смисъл, но това вече е съвсем друг израз, с друга мелодия и нюанси.

В ежедневния и технически език иди-дойди, но в литературата...

Превеждането на художествена литература за мен е като кавър на песен. Ако си майстор, можеш да си нотно и темпорално абсолютно точен, но няма как да повториш тембъра и вокалната колоратура на оригинала, защото не разполагаш със същия гласов (речников при преводите) инструментариум.

От тази гледна точка не намирам смисъл в превеждането, ако целта му не е да се предостави текста на някого, който не разбира оригиналния език.